Бавното разцъфване на Дефне Гюлер

За родената в Истанбул мултидисциплинарна артистка Дефне Гюлер Пловдив е нов постоянен дом от около година. Определя го като “достатъчно малък, за да можеш да дишаш, и достатъчно жив, за да останеш буден“. След като учи изящни изкуства в Чикаго и прекарва време в Италия, тя усеща нужда от промяна – не толкова на посоката, колкото на почвата. Завръща се в Турция, където завършва специалност по мениджмънт на сценични изкуства, а паралелно работи с независими режисьори. Срещите с тях оформят начина, по който мисли за процеса: с търпение, откритост и интуиция. През февруари Гюлер прави и първата си самостоятелна изложба “Slow Bloom“ в Galeriata в Пловдив. Така след години на търсения в различни области като илюстрация, живопис и керамика, в ателието ѝ, което е част от общо пространство, споделяно с десетки други артисти, се ражда най-новата ѝ страст скулптурните картини. В търсене на пресечните точки между турския ѝ корен и новия ѝ български дом, я откриваме в спокойствието край морските брегове на родината, с котка в скута и лозовите сърми на майка си в ръка.

Фотограф: Анна Мария Иванова

Какво Ви привлече към изкуството — беше ли нещо, с което сте израснала, или по-скоро едно по-късно откритие?

Създаването на неща винаги ми е идвало естествено. Израснах в дом, който същевременно беше и ателието на майка ми – тя е независима художничка, така че наоколо винаги имаше материали, нещо в процес на създаване. Аз просто сядах наблизо и правех своето – рисуване, боядисване, сглобяване на разни малки обекти… След училище обикновено се прибирах и прекарвах часове със скицниците си. Не ми се налагаше да обяснявам – това беше начинът, по който осмислях света, по който чувах себе си.

Разкажете ни за образователния си път — как се стигна до тази смяна от изящни изкуства в Чикаго към мениджмънт на сценичните изкуства в Истанбул? Имаше ли ментори или конкретни моменти, които изиграха роля в този преход?

Пътят беше криволичещ. Започнах да уча изящни изкуства в School of the Art Institute of Chicago, където имах възможност да експериментирам с различни материали и дисциплини, а и да срещна вдъхновяващи хора. Но с времето се почувствах изгубена и несигурна накъде води всичко това и дали изобщо принадлежа там. След едномесечна програма в Сиена, Италия, се върнах в Истанбул с усещането, че имам нужда от промяна — може би на темпото, може би на смисъла. Не бях държала кандидатстудентските изпити в Турция, така че не знаех какви са ми опциите. Тогава попаднах на програмата “Мениджмънт на сценичните изкуства“ в Университет “Билги“. Имаше повече структура, повече теория — и, изненадващо за мен, се оказа точното място за онзи момент от живота ми.

Сега, гледайки назад, мисля, че нуждата да изляза извън познатото винаги е била в мен. Майка ми, която също е учила изкуство в Турция, беше първата, която ме насърчи да уча в чужбина – смяташе, че тогавашното образование по изкуства в страната все още е прекалено сковано. Голямо влияние ми оказа и учителката ми по изкуство в гимназията – Тайке Аселбергс. Работехме заедно, докато подготвях портфолиото си, и тя не само ми помогна да разбера къде мога да кандидатствам, а и защо бих го направила.

По-късно, по време на обучението ми в Истанбул, започнах да работя с режисьорите Селман Накар и Бурак Чевик. Сътрудничеството ни продължи години и двамата оказаха огромно влияние върху мен – не само професионално, но и в това как мисля за процеса, за търпението, за това какво значи да си верен на инстинктите си.

Пловдив е град с множество пластове от история и изкуство. Какво Ви накара да се установите тук и как атмосферата влияе на практиката Ви?

Когато за първи път дойдох в Пловдив, почти не познавах града – бях тук само за кратко пътуване. Но нещо в него остана с мен. От известно време обмислях да напусна Истанбул, но никое място не ми се беше сторило достатъчно “правилно”. Пловдив ми се стори едновременно малък и жив, достатъчно отворен, за да побере и работа, и почивка. Скоро след пристигането си намерих ателие в стара сграда – някогашната Окръжна болница, която днес е дом на над 20 артисти. Това място ме накара да се почувствам свързана, вдъхновена, по-уверена, че съм на точното място. В същата сграда е и нашата галерия – Galeriata, която се превърна във важна част от практиката и общността ми. Животът тук се подреди по естествен и ненатрапчив начин. Благодарна съм за хората и града, които направиха този нов етап от живота ми възможен и пълен със смисъл.

Разкажете ни повече за творческия процес зад първата ти самостоятелна изложба “Slow Bloom“. Как се роди концепцията, как подбрахте материалите и как се оформи в крайния си вид?

“Slow Bloom“ се породи от дългогодишния ми интерес към природата – особено към начина, по който организмите се приспособяват и трансформират. Винаги съм се вълнувала от онези тихи форми на общуване в природата, от малките и бавни движения, които често остават незабелязани, но имат силно и дълготрайно въздействие. Тези скрити ритми ме карат да се чувствам част от нещо по-голямо и магично – опитвам се да пренеса това усещане и в работата си. С тази изложба исках да създам пространство, в което тихите истории да могат да изплуват. Място, където крехкостта среща силата, а структурата постепенно отстъпва на нещо по-ефирно.

