“Необичайното семейство” на Клер Дюран-Друен

Тази пролет се навършват 20 години от създаването на„Едно."  Юбилеят ще бъде отбелязан на 27 май със световната премиера на спектакъла „Необичайно семейство” на френския хореограф Клер Дюран-Друен, като част от програмата на One Dance Week.

Клер Дюран-Друен събира 7 професионални танцьори от своята компания Traction със 7 местни танцьори от различни общности. Тази необичайна среща, която иначе не би се случила, разчита на провокацията от излизането извън зоната на комфорт, на психологическото и физическото взаимодействие между непознати, за да намери нови форми на танц. Характерно за работата на Клер Дюран-Друен е, че работи с аматьори и хора с физически ограничения и „поведенчески разстройства“, които някои биха окачествили като „увреждания”. Тя търси дълбочината на изкуството и оспорва правилата кой може или не може да бъде на сцената.

Срещаме се с Клер Дюран-Друен дни преди представянето на спектакъла в Пловдив, за да разберем повече за обединяващата сила на танца, предизвикателствата в създаването на спектакъла и негово значение в контекста на времето, в което живеем.

снимка: Guy Delahaye

Във вашия спектакъл „Необичайно семейство”, който предстои да видим в Пловдив, съвременният танц свързва непознати хора, които са много различни един от друг. Как се случва този процес на сближаване и какви са предизвикателствата на работата с любители и професионалисти за това представление?

Всички изпълнители, независимо дали са обучени в областта на танца или цирка, дали са с увреждания или самоуки, се обединяват по естествен начин по време на репетициите. Всички те се превръщат в професионални изпълнители благодарение на съвместната работа и съучастието.

Най-голямото предизвикателство за всеки от тях е да извлече най-доброто от собствената си неповторима индивидуалност. Професионалистите оценяват освобождаването, което изисква работата с толкова уникални хора... по-малко категоричност, по-малко йерархичност, по-малко конвенционални практики... . Самоуките танцьори с увреждания се включват в танца по необичаен начин. Те се научават да повтарят дадено движение, докато то стане разпознаваемо, като същевременно запазват своята неподправеност.

Вие каните на танцовата сцена хора с двигателни дефицити и психически разстройства, редом до професионалисти. Някои биха казали, че това е проява на смелост, други - политическа позиция, а трети - на творческа свобода. Кое е вярното и защо?

И трите твърдения са верни.

Може би смелостта се крие в практическите и логистичните ограничения, които този подход изисква. Придвижването и настаняването на хора с тежки увреждания винаги е по-сложно и изисква много енергия и време. И тази сила трябва да се търси именно в динамиката, която съпоставянето на тези особености провокира.

Разбира се, отварянето на сцената за хора с увреждания е политически акт. Акт, който има за цел да разчупи „нормативните етикети", които обществото налага. На сцената особеността на хората с увреждания се превръща в източник на вдъхновение, а не в липса.

И да, това е творческа свобода, нашата поезия се подхранва от всички наши индивидуалности, от това, което всеки от нас е в тялото и ума си. От пресечната точка на нашите животи и култури. От нашите истории.

Навсякъде този спектакъл ще е различен, защото участниците ще са различни. Какво да очакваме в Пловдив?

За премиерата в Пловдив работихме с двама нови участници с увреждания, един от които е с двойна ампутация на крака. Професионалните танцьори и акробатът идват от различни места: Африка, Япония, Пуерто Рико, Испания, Франция, Шри Ланка. Това е много важно за мен: различията в тялото, техниката и културата са източник на вдъхновение. Надяваме се в следващото представяме да успеем да работим и с хора от Пловдив и така да обогатим подхода си.

Какво за вас е красотата в танца? А в човека?

За мен красотата произлиза от реалността. Излишностите, странностите и чувствеността, които се пораждат от хората, са в центъра на моите изследвания. Важно за мен е да съчетавам впечатляващото и скромното, ритъма и формата.

Вашата творческа практика минава и през работа с психиатрични клиники - места, които по-скоро се оказват забравени, безинтересни и дори избягвани. Какъв е най-ценният урок, който научихте там? Коя е емоцията, която най-силно има нужда да бъде изразена чрез танца?

Мисля, че тези хора имат специално присъствие. Те гледат на света по различни начини, които имат своя собствена логика. Понякога не я схващаме, но смисълът винаги е налице. Във всеки човек има загадка. И в крайна сметка, те се съпротивляват срещу институционалните практики на обществото ни.

Как съвременният танц променя общностите, групите и семействата през вашата призма?

Танцът е универсален език, а за мен той призовава към участие в колектив. Той позволява на различията да се обединят. Обичам да си представям фантасмагорични семейства, които не съществуват в обществото, много комунални, но които се изграждат като с магическа пръчка около танца и особено пред публика. Публиката е проявлението на цялото това желание за общност и за танц. Изправени пред погледа ѝ, ние усещаме съществуването си. 

„Необичайно семейство” гостува в Пловдив на 27 май, като част от програмата на One Dance Week. Допълнителна информация и билети - тук.