Преди две години със съпруга ми пристигнахме пред вратите на софийския апартамент, в който баба му и дядо му са живели в продължение на десетилетия. Преди прекарвахме летните си ваканции в същото жилище на седмия етаж от стар блок от времето на комунизма, но през есента на 2020 г. за първи път пристигнахме с идеята да направим София наш дом. Табелката “Семейство Радка и Щилян Кавлакови” все още стои на двойната врата, но и двамата надали някога са предполагали, че техният роден в САЩ син и американската му съпруга някога ще живеят там.
Разделяме годината на шест месеца в София и шест във Флорида. Това означава, че всеки път взимаме осъзнатото решение, че искаме да се върнем. Всяка година купуваме нов самолетен билет, всяка година препотвърждаваме пред себе си, че искаме да го направим. Преминаваме през подобна преоценка на мотивите ни да живеем в България и когато сме тук, сред местните.
Когато говоря на български език, винаги има момент, в който акцентът ми, объркването ми или абсолютното ми незнание какво означава определена дума издава, че не съм от тук. Тогава винаги се стига до редовното “Откъде си?”, последвано от задължителните няколко “защо”: Защо България? Защо София? Защо съм тук, сега?
Винаги отговарям по един начин: защото обожавам да съм в България. Това винаги поражда определено объркване в хората, така че нека да обясня.
Обичам начина по който липите ухаят в късните летни вечери, какофонията на автобусите към Витоша в съботните утрини.
Обичам начина, по който градът не пулсира стресиращо, пазачите пред магазините пушат и отпиват от еспресото си в онези малки хартиени чашки, без да си дават вид, че са много заети, просто за да изглеждат много заети.
Обичам спокойния хаос: уличните котки, които минават по неподредените зъбати павета, продавачите на черешите по тротоарите, навитите висящи кабели по фасадите, протриващото се жълто по екстериорите на сградите, как всичко наоколо носи едно многопластово състояние на разпад и ремонт едновременно.
На едно по-подредено място границите на това какво е позволено и какво не е ще са много по-строго поставени. Тъкмо защото София не е най-спретнатият град, животът тук не предпоставя към следване на един-единствен утъпкан път. Парчетата могат да се подредят по непредполагаеми начини. Тук мога да си позволя да се дистанцирам от модели на живеене, които са вече твърде задушаващи. Тук мога да изляза на повърхността и да видя един по-широк хоризонт на това какво е възможно.
Мисля, че все още не съм се потопила напълно в изследването на това чувство и може би това ме кара да се връщам отново. Предполагам, че в един момент ще осъзная, че съм на място, на което експериментът е възможен, но засега, като че ли имам още какво да науча, преди напълно да си го позволя.
Така че продължаваме нашето постоянно завръщане: към София, към нежния хаос и към отворения прозорец на възможното.
Ашира Морис е американска журналистка на свободна практика, която живее между София и Талахаси, щата Флорида. През последните няколко години тя многократно е писала за локални теми в международни издания: сред тях са откликът на България към бежанската вълна от Украйна, антиправителствените протести в страната между 2020-2021 г., възможностите пред зелената енергия и идеи, съвременното изкуство у нас. Повече от нея на @AshiraMorris в Twitter и Instagram. 
