Сценично изкуство

от разговор с Петър Митев, сценограф

Изкуството сценография се родее с всички родове и жанрове изобразителни изкуства. За да стигнем до една визия или решение, можем да използваме всички средства: пластични, скулптура, пространствени, дизайн, графични, живописни. Сценографите са художници, които работят с литература, тескт, драматургия. Изхождаме на първо място от това, което авторът е искал да каже, а на второ - от онова, което ние искаме да внушим като идея. Резултатът е паралел между работата на художника и режисьора. От около сто години този тандем върви успоредно с изграждането на спектакъла, а често тези две професии се допълват или преливат една в друга. Често идеите за пространство, за декор могат да дойдат от режисьора или обратното - за режисурата от художника. Именно тези тандеми са много характерни за съвременния театър.

Театърът, поне както аз го разбирам, е изкуство на съвремието. Трябва да поднесете такъв текст, който е par exellence съвременен. Разбира се, има текстове, които са извечни, но те отново тълкуват съвременни теми. Така хората на театъра биват нарочени да водят хората и публиката в съвремието, да ги натискат към нещата, които са важни в момента за дадено общество и да им дават път, посока или решение на даден проблем.

 

Разбира се, през своето развитие това изкуство чисто естетически и чисто формално се е развивало дотолкова, доколкото са се развивали и театралните технологии. Ако бръкнем в историята на театъра ще видим едни по-стари похвати още в древногръцките театри например. През XIX в. има условни декори, използва се кръг и т.нар. коли, които служат за промяна на мястото на действие. Докато съвременният театър се опитва да изгради едни може би по-конвенционални пространства - по-идейни, по-концептуални. Действието може да се развива в баня, на покрива или във влак, а въобще да не става въпрос за влак, но това да придаде по-голяма сила на онова, което иска да каже екипът. Тогава пространството вече се подчинява на други изобразителни задачи, възложени му от художника и респективно режисьора. 

 

 

Рамките, с които се съобразява сценографското изкуство са обективни, но и субективни, доколкото човек може да реши да не се ограничава. Съображенията следват логиката на театъра. Ако започнем от най-малкото, това е мястото - къде се поставя, на каква сцена, с какви възможности. Слава богу сценографите са хората в театъра, които априори са една крачка напред. От тях тръгва модерността, ако мога малко по-грубо да се изразя. Това е свързано с новите технологии, с новите изразни средства. Навлизайки в бита, те естествено стъпват и на сцената. Какви обаче точно похвати ще избере сценографа, за да създадени обстановка, в която зрителят да се потопи и да бъде въведен в материята на драматургият, зависи изцяло от него.

 

Практически за школи би могло да се говори, но изконно българският театър е свързан с европейския. Дори чисто архитектурно в България обикновено е взаимстван германския и австрийския модел, което се свежда до това как е конструирана сградата. Всички течения в изобразителното изкуство минават и през театъра. Същото важи и за теченията във философията. У нас може да се говори за периодични влияния като немско, френско, руско, а в момента, бидейки отворени към света, сме свидетели на цялата палитра на театъра. За българска школа може да се говори дотолкова, доколкото има имена. Има изключително качествени представители на професията у нас. Не бих казал, че има български стил или пък че се работи само по един стил. В момента нещата стоят по-скоро като в модата - може да носите широк, а може и тесен панталон. Всичко е един много приятен турлюгювеч.

 

Сред колегите сценографи в театъра веднага мога да откроя Мариета Голомехова, Хана Шварц, от тези, които работят в драматичния театър - Краси Вълканов, Нейко Нейков, Слави Кокалов, Марина Райчинова, при оперните - Иван Токаджиев, но като цяло рискът да бъдат пропуснати много имена е голям. Всяка година обществото става съпричастно с нашата работа под формата на награди като “Аскеер”, “Икар” и отличие за сценография от Съюза на българските художници. Обикновено сред номинираните може да се открият едни от най-добрите заглавия, макар и с доза субективен фактор. Те селектират една представителна извадка на онова, което се прави за един сезон. Според мен във всеки един театър, въпреки трудностите, с които всички работят, има поне 3-4 силни спектакъла и то силни като отношение, качествена драматургия, сериозна работа на режисьора и художника, актьорски превъплъщения. Това, слава Богу, го има.

 

Проблеми в това изкуство има и за съжаление те са повече от всичко казано дотук. Започваме от това, че театърът се менажира от държавата, като се започне от там, че самите сгради в повечето случаи са държавни. Продуктът театър е най-достъпен и най-евтин, а ние като художници се радваме на най-много публика в страната. Това е огромна привилегия, но и отговорност. Но държавата в опита си да се оттегли, тъй като има такива тенденции, за малка страна като България прави груба грешка. В габарита, в който сме, няма начин да не дотираме това изкуство. Липсва ни тщеславие. Тетърът е деликатна среда с деликатни отношения между артистите, където не си сам срещу едно платно, а сред хора, с които трябва да работиш. Има тежко увреждане по отношение на репертоар, заради нагаждане към вкус, съответно тръгване към забавното и комичното. Неслучайно звездите, които преживяват добре, тръгват от телевизионните жанрове, които често са комедийни. Не съм сигурен дали точно така би трябвало да бъде обаче. Перспективата не е добра и като сравнително интелигентен човек съм песимист, но каквото сабя покаже! Работата с изкуство е обричане на бедност, т.е. вие вече сте готови да се лишавате. Оттам нататък всеки може да бъде огрян и докоснат, но гаранция няма. С други думи спектакълът е актьорът, но театърът е цял организъм, който има нужда от грижи и поддръжка.