Максим Мокдад е архитект и графичен дизайнер, работил за студия като Grimshaw Architects (Лондон) и aedes studio (София). Проектираната от него производствена сграда на “Мелексис” спечели в категориите за “Промишлена сграда” и “Зелена сграда” на последното издание на ежегодния национален конкурс “Сграда на годината”. Това, че Мокдад работи у нас, не е даденост. Той е от българо-ливански произход и животът му преминава през няколко различни една от друга страни. “За мой огромен късмет или съжаление, до седмия ми рожден ден бях успял да разхвърлям детските си спомени между три столици – Москва, София и Бейрут – и три ”родни“ езика. В по-късни години още столици – като Париж и Лондон – ще се включат към този хаотичен списък.” Той също така е и музикант с проекта OOHS!, а двата му досегашни албума са издадени от българския лейбъл Amek.
“Една от малкото константи в живота ми винаги е била градската среда – от пълната сетивна офанзива на Западен Бейрут до безкрайните плетеници от алеи на Източен Лондон. Друга константа несъмнено е музиката, която е била с мен през всички тези години. Усещането за синестезия, което определена музика може да предизвика, е несравнимо. Връзката между географска локация и мелодия не е просто продукт на случайност и индивидуално възприятие. Понякога артистите целенасочено успяват да създадат сетивен моментен портрет на променящата се физическа среда около тях. За да я посети и види, от слушателя се изисква просто да затвори очи и натисне play.” Решихме да попитаме Максим кои три албума символизират за него градове като София, Лондон и Бейрут.
ЛОНДОН: SAINT ETIENNE – SO TOUGH (1993)
Въпреки че Лондон не страда от липса на песни и албуми, романтизиращи всяка уличка, спирка и гара на европейската столица на поп културата, Saint Etienne са вероятно най-верните му хроникьори от последните десетилетия. Дори заглавията на албумите им, като Home Counties и Tales From Turnpike House отразяват една по-прозаична реалност, далеч от светлините на West End и глъчката на петъчния Hoxton. Песента Mario's Café е сутрешния чай в местната закусвалня. You're In A Bad Way е глъчката на милионите неосъществени мечти за бягство от предградията. No Rainbows For Me е ехото на празния перон на гарата преди последния влак да те отведе далеч от изкушенията на града.
На противоположния край на спектъра е София – град, който страда от особено тежка криза на идентичността в културен, социален и урбанистичен план. Един град на разкъсана реалност, в която малкото окуражаващи примери прорастват измежду ниските очаквания и войнстващия скептицизъм. Като упорити стръкове плевели измежду рехавия паваж на улиците му, пробивайки си път към светлината единствено благодарение на самобитния индивидуализъм и крайното противопоставяне на статуквото. КПД-0 рециклира конфронтацията на Sonic Youth и Big Black, както и алиенацията на българския колд уейв, за да нададе смразяващ post-hardcore вой. Групата бе родена в сенките и потъна отново в тях, но през краткото си съществуване беше звукът на флекса в неделната сутрин, разтърсващ съня на една дремеща сцена и град.
БЕЙРУТ: MAYSSA JALLAD MARJAA: THE BATTLE OF THE HOTELS (2023)
Mayssa Jallad, архитект по образование и професия, създава психогеографска карта на една от най-ранните и ожесточени фази на гражданската война.
Започналата през oктомври 1975 г. шестмесечна “Битка на Хотелите” – между лявото Ливанско национално движение и десния Ливански фронт – се провежда високо над града, стрелбите идват от горните етажи на окупираните луксозни хотели. Фронтовите линии полагат основите на религиозното разделение на централен Бейрут, утвърдено след края на войната с безкрайните нови магистрали, инстинктивно пресичащи града по трасетата на същите тези линии.
Подобаващо, първоначалното физическо издание на албума бе под формата на карта с триизмерни урбанистични възстановки и хронология на отделните фази на битката. Оцелелите до ден днешен хотели се извисяват като призрачни свидетели. Музикалните партии посветени на тези “кули на смъртта” са най-близкото до бленувания емоционален катарзис., който вече повече от три десетилетия убягва на поколенията, вградили множеството травми в ДНК-то си.