Artist Corner Към рубрика

В дневника и тревогите на Алла Георгиева

 
“Кошмарен сън”, 2016, Алла Георгиева
 
Статуси, известия, вълна от позиции, телевизионни водещи и политици с тон, в който личи изненада и липса на контрол върху събитията: всичко това събуди обществото на 24 февруари, първия ден на руската инвазия в Украйна.
 
Художничката Алла Георгиева, родена в Харков през 1957 г. и живееща в България от началото на 80-те години, също се изправя пред информационния хаос, но разбираемо, с дори още по-голям емоционален товар. Часове по-късно тя завършва картината “Първият ден на войната”, начин да рационализира за себе си случилото се въпреки травмата в развитие. Част от семейството и приятелите ѝ са все още в пострадалия от атаките град.
 
 "Първият ден", 24 февруари 2022, Алла Георгиева

“Първите дни бях в шок, ръцете ми трепереха, нищо не можех да правя, плачех и можех да се концентрирам само върху новините, включително от украинските канали. Следях кои райони са бомбардирани от Русия. Не знам дали човек може да свикне с войната. Все още ми е много трудно да работя по тази тема”, казва Алла Георгиева, която през 90-те години става една от най-интересните фигури в съвременното ни изкуство.
 
Съоснователка е на феминисткия арт колектив “8 март”, най-активен в края на 90-те и началото на 00-те. Използва различни изразни средства, включително карикатурата (тя и съпругът ѝ Чавдар Георгиев са главни действащи лица в сатиричния вестник “Прас-Прес”).
 
“Тиха украинская ночь”, 2022, Алла Георгиева
Изследване на украино-руския конфликт през изкуството
 
През последните няколко години Алла реализира различни проекти, в които свързва глобалното и личното. Изложбата “Нашето! Музей на диванните войни” (2015) в “Гьоте-институт” е реакция на протестната вълна в Украйна през 2013 г. и последвалото анексиране на полуострова Крим от Русия чрез автопортрети и обидни изрази, използвани в руското пространство към украинците и другите народи, някога част от бившата съветска орбита. Част от тях се установяват в речта след “Евромайдана”, други имат по-дълбоки корени, но свидетелстват за реториката, която Кремлин по един или друг начин установява във времето.
 
“Животът е песен” в “Структура” от 2018 г. синтезира чрез живопис, обекти, фотография и рисунки мислите на Алла след смъртта на майката ѝ от раково заболяване. През 2020 г. тя показа колекцията си “Музей на жената”, в която събира артефакти, които свидетелстват за попкултурното и консуматорско отношение към жените през последните десетилетия.
 

Автопортрет "Хохлушка", част от проекта “Нашето! Музей на диванните войни”, 2015
 
В работата ѝ може да открием и мост между двете кризи, които ни се случиха последно: пандемията и войната. През 2021 г. “Квадрат 500” показа нейния визуален дневник от първия локдаун: серия от рисунки, посветени на изолацията в ранната фаза на пандемията и хаотичните реакции към нея. Алла казва, че подобно документиране чрез рисунки, съчетани с текст, е изключително важно за нея. “Усещам много болезнено отминаването на времето. Искам да го задържа на всяка цена, да го препарирам, да спра изтичането му, поне в моите рисунки. Искам всеки миг от живота да остане запечатан на хартия. Знам, че не е възможно, но се опитвам.”
 
Как се различава процеса между произведенията, които е създавала преди две години покрай ковид кризата и сега, в контекста на войната? За Алла разликата между документирането на тревожността около пандемията и войната, е в различната позиция на наблюдение. Ако през 2020-а изолацията предлага интровертно преживяване, войната символизира активна и надвисваща агресия, заплаха от постоянна промяна. Приликите между вълната от протести в Украйна през 2013-а, пандемията и сегашната война са в пасивното участие или, както тя се изразява с чувство за хумор, да си част от "диванните войски". За нея рисуването неотменно остава средство за изразяване и заемане на позиция през тези години.
 
Една различна разходка из Харков
 
Докато за повечето от нас родният ѝ Харков е асоцииран със снимките на разрушения, в нейната памет градът с богата история, особено откъм развитие на визуалните изкуства, изглежда различно. В разказите ѝ “там” бързо става “тук”. “Харков, или както нежно го наричат харковчани “Ха”, е много специален град.” Алла казва, че в него има различна атмосфера в сравнение с други места. “Той е основан върху казашки преселения и волният дух на свободата тук е много силен.”
 
Автопортрет "Кацапка", част от проекта “Нашето! Музей на диванните войни”, 2015 
 
Спомените от детството в двумилионния град, колкото индустриален заради тежката промишленост, толкова и винаги млад заради университетите, често са свързани с това колко е трудна ориентацията в него. “Винаги е бил пренаселен, с препълнен транспорт. Имам много роднини в различни райони и придвижването към тях беше натоварващо, докато не направиха метро.” Когато е успявала да стигне до тях, оттам насетне всичко изглежда идилично: “Детството ми мина сред много хора, дълги претрупани с храна маси и украински песни, които моите роднини обичаха да пеят.”
 
Годините в Харков създават у нея потребност винаги да се намира в голям град. “Животът в Харков е много динамичен и активен. Свикнала съм на този забързан ритъм, не мога да живея в тих малък град. Обичам харковската архитектура, много я рисувах навремето.”
 
Георгиева описва Харков като до голяма степен рускоезичен град, обкръжен от села, в които се говори само на украински. Това поражда специфичен градски диалект, наречен “суржик”, смесица от руски и украински, разбираем само за местните. Всичко това на фона на множество слоеве история: Харков е столица на Украинската съветска социалистическа република между 1917-1934 г., вляла се впоследствие в СССР. Градът дава жертви по време на Втората световна война, а предполагаемо милиони умират по време на т.нар. “Гладомор” (1932-1933), геноцидът над украинското население чрез глад от страна на управлението на Сталин, историческите детайли около който се изясняват през следващите десетилетия (събитията от този период са част от филма “Мистър Джоунс” на Агнешка Холанд и книгата “Червеният глад” на Ан Апълбаум).
 
От разказите на Алла Георгиева личи, че ако си от Харков, винаги си от Харков. “Местните са много предани на града си, дори заминали в далечни страни никога не губят емоционалната си връзка с него. Сърцето ми се къса да гледам как “рашистите” го бомбардират и денем, и нощем, и убиват мирните жители. Много се надявам Харков да устои и да се възроди от пепелта и руините.”
  
Повече от Алла Георгиева на allageorgieva.blogspot.com

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н