„Форум Права“ или защо е важно да говорим по трудните теми

Човешките права са трудна тема, по която се говори или малко, или късно, а за съжаление, все по-често и като за някаква „мръсна дума“, от която политици вадят дивиденти чрез демонизиране цели групи от обществото. Затова и провеждането на третото издание на „Форум Права“ на 16 март в Театрална зала „Гурко“ е добър повод да чуем реални истории, свързани с борбата за каузи и защитата на основните човешки права. Те ще дойдат от едни от най-изявените активисти, правозащитници и природозащитници от България и Европа под формата на 20-минутни лекции.

Участниците ще разкажат за работата си и ще ни покажат защо каузи като доброволчеството, детското здраве, чистата питейна вода, равноправното заплащане, отношението към бежанците и дори фотографията не са отделни ниши, а само разклонения на една обща цел – защитата на основните човешки права. Универсални по природа, те са навсякъде около нас и носят както ползи, така и последици за обществото, а без тяхното зачитане съществуването на истинска демокрация и върховенство на правото са невъзможни.

Организатор на „Форум Права“ е ЛГБТИ организацията „Действие“, която през изминалите две години даде платформа на над 30 активиста и подпомогна пътя към изграждането на общности, организации и реализирането на различни каузи.

Каква е връзката между стиха на Борис Христов „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата Вселена“ и фразата от популярен сериал - „Бъди любопитен, а не осъдителен!”, защо мотивацията на едни е гневът, а на други – надеждата, както и всяка отделна история от пъзела на общото, вижте в отговорите на говорителите, които ще се включат във „Форум Права“ тази година:

Тихомира Методиева – Тихича е носител на голямата награда „Човек на годината” от Български хелзинкски комитет за 2020 г., заради доброволческата си работа в Ковид отделението на Александровска болница. В своето представяне Тихомира ще разкаже защо гасим пожари в планините, защо разчистваме калта след наводнения, нужно ли е да почистваме природни паркове и крайречни зони, и изобщо - за какво са ни доброволци.

Защо решихте да участвате във „Форум Права”?

Беше трудно решение. Притеснявам се да приказвам. Основно „говоря” чрез фотографии. А в доброволчеството действията говорят по-силно от думите. Дано публиката бъде снизходителна.

Имате ли лична история, която Ви кара да сте застъпничка в сферата на правата на човека?

Не точно. На първия пожар, в който се включих като доброволец, имахме доста рискова ситуация. Когато пламна Бистришкото бранище, по новините казаха, че събират доброволци в кметството на другата сутрин. Хванах първия автобус и в 5:30 ч. бях горе. В първата сутрин дойдоха много малко доброволци, едва 6-7 човека, а над хижа Физкултурник се качихме само трима. Не желаеха да ни пуснат на терен, но аз успях да си намеря задача. Понеже познавам планината, поех да водя от хижа „Физкултурник” надолу през пресечения терен на Бранището екип от четирима пожарникари, за да носим вода и маски на колегите им, които изграждаха от извора на Бистришката река шлангова линия надолу по склона. Бяхме стигнали съвсем до фронта и не виждахме от дима пред себе си откъде да заобиколим, за да стигнем до другата група. В търсене на обхват на телефоните се катерехме по дърветата. Усещахме жегата, ноулисани в търсенето на обхвата, не разбрахме кога вятърът е обърнал посоката си. Изведнъж обхватът дойде с обаждане от комисар Димитър Иванов, който наблюдаваше пожара от пътеката между хижа Физкултурник и хижа Алеко: „Незабавно изчезвайте от там, вятърът обърна”. Обърнахме се и видяхме пламъците много близко. Нагоре бягахме. Пожарникарите носеха тежките си униформи в ръце, ботушите им с метални бомбета се късаха по пресечения терен. Като стигнахме поляната над последните дървета, паднахме и петимата на тревата и докато си поемем дъх, огънят лумна в дърветата, между които току-що бяхме изпълзели…Димитър Иванов ни спаси и от тогава моят живот си остана обречен на стихията. Това брои ли се?

Какво Ви мотивира да сте активна и да работите за каузите, които Ви вълнуват?

Мотивира ме усещането, че сме полезни и това ми носи надежда. Колкото и да е тежка ситуацията, чувството на безнадеждност не може да ни обхване докато действаме. Единствено бездействието води до отчаяние. Самото действие срещу стихията е надежда. Но на нас, доброволците при бедствия, ни е лесно. Огънят е видим. Водната стихия не се крие. Земетресението няма как да се маскира.

