Бягането не е разходка през болката

83-годишната Зигрид Айхнер е истинска легенда в бягането. Лекоатлетката започва да бяга на 40 години и оттогава е завършила 2356 маратона – повече от всяка друга жена в света. Зигрид също така е единствената атлетка в света, пробягала над 1000 маратона от 2005 г. до наши дни, като 800 от всичките ѝ участия надхвърлят маратонската дистанция от 42 195 км и се причисляват към т. нар. “ултрамаратони”.

Зигрид бяга, макар и не със спортна цел, още от далечната 1945 г., когато едва четиригодишна заедно със семейството си се спасява от бомбардировките на съюзническата авиация на Дрезден по време на Втората световна война. Семейството ѝ се мести в Берлин, но е принудено от настъпващата Червена армия да напусне града и да се засели в Илфелд, малко село в провинция Тюрингия.

Баща ѝ не се завръща от фронта и поради оскъдицата в следвоенните години тя остава дребна на ръст. Тъй като имат талант на гимнастички, Зигрид и сестра ѝ са записани в спортен интернат по плуване в близкия град Нордхаузен.

“В тежките години след войната това беше единственият ни шанс да се храним нормално”, спомня си Зигрид. По същото време спортът става центърът, около който се върти ежедневието ѝ. Училище сутрин, тренировки следобед, сън през нощта… В интерната освен плуване Зигрид също така тренира ски и колоездене.

Сигрид (крайно дясно) на маратона “Вулхайде” през 1983 г.

През 60-те Зигрид завършва висше образование със специалност “Инженерна икономика”, омъжва се и ражда три деца. През 1976 г. се премества със семейството си обратно в Източен Берлин и заживява в панелен апартамент на ул. “Щоркоуер” в източната част на града. Зигрид си спомня, че в края на 70-те Източен Берлин е ужасен – градът е шумен и мрачен, а въздухът му е един от най-мръсните в Европа. Съпругът ѝ често пътува в командировки и тя остава сама с децата си. Чувства се изолирана и напрегната, а в редките моменти, когато той е вкъщи, двамата непрекъснато се карат…

“И тогава дойде бягането”, спомня си с усмивка Зигрид.

Първоначално Зигрид бяга в градския парк на Лихтенберг, квартал в източната част на Берлин. “Без значение колко продължаваше, бягането винаги ми действаше успокояващо”, спомня си Зигрид. “Нямаше задръствания и никой не крещеше “Мамо!”. За мен това беше единственото време, в което главата ми се избистряше и ми идваха хубави мисли”.

В парка Зигрид се запознава с други бегачи и става част от местния лекоатлетически клуб. През октомври 1979 г. участва в първото си състезание 40-километрово бягане в пресечена местност, наречено “Харцгебиргслауф”, в планината Харц, Централна Германия. През 1980 г. Зигрид участва в състезанието “Ренщайглауф”, което се провежда в Тюрингската гора – ниска планина, на границата на германските провинции Тюрингия и Бавария. Преодолява без особени усилия 45-километровата дистанция с време 5:47:58 часа и придобива ново самочувствие.

“Бягането ме направи по-сигурна в себе си и по-независима”, спомня си Зигрид. На следващата година тя подава молба за развод със съпруга си. След раздялата губи някои общи приятели, но запълва липсата с усилени тренировки.

Маратонското бягане за жени е въведено като олимпийска дисциплина едва по време на игрите в Лос Анджелис през 1984 г. През 80-те години жените-маратонци все още са необичайна гледка и докато бяга Зигрид често чува подигравателни викове като “По-бързо, млякото ще се вкисне!”. Макар и непрофесионален атлет, Зигрид участва в почти всички състезания по бягане в Източна Германия до края на десетилетието. През 1986 г. постига най-доброто си време на маратона в Шчечин, Полша – 3:22:05 часа.

След падането на Берлинската стена през 1989 г. Архитектурната академия на ГДР, в която Зигрид е сътрудник, е закрита и тя остава без работа. По същото време децата ѝ са достатъчно големи и заживяват самостоятелно. Бягането за пореден път ѝ помага да запълни и тази празнота в живота си. Нещо повече, с отварянето на границите то се превръща в начин за откриване на света и я отвежда на места, на които дори не е подозирала, че ще попадне – в Южна Америка, Австралия и Антарктида, на Сейшелските острови, на остров Реюнион, в Япония, Нова Зеландия и Конго.

С напредването на годините се увеличава и броят на маратоните, избягани от нея.

В средата на 90-те, когато е в отлична форма, тя пробягва повече от 6000 километра годишно. През 1995 г. успява да избяга 97 маратона, а през 2003 г. рекордните 110. През 2005 г. Зигрид бяга 1000-ния си маратон в Хамбург, а през 2016 г. – 2000-ният в Чехия.

Грамота от Държавното първенство по лека атлетика на ГДР през 1983 г., на което Сигрид се класира втора в своята възрастова група. 

Изброяването на всички успехи на Зигрид е невъзможно. Все пак сред стотиците маратони и ултрамаратони се открояват двете ѝ участия (през 2004 г. и през 2006 г. ) в “Гранд Рейд” – 140-километрово състезание по планинските пътеки на остров Реюнион, изминати за три дни в тропическа жега и с 8000 метра денивелация. През 2005 г. завършва легендарния ултрамаратон “Бадуотър” 217-километрово бягане през Долината на смъртта в Невада и Калифорния, с 4000 метра денивелация и температури, надхвърлящи 50 градуса. Зигрид достига финала след 52:45 часа.

“Ако сумирам всички дистанции, които съм изминала от 1979 г. до днес, излиза, че съм обиколила света четири пъти с бягане”, пресмята тя.

Преди няколко години Зигрид се опитва да влезе в Книгата за рекорди на “Гинес”, но за целта трябва да докаже всичките си участия с документи и свидетели. В някои случаи това е доста трудно, а в други дори невъзможно, защото доста от свидетелите вече не са живи, а някои състезания вече не съществуват. Всъщност влизането в ”Гинес” само по себе си не е толкова важно за нея, но тя се надява то да улесни намирането на спонсор, който да ѝ помогне да осъществи една от мечтите си – да бяга на т.нар. “шест големи маратона” в Бостън, Чикаго, Ню Йорк, Лондон, Токио и Берлин в една година. Това е нещо, което никой в нейната възрастова група не е постигал.

Днес животът ѝ почти изцяло се върти около бягането. Преди време тя напуска почасовата си работа като опаковчик във фабрика, за да се посвети на него. Сутрините ѝ започват с крос около близкото езеро Мюгелзее, а когато не бяга, се занимава с изключително детайлната база данни, в която са описани всичките ѝ участия. 45 години след първото ѝ състезание, медалите, купите и грамотите от тях изпълват три стаи от апартамента ѝ във Фридрихсхаген, предградие в югоизточната част на Берлин.

За съжаление, травмите също са неизменна част от живота на Зигрид, но дори те не могат да я спрат за дълго. Днес тя продължава да бяга, макар и леко прегърбена, с поглед в земята пред нея. Необичайната ѝ стойка е в резултат на четири метални пирона, останали в долната част на гръбначния ѝ стълб след операция преди повече от 20 години.

“Човек не може да избегне травмите казва тя. – Но бягането не е разходка през болката. То е красиво и забавно. Това, което идва от бягането, също така изчезва чрез бягането.”