Амели Клайн и образите, които изграждат света днес

На 5 юни в София се откри шестото издание на фестивала за илюстрация и графика ФИГ. В продължение на десет дни той изследва границите между образ, истина и визуална убедителност чрез изложби, лекции, работилници и филмови прожекции, посветени на съвременните визуални практики.

Тазгодишното издание е курирано от Амели Клайн, директор на Kunstverein Ludwigshafen, която застава и зад основната групова изложба „Конструирани реалности: графики на ръба с достоверното“. Разговаряме с нея за това как образите изграждат света днес и защо именно употребата на графични подходи се оказва ключова.

Заглавието “Конструирани реалности: графики на ръба с достоверното” звучи особено актуално днес. Какво Ви насочи първоначално към тази тема и защо избрахте да я разгледате през илюстрацията и графичните практики?

Всичко започна с въпрос, който ме занимава отдавна: какво означава едно изображение да казва истината и какво се случва, когато механизмите, които произвеждат тази „истина“, вече не са изключение, а норма. Това, което ме пораз ява, е дълбоката пасивност на изображението – неговата безпомощност пред начина, по който се използва. То не може да се защити от надписа, който го пренасочва, или от изрязването, което променя значението му. То просто продължава да съществува, винаги готово да бъде мобилизирано – политически или морално, от този, който го използва след това.

Тази безпомощност ме насочи към графиката. Защото ако други изображения понякога попадат в подобни механизми, графичното изображение живее в тях постоянно. Илюстрации, плакати, печатни съобщения, диаграми – това са най-вездесъщите образи в публичното пространство и същевременно най-рядко поставени под въпрос. Тяхната граматика е предварително зададена. Плакатът ни казва как да се чувстваме, преди да сме прочели текста; шрифтът придава авторитет още преди да сме проверили съдържанието. Графиката е подривна именно защото е навсякъде и почти никога не я възприемаме като „изображение“.

Sophie Jung: A cozy little fire (2022) Exhibition View: VITAL LIES: STUDIES OF SOME VARIETIES OF RECENT OBSCURANTISM, KVLU 2025, curated by Ameli Klein (Foto: Marco Vedana)

Тук ключова е позицията на философката Хана Аренд, а настоящето прави наблюденията ѝ болезнено точни. В есето си „Истина и политика“ от 1967 г. тя отбелязва, че модерната политическа лъжа вече не прикрива някаква тайна истина, а предлага заместител на реалността. Именно в тази опасна зона искам да се разгърне изложбата. Вече не живеем във времена, в които лъжата крие истината. Днес се намираме в сферата на образа, който подменя реалността.

Аренд достига и до още по-важно прозрение: че крайният резултат от подмяната на фактическата истина с лъжи не е това, че започваме да вярваме на лъжите, а че загубваме чувството си за ориентация в реалността. Този разпад на ориентацията е колкото политически, толкова и визуален процес – случва се чрез шрифтове, графични оформления, чрез спокойния тон на официалния документ. Основният въпрос на фестивала „Колко лъжи са необходими, за да се конструира една истина?“ всъщност е въпросът, който поставя Аренд, пренесен в полето на визуалното.

Изложбата разглежда как образите конструират, а не просто отразяват реалността. Живеем ли в криза на образите или просто ставаме по-осъзнати за тяхната сила?

И двете, но балансът е важен. Силата на образите не е нещо ново, новото е степента на насищане – в човешката история никога не е имало толкова много визуалност. И точно тук се ражда истинската криза. Образите от миналото не остават там, а продължават да ни преследват. Съхранявани в архиви, те циркулират, лишени от произход и контекст. Днес те са част и от обучителните масиви на системи за машинно обучение, които поглъщат десетилетия визуална култура.

Резултатът е визуална хомогенизация, при която всичко започва да прилича на всичко останало, защото е извлечено от предходното. Фрагментите се завръщат, изгладени, сглобени наново, авторитетни, с прикрити спойки. Така че не, не става дума просто за това, че започваме да осъзнаваме една стара сила. Променени са условията, при които образът съществува и от нас се очаква да се ориентираме във визуален свят, който все по-често функционира като заместител на реалността.

Едуард Гори е важна концептуална отправна точка за изложбата. В неговото творчество хуморът, неудобството и двусмислието често се преплитат и размиват границите помежду си. Как съвременните артисти днес използват двусмислието като политически инструмент?

Гори е идеалната отправна точка. В неговата серия Q.R.V. той рекламира лек с неизвестен състав за болест, която никога не е назована, използвайки авторитетен език, сериозен тон и напълно убедителна типографска форма. И ние почти му вярваме, защото визуалната граматика е безупречна. Той разбира, че достоверността не изисква истина, а просто правилната форма.