Кое е нещото, за което Ви се иска да се замисляме колективно като общество и мислите, че можем да предприемаме конкретни действия в ежедневието си?

През 2013 година, докато снимах на Майдана в Киев, виждах навсякъде свидетелства за украинската солидарност – киевчани носеха чай и храна, топли обувки, одеяла и палта на протестиращите студенти. Изпращах снимки на Агенция „Булфото“ от лаптопа си в едно кафене и до мен седна младеж с молба да провери имейла си. „Разбира се. Заповядай!“, отвърнах. Толкова естествена молба, но ме накара да се замисля. У нас никой не прави така...

Най-силно ме впечатлиха, когато реагираха на репресиите над студентите. Ще ви припомня. Майдана започна като студентски протест на площад „Незалежности“ („Независимост“). Десет дни студентите бяха на площада с искане президентът Янукович да продължи предприсъединителната програма на Украйна към Европейския съюз – основната позиция от предизборната му програма, заради която беше избран за президент. В малките часове на нощта на 29 срещу 30 ноември Янукович разпореди на спец частите Барс и Беркут да пребият протестиращите студенти и да разчистят площада. На следващия ден възрастните от всички краища на Украйна се стекоха в Киев с възгласи и плакати „Чужих дітей не буває!“ („Няма чужди деца“). Мечтая си и ние да сме способни на подобна солидарност някой ден.

Мая Донева е основател на едно от първите социални предприятия в България – „Социалната чайна”. На форума тя ще разкаже за разликите в заплащането между мъже и жени за един и същи вид труд и позиция.

Защо решихте да участвате във „Форум Права”?

Смятам, че е важно да говорим по трудни теми. Темите за човешките права никога не са били лесни, но в последните няколко години светът става все по-странен и се връща към теми и времена от преди 70-80 години. Както каза една приятелка скоро: „Мислех, че сме се справили със спасяването на света и сега само трябва да го подобряваме, но май пак се връщаме към спасяването”. Точно в тази връзка смятам, че сега е още по-важно от всякога да има гласове по трудните теми, защото живеем в предизвикателни времена.

Имате ли лична история, която Ви кара да сте застъпничка в сферата на правата на човека?

Имам страшно много, защото вече над 10 години развивам „Социалната чайна” – едно от първите социални предприятия в България. Там подкрепяме деца и младежи, израснали без родители, като им осигуряваме първа работа и дългосрочна менторска подкрепа в защитена среда. Извън това близко до сърцето ми място, работих няколко години като директор на „Карин дом” – терапевтичен център, който подкрепя деца с увреждания и техните семейства. Това са много години истории от всякакъв характер - тъжни, щастливи, вдъхновяващи и унищожителни. Истината е, че аз самата също имам история, в която ми се наложи да защитя моите лични права – на жена, на работник и на гражданин. Оказах се в ситуация, в която случайно разбрах, че годишното ми заплащане е радикално различно с това, което е нормално за ръководната позиция, която заемам и също така доста по-ниско от това на мъжа на същата позиция преди мен. Бях твърда в отстояването на правата си и вследствие на това бях уволнена по изключително унизителен начин. Сега водя дело срещу един от бившите си работодатели и започнах професионално да изследвам темата за неравенството в заплащането между мъже и жени, защото се оказа, че темата е доста по-голяма от моята история и нараненото ми сърце, и репутация.

Тази ситуация ми показа различна страна на застъпничеството – понякога стигмата и срамът са толкова силни, че се сковаваш от страх и искаш просто да изчезнеш и не искаш и да чуваш за застъпничество, равенство и битки. Връзката между човешките права, тяхното нарушаване и менталното здраве е повече от очевидна, но аз за първи път я изпитвах толкова силно на гърба си. Отне ми доста време да се събера и да говоря публично за моите преживявания и знам колко много ми помогна да чета и чуя за историите на други жени, минали по моя път. Затова и избирам да говоря за всичко това – знам, че има много хора в моята позиция, но поради страх, срам, липса на ресурси или просто дълбоката дупка, в която са изпаднали, не могат да продължат. Искам да променя това. Искам моята история да създаде нещо положително и да предизвика промяна, за да няма повече такива случаи.

Какво Ви мотивира да сте активна и да работите за каузите, които Ви вълнуват?

В момента основната ми мотивация е гневът от липсата на равенство и справедливост. Бих искала да дам по-положителен отговор, но истината е, че системно виждам едно и също – политически лидери, които са незрели и незнаещи, но са овластени да дават посока и да вземат решения за нашето настояще и бъдеще. Мотивацията ми да работя в полето на човешките права е социална промяна, а това става през осъзнато лидерство и базирано на ценности управление. „Нашите” теми са все в периферията и се сещаме за тях, едва когато определени граници биват преминати. Аз усещам, че моята мотивация, функция и цел - без значение дали съм част от младежкия, социалния или феминисткия сектор - е да бъда инструмент за обществено напомняне, че човешките права са основата, а не „екстра”-та на правенето на политики.

