Калоян Праматаров е автор на стихосбирките “Асфодел” (2012) и “Дайни” (2016). Превеждал е автори като Мирча Елиаде, Франсоа Дос и Жорж Санд, но по образование е археолог и работи в Националния археологически музей. Сценарист е на анимационния филм “Постиндъстриал”, режисиран от брат му Борис Праматаров (част от проекта на Compote Collective за визуална поезия “Стих и щрих”), както и на документалния късометражен филм “В страната на Няма” на режисьора Димитър Овчаров. “Поставен в тесните урбанистични рамки, редом с хиляди други човешки същества, редувам в себе си възторзите на бързото живеене и болката от анонимността и отчуждението, като същевременно превръщам града в основна тема на своето творчество и се опитвам да го осмисля, да открия собственото си място в него”, казва за себе си той, като допълва, че обича бягствата в планината. През 2020 г. към всичко това прибавя и литературните разходки, които води като част от поредицата “Литературни маршрути" на Фондация “Прочети София”. През 2020 г. ни поведе по стъпките на Александър Вутимски, през 2021 г. – на Радой Ралин, а в момента подготвя маршрут за Димитър Воев.
Как започнахте да се занимавате с литературни разходки?
През последните десет години организирам литературни четения в градска среда, все по-често на необичайни места – крайния квартал, киното, фабриката, мината, античната крепостна стена. Така постепенно ме заинтригува по-активния диалог между минало и настояще, между литературата и града, както и проекцията на мои любими автори в съвременното живеене. Така се появи проектът “По стъпките на Синьото момче”, посветен на Александър Вутимски: една от най-ярките индивидуалности сред поетическото поколение на 40-те години на ΧΧ в. Идеята за събитие, посветено на него, обсъдихме през 2018 г. заедно с Тодора Радева (по това време директор на Софийския литературен фестивал) във връзка със стогодишнината от рождението на поета. По същото време оглавяваната от нея фондация “Прочети София” стартира инициативата “Софийски литературни маршрути”: специално създадени градски турове, водени от писатели и поети, културолози и литературни историци. Приех предизвикателството…
Калоян Праматаров / Фотограф: Боряна Пандова
Сякаш повечето хора имат навик да изграждат представите си за хората на изкуството най-вече от творчеството им и от “сериозната” част от биографията им. Какво добавя към тази информация градът?
И при Александър Вутимски, и при Радой Ралин става въпрос за ярки, открояващи се от хорското множество личности, неизменен елемент от градския пейзаж. Топосите, свързани с тях, не само надграждат разказа, но и твърде често ни карат да вникнем, да разберем по-добре даден стих, образ, внушение. Това е особено характерно при Вутимски. Превъплъщенията на града в неговите творби са многостранните усещания на собствената му душа. Поетът има драматична съдба – губи почти цялото си семейство от туберкулоза, като студент е принуден да напусне квартирата на своя брат, за да не зарази семейството му, живее бохемски – скита се по нощните улици, гуляе с приятели по кръчми и събирания, обича музиката и танците, определя си случайни срещи в хотели. Отива си съвсем сам, само на 24 години, в санаториума на Сурдулица, тогавашна Сърбия, сбъдвайки един от пророческите си стихове: “В есенен ден да умреш като птица на път в някой град непознат”. Гробът му така и не е открит. Не са съхранени нито семейната му къща в гр. Своге, нито беседката на нощните пазачи в Докторска градина, където е работил известно време. В такъв смисъл ние познаваме Вутимски основно от собствената му проекция в поетическото пространство. По един парадоксален начин той едновременно отсъства, но е и навсякъде в града, който ни заобикаля. Всеки припознат топос, обвързан с него, е капка в колективната памет.
Бихте ли разказали повече за процеса на подготовка на един маршрут.