Edward Gorey: Q.R.V., ca.1985 set design illustration, Amphigorey stage plays (Image: courtesy of the The Edward Gorey Charitable Trust)

Участниците в изложбата “Конструирани реалности: графики на ръба с достоверното” работят с двусмислието по начин, който надхвърля иронията, като често първо поднасят шегата, но само за да създадат пространство за поставянето на по-трудни въпроси. Джоди Корбах например наслагва текст от списание на въздържателите върху т.нар. Biermark – фестивален жетон за напитки, който може да бъде разменен единствено за бира – поставяйки официален документ за трезвеност върху самия предмет, с който се купува алкохол. В работата си Wilfred WymanКоста Тонев изгражда цяла житейска история чрез предмети, разказ и музейна логика около човек, който никога не е съществувал, поставяйки въпроса как една добре инсценирана фикция започва да се възприема като исторически факт. В White Washing Еухенио Мерино нарежда 16 възпоменателни чинии в индустриална съдомиялна машина, буквализирайки изпирането на политическа памет, при което вчерашните радикалисти днес се превръщат в уважавани лидери.

Общото между тях е, че двусмислието не е форма на уклончивост, а метод за противопоставяне на две различни системи от вярвания една на друга, докато нито една от тях не може да бъде разчетена еднозначно. По този начин зрителят е принуден сам да извърви пътя на преценката и критичното осмисляне.

Кои визуални стратегии или естетики днес възприемаме инстинктивно като достоверни?

Помислете за най-баналния пример – фишинг имейла или фалшивия сайт, създаден, за да “улови” вашата информация. Това, което ги прави убедителни, почти никога не е съдържанието, а визуалният им облик: познато лого, точният шрифт, познатият цвят, както и по-фините детайли – подравняването, разстоянията, усещането за пропорция. Разпознаваме тази „правилност“ за части от секундата и ѝ се доверяваме. Това е подсъзнателно доверие към визуалната подредба. В изкуството наблюдаваме подобна реакция – завръщане към „създаденото от човешка ръка“. Наблюдаваме подновен интерес към живописта, текстила, керамиката, към следата на автора. Това се вижда и в изложбата, например в килимите на Кюбра Урал (участничка в изложбата, б.а.), които пренасят семейната памет във вълна.

Аз тълкувам този обрат като симптом на епохата на изкуствения интелект: когато изображенията могат да бъдат генерирани без човешка намеса, следата от човешка ръка се превръща в гаранция за автентичност. Изместваме доверието си към “доказано изработеното”. Въпросът обаче е дали това доверие е по-добре подплатено.

Jody Korbach: untitled (Kriegszeit), 2025  (Image: courtesy of the artist and Gallery MARTINETZ, Cologne)

Какво по-конкретно Ви привлече към работа с ФИГ. в София?

Първо – самата медия. Графиката е едновременно най-вездесъщият и най-рядко поставян под въпрос тип образ. Това прави фестивал, посветен на нея, особено подходящо място за изследване на въпроса как се произвежда визуална достоверност.

Второ – мястото. България е преживяла изграждането и разпадането на официални истини в рамките на едно поколение. Това създава специфична визуална и политическа грамотност – разбиране за това как образите организират реалността. Работи като Tools на Правдолюб Иванов или Manifesto на Георги Ружев ясно показват тази чувствителност. В страната ви има исторически опит по отношение на това как образите организират онова, което обществото приема за реалност, и исках да работя в рамките на тази вече съществуваща културна памет, вместо да внасям готови теории.

А след като опознах екипа на ФИГ., мога да кажа, че това е най-впечатляващо във фестивала. Рядко съм работила с колеги, които са толкова подготвени, компетентни, мотивирани, ангажирани и умели в импровизацията. Разговорите с тях бяха изключително продуктивни и нямам търпение да открием изложбата заедно.

Pravdoliub Ivanov: Tools, 2013 (Image: courtesy of the artist)

Смятате ли, че днес сме по-визуално грамотни или по-уязвими към манипулация?

Не съм убедена, че това са две противоположности. Станали сме много по-умели в разчитането на визуални образи, но това не означава, че сме визуално по-грамотни. Защото колкото по-бързо „четем“ изображенията, толкова повече разчитаме на доверието, което отдаваме на правилно изглеждащата повърхност, и толкова по-уязвими ставаме именно там. Манипулацията работи, защото сме бързи – разпознаваме модела и спираме да гледаме внимателно.

Аренд предлага важен завършек на това разсъждение: когато истината бъде изцяло заменена от лъжи, резултатът не е наивна вяра, а разяждащ цинизъм, „абсолютен отказ да се вярва в истинността на каквото и да било, независимо колко добре е установена тази истина“.

Това е може би по-голямата опасност днес – не че вярваме на всичко, а че, претоварени от образи, започваме да не вярваме на нищо. А това оставя властта точно в онова открито поле, в което тя иска да бъде.

FIG. 6 е между 5 и 14 юни в София. Повече на fig.bg и в Instagram – @fig.sofia.

ФИГ. 6 е с подкрепата на Министерството на културата и е част от Календара на културните събития на Столична община.