Каква промяна Ви се иска да видите в правата на маргинализираните групи и общности в България в следващите години?

Много промени ми се иска да видя. Искам да видя повече жени на ръководни позиции; искам да видя активни политици от ромски произход, които не са декорация по предизборни плакати, а реални хора със силна позиция; искам да чуя осъзнато политическо говорене за темите, свързани с хора с интелектуални увреждания, правата на децата, младежкото включване и много други теми. Искам да видя и чуя системни решения, а не късогледи бюджетни „лепенки” до края на мандата. Овластяването на всички уязвими групи идва от тях самите, но не може да се разчита само на това – нужни са политически и икономически инструменти, защото иначе разчитаме на ентусиазъм, който изкарва най-често до третия бърнаут.

Кое е нещото, за което Ви се иска да се замисляме колективно като общество и, за което мислите, че можем да предприемаме конкретни действия в ежедневието си?

Да спрем да съдим другите и да мислим, че знаем повече. Да излезем от балоните си на всичкознаещи и да започнем да говорим помежду си наистина. Имам все по-натрапчивото усещане, че с всички натрупали се кризи напоследък сме загубили умението да говорим и да слушаме хора, които не споделят нашето мнение. Усещането за общност не означава еднаквост – напротив, богатството на нашите различия е общността. Искам да си припомним умението да уважаваме и приемаме – хора, общности, тези.

фотограф: Боряна Пандова

Надежда Цекулова е журналистка и носителка на наградата „Човек на годината“ на Български хелзинкски комитет (БХК). Тя ще говори за правото на детско здравеопазване в България и за концепцията зад гражданската инициатива „Национална детска болница“.

Защо решихте да участвате във „Форум Права”?

Много се развълнувах, когато от „Действие“ ме поканиха да говоря за каузата за създаване на Национална детска болница, защото това е голяма отговорност. Нуждата от съвременно детско здравеопазване, от хуманна система, която е изградена с грижа и към работещите в нея, и към пациентите и техните родители, засяга пряко всеки от нас. А националната детска болница е само „черешката на тортата“ – локомотивът, който се надяваме да изтегли напред решаването на проблемите в детското здравеопазване в страната и така да гарантира правото на най-висок достижим стандарт на здраве на всяко дете.

Имате ли лична история, която Ви кара да сте застъпничка в сферата на правата на човека?

Всеки има. Ако някой ви каже, че го прави „заради другите“, добре е да си намери терапевт. Да си правозащитник в днешно време не е лесна или престижна работа, но аз вярвам, че всички, които сме я избрали, имаме нужда от нея. Имаме нужда да вярваме, че светът ни може да бъде по-добър и най-вече – че имаме силите да повлияем върху това. Иначе конкретната си лична история не мога да ви разкажа, питайте ме пак след няколко години. Терапията е бавен процес (смее се).

Какво Ви мотивира да сте активна и да работите за каузите, които Ви вълнуват?

Гневът.

Иска ми се да видя промяна в мнозинството - осъзнаване, че никой не избира да е маргинализиран по някакъв признак и създаването на общност, в която всеки да бъде най-добра версия на себе си. Това е работа на всеки от нас.

Свързването и зависимостта. В темата, по която ще говоря – детското здравеопазване – противопоставянето между медици и пациенти е честа (и естествена) реакция на трудностите и дефицитите в системата. Но всъщност всички сме свързани, взаимнозависими и решаването на проблемите ни е възможно единствено в общо действие. Не само в тази сфера, по принцип. Борис Христов има един стих, който стана вайръл, почти клише, и казва повече по темата, отколкото някой като мен може някога да напише : „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата Вселена“.

Вера Гоцева – Ломовера ще говори за „фотографията за Човека“, акцентирайки върху ролята на социалната фотография в процеса по формиране и насърчаване на разбиране към различността.

Защо решихте да участвате във „Форум Права”?

За човешките права трябва да се говори възможно най-много и от различни гледни точки. Бях поканена да се включа и това много ме радва, защото следя „Форум Права“ от първото му издание преди две години. И тогава, и миналата година лекторите бяха много интересни и засегнаха важни въпроси. Не се съмнявам, че това ще се случи и тази година.

Имате ли лична история, която Ви кара да сте застъпничка в сферата на правата на човека?

