До Ада и обратно с Иво Димчев

Българският куиър артист Иво Димчев е от онези личности, които трудно се побират в дефиниции и жанрови рамки. Певец, пърформър, композитор, провокатор – за него сцената е и лична изповед, и територия на обществен коментар. В края на август новият документален филм на Кристина Николова “В ада с Иво“ (копродукция между САЩ и България) взе специалната награда на журито на кинофестивала в Сараево, а след световната му премиера в Мюнхен (през май) му предстои и първа среща с българската публика в рамките на Sofia DocuMental (в края на септември). Лентата проследява пътя на Димчев от софийските изяви и домашните концерти по време на пандемията до нюйоркските клубове и световните сцени, както и как той черпи вдъхновение от личната болка и сблъсъците със стереотипите, превръщайки ги в дръзки и интимни спектакли.

Танц между смелостта и уязвимостта

Основните теми, които преминават през живота и изкуството му, са сексуалността, идентичността, вярата, активизмът и това, което най-силно го характеризира – безкомпромисната откровеност. Филмът обаче показва и една различна страна на артиста уязвимостта. Тя се проявява не само в личните му признания, но и в начина, по който се свързва с публиката. Пандемията става повод да направи над 400 безплатни концерта в домaшните условия на различни хора. “За мен пандемията беше възможност да скъся рязко дистанцията с публиката и да вляза в домовете им,“ казва Димчев. България обаче се оказва тясна за артист като него – хомофобската и консервативна среда тук често реагира със съпротива на радикалната индивидуалност. Търсенето на свобода го отвежда в различни точки по света.

Историята, която Николова разказва във филма, е болезнено искрена, но в нея неизменно свети и искрата на артистичния бунт на Димчев. Той сякаш е заложен в него от самата му поява на белия свят: “От майка ми знам, че когато съм се родил, не съм изплакал, а съм се разсмял.“ Смехът и театралността присъстват в живота му от най-ранни години. “Всяко гости у нас, когато бях дете, беше някакъв вид вариететна програма – преобличах се, слагах перуки, токчета, рокли и забавлявах всички около масата.“

Не всички обаче приемат тези прояви с лекота. “Предполагам, че понякога им е идвало нанагорно – дори ако минеше приятелка на майка ми на кафе, трябваше да изтърпи артистичната ми програма.“ В училище историята се повтаря: “Когато ме изкарваха пред дъската да ме изпитват, пак започваше цирк и често бивах изгонван от час.“ Едва на 11 години, когато влиза в театралния състав на Двореца на децата, Димчев успява да канализира тези пориви. “Артистът в мен си намери сцена и всичко тръгна по каналния ред,“ казва той.

Личното и фикцията

В творчеството му личното и фикцията се преплитат органично. “Личното е на първо място, но още от дете обожавах фантастика и френски сюрреализъм. За мен е естествено да заплитам личното с абсурд или фикция.“ В повечето случаи фикцията е метафора, често по-истинска от реалността, защото се свързва със скритите пластове на подсъзнанието.

Миналото го интересува единствено през призмата на изкуството. “Обичам да се връщам към неща, които съм създавал като по-млад, и да им давам нов поглед, нова перспектива. В личен план предпочитам да се гмуркам в дълбокото на днешния ден и да инвестирам енергия в близкото бъдеще”, казва Димчев, който почти всеки месец издава нова музика, като сред най-актуалното от него е кавърът на старата градска песен “Сънувах те до мен”. Неотдавна беше световната премиера на спектакъла му Metch, за който Димчев взе “Икар“ (и наградата на публиката) за съвременен танц и пърформанс.

Ключов елемент в подхода му е импровизацията. Определя я като композиране на живо. “За мен публиката е толкова силен фактор, че автоматично става част от произведението. То е завършено само когато публиката остави своя отпечатък върху него.“ Димчев описва срещата между артист и публика като “почти любовно взаимодействие“, при което всеки свят се разпада в ръцете и очите на другия.

Филмът “В ада с Иво“ не избягва трудните теми – в него се виждат и сложните му взаимоотношения с неговите родители. “Бях много против тези отношения да станат основна линия. Не вярвах, че имат кинематографична стойност, защото ги намирах за банални. Чак когато успях да вкарам родителите си в работата и да ги третирам като публиката, тези отношения станаха изкуство. При мен, ако личното не мине през призмата на творческото и не се сблъска с фикцията, ми е дълбоко безинтересно.“

В Ада или в Рая

Заглавието на филма е вдъхновено от въпрос, който Иво често задава на концертите си: “В ада с Исус или в рая с Доналд Тръмп?". Повечето хора избират ада, както и той самият. “Имам песен, в която пея, че ще отида в ада, но ще го превърна в рай. В крайна сметка никой ад не е точно ад и никой рай не е точно рай – и слава Богу.“

Поканата на режисьорката идва скоро след началото на домашните концерти. “След второто видео, което публикувах в социалните мрежи, Криси ми писа и предложи да правим филм. Казах си окей, няма да ми пречат, аз ще си снимам с моя асистент и телефона, а те ще снимат за филма. После проектът се разрасна, станахме по-близки и разбрахме, че трябва да бръкнем по-дълбоко.“

За Димчев провокацията не е самоцел. “Колкото повече един артист узрява, толкова повече разбира отговорността, която има към публиката и обществото. Тогава фокусът се измества от “вижте какво мога“ до “вижте какво можем“. Разговорът и тонът се променят, осъзнаваш колко е важно да бъдеш достъпен и отговорен за последствията от този разговор.“

Според артиста, когато човек се отличава с талант, с мисленето и поведението си той автоматично предизвиква реакции в средата, която или проявява резистентност, или бива привлечена. “Всички тези реакции на обществото са прояви на неговата природа и характер. Когато една личност има динамично и дългогодишно взаимодействие с дадена среда, неговата биография става не само коментар, но и огледален портрет на средата и обществото.“

Отговорност към културния контекст

Въпреки че има възможност да обикаля света и е търсен на различни сцени, той непрестанно се връща в София. Преди няколко години избира именно столицата ни, за да основе пространството MOZEI, от което обаче се оттегля, защото по думите му “хубавите жестове имат давност“ и когато се превърнат в задължение вече “не е същото“.

У нас го привличат още семейството, приятелите, но и отговорността към културния контекст в България.

“Ако мога да допринеса той да стане по-цветен, смел и европейски, ще направя каквото мога, а то е да показвам музиката и спектаклите си на българска сцена колкото мога повече.“

Натовареният график обаче не го кара да мисли за удобствата на големите театрални трупи. “Обичам да съм независим и да мога във всеки момент да сменя посоката, без други да стават потърпевши. Банда от пет човека ми е лимитът на логистична поносимост. Успяхме да вдъхнем нов акустичен живот на много от песните ми, а интересът на международните фестивали показва, че сме на прав път и професионалистите в музикалния бранш оценяват този весел синтез.“

Последните години го свързват и с киното, което вероятно ще намери място в по-следващ етап от творческия му път. “Музиката обаче винаги ще бъде приоритет номер едно, защото там съм най-близо до себе си. Само когато пея, мога да си позволя лукса да съм мил и уязвим. Да бъдеш мил и уязвим е огромна сила. Засега имам достъп до тази сила само когато се превръщам в музика.“

Премиерните прожекции и срещи с екипа на филма “В ада с Иво“ в София са на 26 септември и 1 октомври в Дома на киното и на 30 септември в кино “Одеон“.

Концерт-спектакълът “ОФ!20“, по повод 20 години “възторг, провокация и класа“ на сцената с Иво Димчев, е в зала 1 на НДК на 4 октомври.