Всекидневните ми разходки край Марица станаха важна част от процеса. Сезоните се сменяха, наблюдавах как пейзажът се променя, как растенията никнат, увяхват и се връщат отново. Първите работи бяха деликатни отпечатъци-шаблони на растения, които събирах край реката. После започнах да си задавам въпроса: какво ще стане, ако преувелича мащаба им – не само като размер, но и в обем, текстура?

Така стигнах до строителните материали, останали от ремонта на ателието ми. Започнах да смесвам, да експериментирам, да измислям “рецепти“ за всяка отделна работа. Опитвах се да не насилвам нищо, а да откликвам, оставяйки формите да ме водят. Някои работи се усещаха като цъфтеж навън, други – като свиване навътре. Именно тогава заглавието “Slow Bloom“ започна да ми звучи напълно намясто. То улови както настроението, така и ритъма на целия процес – нещо, което се случва бавно, търпеливо в своето собствено време.

Какво изследвате в момента чрез изкуството си и какви въпроси задавате чрез него?

Може би, най-общо казано, се опитвам да обърна внимание на красотата, която ни заобикаля. Колко лесно подминаваме тихите чудеса на ежедневието, без дори да ги видим. А в крайна сметка вярвам, че всички сме дълбоко свързани – един с друг, с природата, с всичко, което съставя тази вселена.

Създаването за мен е начин да намирам утеха, да лекувам. Това е дълбоко личен процес, който ми помага да се чувствам повече “у дома“ вътре в себе си. А когато едно произведение е завършено, всичко, което мога да направя, е да се надявам, че ще донесе и на някой друг същата мекота и спокойствие.

Как личната и културната Ви история намират отражение в работата Ви? Чувствате ли, че турският произход и животът в България се сливат в артистичния Ви глас?

Баща ми не е артист по професия, но духът му е не по-малко творчески. Винаги е мечтаел, винаги е вървял напред към нещо ново по свой начин. Тази креативност е останала с мен. Вярата им в мен е онова, което е формирало

Не мисля за произхода си по директен начин, докато работя – но той винаги е с мен. Това, че към туркиня, е оформило начина, по който наблюдавам света вниманието ми към ритъма, към емоцията, към живота на материалите. Животът в България ми даде друга перспектива. Тези влияния не присъстват в творбите ми като ясни препратки, а по-скоро в решенията, които вземам – в баланса, който търся между структура и усещане. Не се опитвам да представям култури или идентичности чрез формата. По-скоро и двете места са станали част от начина, по който се движа, по който слушам, по който създавам.

Кои са най-силните Ви влияния – артисти, мислители, писатели, места? Има ли фигури, които са повлияли на погледа Ви към света? 

Истината е, че най-голямо влияние върху мен са оказали родителите ми. Израснах с майка си – Елван Алпай, което беше не само забавно, но и изключително вдъхновяващо. Тя се движи в собствения си ритъм, изпълнена с честност, с голямо сърце. Самото ѝ присъствие ми показа какво означава да живееш и да твориш с дълбок смисъл. Препоръчвам ви да разгледате нейните работи – наистина са прекрасни.

Турската общност в България има дълга и сложна история. Чувствате ли се част от културен диалог между двете страни и как това се отразява в работата Ви – или в ежедневието? 

Понякога усещането е по-силно, но не бих казала, че оформя ежедневието ми тук. Имах късмета да срещна прекрасни приятели и колеги – и макар че най-често общуваме на английски, съм истински благодарна за тяхната доброта и търпение. Навсякъде, където съм била в България, съм се чувствала приета с отворени обятия. А и все по-често забелязвам колко много си приличат културите ни. Това чувство на близост ми влияе тихо – в начина, по който живея, по който творя – дори и когато не го осъзнавам.

Какво от случващото се в момента на артистичната сцена в Турция Ви вълнува или тревожи?

Трябва да кажа, че от началото на 2024 г. вече не живея в Истанбул и се прибирам само от време на време, така че не съм напълно в течение с всичко. От това, което виждам, е вдъхновяващо колко много млади и нови артисти излизат на преден план. В същото време усещането за натиск от икономическата и политическата обстановка продължава да тегне над сцената – което, разбира се, се отразява върху възможностите за творчество. Въпреки това Mamut Art Project продължава да бъде истински източник на вдъхновение.

Ако искаме да Ви опознаем по-добре чрез Истанбул – не този от пощенските картички, а Вашия личен Истанбул –  кои са местата за изкуство, музика, храна, на които бихте ни завели? Онези, които туристите често пропускат, но говорят много за Вас самата?

Вече не съм в крак с всичко ново в Истанбул. Последния път бях с приятели от България и бях доста изненадана колко много неща са се променили. Честно казано, най-хубавото време прекарахме на Бургазада – островът беше в разцвет, с цъфнали градини и уютни плажове. Когато живеех в европейската част на града, често започвах деня си със закуска в Kruvasan, после посещавах Istanbul Modern. След това разходка из Джихангир, малко туршия в Asri Turşucu, мантъ в Cihangir Mantıcısı, питие в Ziba и танци до късно в Gizli Bahçe.

Пътят напред

Пътят напред ми изглежда отворен и топъл. Искам да продължа посоката, която започнах със “Slow Bloom“, и да видя накъде ще ме отведе потокът. През октомври ще участвам в Sofia Art Fair заедно с още деветима артисти от колектива “Ателиетата“. А с моя приятел отдавна мечтаем да направим съвместна изложба в Турция – може би тази година най-сетне ще се случи.

Още за работата на Дефне Гюлер на @defnegguler и Sofia Art Fair през октомври.