Има много истории, които са ме направили това, което съм, и всички те са лични. Човешките права също са лични, но са и общи, така че предпочитам да излизам от частните случаи, които са единствено парчета от вътрешния ми морален пъзел.

Какво Ви мотивира да сте активна и да работите за каузите, които Ви вълнуват?

Не работя всеки ден за каузите, които ме вълнуват. Отделям обаче достатъчно време и за тях. Мотивира ме увереността, че взаимоотношенията между хората на дневна база могат да бъдат и по-добри.

Най-простият възможен отговор е – равни права за всички.

Кое е нещото, за което Ви се иска да се замисляме колективно като общество, и за което мислите, че можем да предприемаме конкретни действия в ежедневието си?

Най-важното нещо е всеки от нас да осъзнае, че „права на човека“ не е абстрактно словосъчетание, което се отнася за „другите“. Това става с качествено информиране и разбиране. Наличието или липсата на права засяга всички ни. Да проумеем това е първата стъпка. От нея следва всичко останало.

Ивайло Ябълкаров е част от екипа на Фондация „Мисия Криле“ и ще ни разкаже за влезлите в страната през 2023 г. 3867 непълнолетни бежанци, които са били без възрастен придружител, както и каква е бежанската история на тези деца.

Защо решихте да участвате във „Форум Права”?

Участието в такъв форум е привилегия, а и предизвикателство. Това е поредната доза предизвикателство в моя живот.

Имате ли лична история, която Ви кара да сте застъпник в сферата на правата на човека?

Историите са част от живота ми и от моята работа. За последните 16 години натрупах толкова много истории, истински истории, че не си представям живота си по друг начин освен да се боря за хората, да разказвам техните истории и да се опитвам да бъда полезен. Може би това, което ме доведе до днес е детското ми желание да бъда полезен на хората. Представях си, че ще работя за „Уницеф“ някъде из Африка. Не се случи точно така, но през годините съм работил и с „Уницеф“, и с хора от Африка, само че тук - в България.

Какво Ви мотивира да сте активен и да работите за каузите, които Ви вълнуват?

Историите... Зад всяка една чута и преживяна история стои конкретна личност, семейство, род, държава. Не мога да остана безучастен и да цъкам с език. Опитвам се да съм полезен на хората в различните роли, които имам.

Иска ми се да се чуваме повече. Има толкова много излишен шум, когато говорим за права, че не можем да чуем отделните истории. Все пак форум като този помага да се чуваме по-добре.

Има една мисъл от сериал, който харесвам. Главният герой често бива неразбран и осмиван от другите. В един доста важен момент той споделя своето мнение по този факт, като цитира мисъл на Уолт Уитман. Мисълта е: „Бъди любопитен, а не осъдителен!”. Опитвам се да отстъпя крачка назад, да обуя чуждите обувки и да бъда любопитен. Ако се научим да бъдем повече любопитни, ще бъде добро начало...

Симона Стилянова е автор на блога за устойчив градски начин на живот „Zero Waste Sofia“, картата “Чешмите в България” и е съосновател на компанията “Основа”. Нейната лекция ще е с фокус върху правото ни на чиста вода.

Защо решихте да участвате във „Форум Права“?

Защото вярвам в огромната необходимост от този формат. Също така, вярвам и че достъпът до вода е основно човешко право. В по-голямата част от България все още има чиста качествена питейна вода, както и над 10 000 обществени чешми, по неофициални данни. В същото време всяка година плащаме стотици левове за пластмасови бутилки с вода, повечето от които завършват в околната среда или на сметището, допринасяйки за замърсяването и климатичната криза, пред която сме изправени.

Имате ли лична история, която Ви кара да сте застъпничка в сферата на правата на човека?

Честно казано, не се възприемам като застъпник за правата на човека. Мисля, че съм привилегирована да се родя в нормални времена за планетата ни, в страна без конфликти, с достъп до чиста вода и изобилни природни ресурси, в грижовно семейство, да получа адекватно образование, да създам семейство и да правя това, което обичам. Искам същото за моето дете и за тези след него. А, за съжаление, виждам как моето поколение и това преди него необуздано изчерпват природните ресурси и все повече им отнемат тази възможност.

Какво Ви мотивира да сте активна и да работите за каузите, които Ви вълнуват?