Създаването на литературен маршрут е трудоемко начинание. Подготовката обичайно отнема месеци и е свързана с препрочитането на творчеството на автора, запознаване с основните литературни изследвания за него, различни статии, документални и видео архиви, срещи с живи наследници, близки и приятели на поета, установяване на топосите, които биха могли да бъдат разказани. Разработката цели надграждане на вече познатото и обговореното чрез съчетаване на биографични факти, документални материали, текстове: плод на своеобразен синкретизъм между историческо образование и литературен опит.
Калоян Праматаров / Фотограф: Боряна Пандова
Кои са най-неочакваните факти, които открихте за авторите, по чиито стъпки вървите във физическите измерения на София?
В процеса на съсредоточено търсене неочакваните и интересни факти, на които се натъквам, са наистина много, но те са интересни именно на фона на общия разказ. Превратна е съдбата на поета. Така например Вутимски е отстоявал смело и открито своя хомосексуализъм във времето на Втората световна война, когато сме били съюзници на германците и широко е била пропагандирана идеята за “здравата нация”, работил е като нощен пазач в Докторска градина и в каменоломна, изпитвал е влечение към Историята и Археологията, автор е на популярния шансон “Седемте пияни негри”. Животът на Ралин ни позволява да проследим индивидуалната човешка съдба в контекста на историческите събития и ни позволява да се превърнем в свидетели на дългия, нелек и противоречив път на Човека, защитил своето право да се променя и да твори. Участник във Втората световна война и наливането на основите на Народна Република България, воден от своите вродени екстровертност и човеколюбие, Ралин бързо се разочарова от онези, “които съветваха поетите как да пишат, философите — как да мислят” (Вутимски) и надига глас в защита на унизените и онеправданите, превръщайки се в един от най-разпознаваемите дисиденти на тоталитарния режим. Бих нарекъл всичко това “Археология на поезията”. Учудващо е колко малко познаваме контекстите, формирали психологическия профил, чувствителността и творчеството на поколението от 40-те години: Вутимски, Ралин, Геров, Ханчев, Пейчев — поети, които налагат градска образност, градско мислене, силна социална чувствителност.
Предстои да спрете вниманието ни на Димитър Воев и Александър Геров.
Представянето на Александър Геров ще бъде проведено под формата на литературна среща — ще си поговорим за неговата биография и творчество, ще си почетем стихове, ще поставя акцент върху пресечните точки между него, Вутимски и Ралин. Литературният маршрут за Воев е все още само идея, в процес на уговаряне е, но като подсказка ще отбележа, че ще се опитам да представя поета в контекста на крайните градски квартали, ексцеса и отчуждението.
Калоян Праматаров / Фотограф: Боряна Пандова
Как присъства градът в творчеството им и как те присъстват в града с творчеството си?
И в двата случая става въпрос за поети, чрез които градът ни разказва за себе си.
Като че ли повечето читатели са доста слабо информирани за незастъпени или слабо застъпени в образователната система автори като Вутимски и Геров. С какво могат да помогнат литературните разходки за културата на четене в България, както и в образователен план?
Да, и Вутимски (дали не поради предразсъдъци?), и Геров остават встрани от действащите образователни програми, но пък тук идва ролята на съвременната градска култура, на смислените частни инициативи, целящи допълнението на стандартното образование, стимулирането на ученето чрез забавление, съхранението и надграждането на колективната ни памет. В контекста на “Софийски литературни разходки” ме радва изключително много присъствието на представители на различни възрастови групи, както и вече установената практика да бъдат организирани литературни срещи, предназначени специално за детската аудитория.
Ако след време някой направи литературна разходка за Вас след години, какво би включвала тя и какви съвети бихте му дали?
Няма по-голяма награда за твореца от безкористния интерес към собственото му творчество, към следата, която е оставил и в която разказвачът от бъдещето открива смисъл. Не бих се наел да давам съвети, но вероятно реперите в този разказ ще бъдат Градът, Планината, Археологията и Поезията.
Разходката за Димитър Воев ще бъде част от поредицата “Литературни маршрути” през есента. Тогава е и събитието за Александър Геров, организирано самостоятелно от Калоян.
