Йоанна Елми: Богът на охлювите

Йоанна Елми твърди, че и като писател, и като читател бяга от всякакви тагове, жанрове и калъпи. Затова и ние ще избегнем изреждането на всички категории, в които се нареди дебютният ѝ роман “Направени от вина” (изд. “Жанет 45”) и страхотните отзиви, които получи, и то, засягайки доста тежки теми като прехода, емиграцията и домашното насилие. Макар едва сега да я четем за първи път под дългата форма на романа, Елми отдавна ни дава добри поводи за четене и мислене като един от авторите на независимото издание “Тоест” и водещ на подкаста “Перископ” на Асоциацията на европейските журналисти в България, а преди няколко години дори постави и своя пиеса. 

БОГЪТ НА ОХЛЮВИТЕ

илюстрация: Мартин Атанасов

„18132, 71719“, обяви русата жена от екрана. „Нека изтеглените лица се свържат със следните здравни заведения…“ Започна като повечето трагедии: като нещо, което не засяга никого конкретно. Заглавие във вестника, закачило се за ъгълчето на окото.

Екзотична новина, която гъделичка любопитството: смърт с неясен произход в далечна земя. Историята беше заразна, вървеше от човек на човек. Симптомите – шепот в метрото, раздумка на опашката пред пекарната, набързо вмъкната между партиите шах в парка конспирация. Съвсем скоро всички бяха преносители. Като че ли заради това притръпна още повече; нима хората не бяха постоянно наежени? Той вярваше, че е имунизиран срещу лудостта на съвремието. Краят на света се обявяваше всеки вторник по новините от експерти, които си приличаха, както по невзрачност, така и по глупост. Живееше в кошер на оси, който журналисти, политици и всякакви други шарлатани постоянно ръчкаха с дълъг прът. Подобно на онези глупави видеа в интернет, в които някой погажда подли номера на неподозиращи хора и животни, хилейки се зад кадър.

— Това е знак. Каквото е там, ще дойде и тук. Хората ще разберат, че всички сме свързани — каза му съседката, когато ѝ остави мляко и зеленчуци от пазара. На възрастните не беше позволено да излизат. Приказки на стара хипарка, каквато си и беше. Човекът е едновременно всемогъщ и безсилен, помисли си той.

Когато беше дете, с майка му излизаха на разходка след пролетните дъждове; помнеше мокрия черен асфалт и тъмнозелената трева, и как тежките капки сваляха цветовете на кестените и той си представяше, че земята е покрита с пуканки. Майка му от време на време спираше рязко, навеждаше се и се изправяше обратно с черупката на някой охлюв, със свито от уплаха лигаво тяло, хваната нежно между пръстите (сега знаеше, че това е просто инстинкт, охлювите нямат капацитет за друго). Тя поставяше охлюва в най-близката туфа трева или храст.

— Чумата е дълъг епилог на верига от обстоятелства, над които той няма никакъв контрол - отговори той.
— Не си прав. - отвърна му тя с дразнещото спокойствие на човек, който мирно се любува на залеза на живота си, — Веригата е направена от брънки. Всяка брънка – един човек. Всяка спойка – един избор. Всичко е от значение.

— И нищо не е — усмихна се той, пожелавайки хубав ден. Оттогава не я беше виждал. Помоли младата двойка, която живееше отсреща, да я наглежда. Не, че му беше неприятна, просто му вдъхваше тъга; чувството, че е забравил нещо и не може да си спомни какво. Тринадесетата пролет от живота му бе последната, в която се разходи с майка си в парка. След това вече нямаше време, нито желание. На деветнадесет яде охлюви с ориз у семейството на първата си приятелка. Баща ѝ ги събираше около блока и в околните паркове. Не можеше да прави лошо впечатление; яде със свит стомах, всяка хапка подправена със срам и гняв. После цяла нощ повръщаха – явно бяха пръскали за кърлежи предния ден.

Защо сега си спомня тия работи? Повали го умора, две лепкави ръце стиснаха черепа му с нечовешка сила. Русата жена от екрана съобщи, че тази вечер няма да бъдат теглени повече номера. Той изключи телевизора, преди тя да успее да отправи повторно призива си.

Чувството, че е забравил нещо, но не може да се сети какво. Може би няма власт над всичко, но поне да се застъпи за малкото – дали старата беше права? Ами ако след него дойде още един, а после още един… Но как да знае къде свършва неговата власт и къде започва чуждата? Нима човекът може да се съревновава с живота? Но не е ли човекът самия живот…

Изпратиха им номерата в началото на месеца. Започваха от едно и достигаха сигурно до шест милиона, колкото беше населението на града. Вече нямаше новини – само тегленето. Той бегло знаеше, че в други градове са взели други мерки, но не го интересуваше. Всички се примиряваха – значи не можеше да е толкова лошо. Така се освобождаваха от отговорността на решението, нямаше вече горещи дебати за това чий план е по-добър, беше по-лесно и за лекарите. Той одобряваше – разболяваш се, регистрираш номера, чакаш. Да реши голямата ръка.

Погледна своя номер, закачен с листче на хладилника. 1117110. Изведнъж му стана много студено.