Вярвам, че всеки от нас има потенциал да променя, а когато го правим заедно, можем да постигнем наистина много. Започнах блога Zero Waste Sofia малко на шега, за да документирам успехите и неуспехите си по пътя към по-устойчив живот с по-малко отпадъци. Пластмасовата сламка беше нещото, което ми “избождаше” очите през 2017 г., колкото и смешно да звучи днес. Но мисля, че в световен план сламката повлече цяло движение, което привлече внимание към големия проблем за въздействието ни върху околната среда и климатичните промени. Днес общността около Zero Waste Sofia нарасна до над 27 000 души, което си е един малък град. Аз продължавам да откривам за себе си нови големи и малки решения всеки ден и с радост ги споделям. Част от хората в общността започнаха свои малки бизнеси, които да предложат алтернатива на конвенционалните замърсяващи модели; други промениха ежедневието си; с трети се виждаме по протести, организираме инициативи заедно, споделяме си.

Работата ми е посветена на темата, а в допълнение получих възможността да стана посланик на Европейския климатичен пакт, което ми помага посланията ми да достигат до още повече хора в Европа. Радвам се, че имам тази платформа и това ме мотивира да продължавам.

Искам нормални равни права за всички групи в обществото. Искам да последваме примера на Гърция за узаконяване на еднополовите бракове, както и възможност за осиновяване, за да може всяко дете да има любящо семейство. Както вече казах, искам следващото поколение да има равен достъп до вода, ресурси и чиста околна среда, какъвто съм имала аз. Това е.

Кое е нещото, за което Ви се иска да се замисляме колективно като общество и за което мислите, че можем да предприемаме конкретни действия в ежедневието си?

Едно от тези неща е именно въздействието ни върху околната среда. От една страна можем да променим много неща в ежедневието си - да потребяваме ресурси по-осъзнато, като пазаруваме по-малко и само това, от което се нуждаем, да намалим пластмасата за еднократна употреба, рециклираме, компостираме и т.н. Но по-голямата и важна промяна можем да постигнем, когато се обединим като общност – държим бизнеса и институциите отговорни, и се възползваме от най-голямото си право и задължение в демократичния свят – да гласуваме.

Любо Георгиев работи в сферата на планирането и градската среда. В своя професионален път той е натрупал проектантски, активистки и управленски опит. Бил е ръководител на екипа на инициативата „Визия за София“, както и директор на „Софияплан“ – звеното на Столичната община за стратегическо и пространствено планиране. От началото на 2022 г. той е ръководител на „Екипът на София“.

Защо решихте да участвате във „Форум Права“?

Лесно! Вярвам, че справедливостта е възможна, но и знам, че за да бъде постигана, трябват постоянни усилия. Привличането на внимание, застъпничеството, достигането до нови идеи са такива усилия и са есенцията на Форум Права. Подкрепям тези усилия и се надявам, че мога да допринеса за каузата.

Имате ли лична история, която Ви кара да сте застъпник/чка в сферата на правата на човека?

Да, но е твърде лична. Иначе в контекста на това, за което ще говоря – как определяме облика и посоката на развитие на градовете си, преживявам лично, всеки ден несправедливости в градска среда. Виждам твърде често нагло и безнаказано поведение, от което страдат най-много най-слабите. И с което много от хората свикват и в един момент приемат за нормално. А то не е. Начинът, по който се движим, взаимодействаме, заемаме пространство в градската среда и следата, която оставяме в нея, са огледало на това дали живеем в едно справедливо общество. В София поне не живеем в такова.

Какво Ви мотивира да сте активен и да работите за каузите, които Ви вълнуват?

Не съм намерил достатъчно убедителен отговор на този въпрос. Донякъде си го обяснявам с това, че не искам да се примирявам с несправедливости, с посредственост, с лицемерие. Донякъде с това, че често знам от опит как нещо може да е по-добро и имам огромното желание да приложа опита си. За да живея и аз в една по-добра среда.

Ако мога, да помогна в това да живеем в една по-достъпна, по-справедлива, по-чувствителна градска среда. Не говоря само за сигурност, а за богатство на преживяването, за създаване на уважителен контакт помежду ни, а от там и на работещо общество. Осъзнавам, че това са големи мечти.

Бих искал всеки от нас, поне веднъж на ден, докато гледа някой стар човек как пресича улица, някое дете как играе, някой човек с различен цвят на кожата как върви по тротоара, или някой как седи сам в колата си да се замисли какво му е на другия. Да се постави в нейното или неговото положение. А ако пък не може, да си го представи, да пита. Така най-малкото ще оцени своята ситуация, своя живот.

„Форум Права“ ще се проведе от 10:00 ч. на 16 март в Театрална зала „Гурко“ . Повече информация може да откриете на facebook.com/sofiahumanrightsforum, @sofiahumanrightsforum и sofiahumanrightsforum.com.