Марин Бодаков

Марин Бодаков пише, издава и наблюдава литература. Автор на няколко стихосбирки, последната от които „Северна тетрадка” беше представена на тазгодишната Аполония, част от екипа на издателство „Точица” и на Софийския университет, където води лекции по журналистически жанрове и художествена критика. От повече от десетилетие той завежда секция „Литература” във вестник „Култура”. През 2014 година Асоциация „Българска книга” го обяви за „Рицар на книгата” в раздел „Печатни медии”.

Можем ли да говорим за единно европейско културно пространство днес и какво е мястото на България в него?

В моята тясна представа единното европейско пространство се гради най-здраво от преводачите.  Да, България за мен са преводачите й. А и навсякъде, където съм могъл да пиша стихотворения на български език, съм усещал мястото като родина. Напоследък това е Латвия, аз съм северен човек. Всъщност навсякъде, където има вътрешни градове в градовете – Сибиу до Талин, съм усещал своята Европа.  

С издателство „Точица” съвсем скоро представихте поредната книжка от преводната поредица „Философски закуски” – „Любов и приятелство”. Имат ли подобни проекти потенциала да изграждат културни мостове?

Ако не вярвах в мостовете, щях ли да им отделям толкова време? Това обаче са мостове от език. Нямате представа какво облекчение за малките ни читатели е да научат нов език, на който да поприказват за проблемите си – кой ги бие в дъното на училищния двор, кой ги неглижира само защото са малки. Мотото на „Точица“ е „Мисли, преди да пораснеш“. А с последната книжка – „Любов и приятелство“, казваме „Прегръщай, преди да пораснеш“...  После е късно.

Работите с най-различни форми на езика – поезия, критика, лекция. Къде намирате допирната точка между тях и къде намирате своето най-голямо предизвикателство?

Най-голямото изпитание е дискусията със студентите по време на упражнения, защото тогава се налага да аргументирам убеждения, които съм смятал за самопонятни. Но на въпроса: ще се повторя, неведнъж съм го казвал, че контрабандирам поезията във всяко едно начинание; не собствените си стихотворения, разбира се. Винаги съм с единия крак извън текущото си занимание. Винаги повече от една работа, не само заради парите. Да уточня: никога не съм се смятал за критик – просто пиша дневник през четивата си и свидетелствам как точно те ме променят. Тъжно ми е, обаче, че първо бях писател, после станах писател-общественик, а сега съм предимно общественик (и пооткъснат от това, което ми придава смисъл). Лесно ми се вменява вина, че не участвам в поредното мероприятие, за което знам, че е просто пиар на своя инициатор и нищо повече.

От години следите съвременната българска литература на страниците на вестник „Култура“. Кои са за Вас най-интересните тенденции в нея?

Уверен съм да се изказвам най-вече за процеси в поезията. Интересуват ме автори, които още не са поставени под контрола на пазара или на очакванията на читателите. Или вече не им пука за тях. И изобщо, автори, които не са застопорени единствено в собственото си поколение.  Тези дни чух от полски колега твърдение, което преподписвам: харесвам онези поети, които вече са изразили по-добре от мен това, което аз изпитвам и някога ще изпитам.  В този план интересните за мен литературни събития не са особено много, но продължавам да съм щедър. А не искам да набелязвам тенденции, защото това е сковаване на Прокрустово ложе, предпочитаните от мен автори нямат място в него. Аз съм вестникар, мисля на парче, забравям.

Интересуват ли се съвременните ни автори от чисто българските сюжети или по-скоро са в синхрон с глобалните тенденции?

Не съм сигурен, че разпознавам чисто български сюжети, както и че днес могат да бъдат ясно установени глобални тенденции. За мен най-важното е авторите да са близо до собствения си опит, в дълбочината на българския език, извън който аз поне се чувствам страшно крехък. Неотдавна в компания писатели от различни краища на континента си признах, че първо съм баща, после съм съпруг, после мъж, българин и пр. Разбраха ме само поетите от по-големите държави.

„Рицар на книгата” – какво означава тази награда в страната на Санчо Панса? 

Приемам това отличие единствено като признание на усилията на в. „Култура“ да следи, подрежда и оценява литературния живот у нас, да разисква всестранно книжовната му перспектива. Всъщност, каквото и да съм, го дължа на редакцията на вестника, с когото смесихме съдбите си преди вече 15 години. А сравнението с  Дон Кихот, по моему, е опасно: продължавам да смятам, че като автор и редактор съм здраво в реалността, колкото и често тя да не ми понася. Да, страната ни е на Санчо Панса, но в същия момент тя безспорно е страната и на Екатерина Йосифова, Иван Теофилов и Иван Цанев, страната на Борис Христов, на родените след 1980 г. поети, които представям в рубриката си „След свободата“ в сайта www.banitza.net, на малки издателства като „Да“, „Сонм“, „Критика и хуманизъм“, „Факел Експрес”, като „Жанет 45“, което се  държи като малко...

......................................................................................................................

Есента дойде,

котвите и дърветата се размесиха,

кърмачетата прекъсват абстрактната проповед,

санитарите мият носилките вече през час,

линейките катастрофират без всякаква причина,

къщите изглеждат още по-празни с нас.

Стривам да и не между пръстите си - и ги размесвам,

но това още не е лекарство.

снимки: Цветелина Белутова