Чериш Мензо и анатомията на разпада

В своята артистична работа Чериш Мензо изследва трансформацията на тялото и “въплъщението“ на различни физически образи. За нея сцената е лаборатория за трансформация, арена, където физическата форма се подлага на безмилостен анализ и преосмисляне. Прилагайки изкривяване, разпад и дисонанс, Мензо се опитва да освободи телата от принудителните възприятия и всекидневната им телесна реалност, като подчертава сложността и противоречивостта на образите, които изглеждат разпознаваеми на пръв поглед. Като използва лексиката на “обикновеното“, на говорещото същество, Мензо търси Странното, Енигматичното и Чудовищното. Именно чрез тях тя придава форма и материализира спекулативни форми и фикции, които обитават колективното ни подсъзнание. 

В най-новия си спектакъл “FRANK“, копродукция на Оne Dance Festival, Мензо разглежда действието на разпада – не като към край, а като към процес – действие, което разкрива нови възможности за изкривяване на форма или информация.

Цветана Георгиева разговаря с Чериш Мензо за първоизточника на творбата, чудовищата вътре в нас и за ролята на съвременното изкуство в промяната на обществото.

Снимка: Laetitia Bica

Здравейте, Чериш. Новият Ви спектакъл “FRANK“ изследва играта между чудовищното и човешкото, двете страни на една и съща монета. Идеята за чудовищата като отражение на обществените страхове е примамваща и плашеща едновременно. Кой е първоизточникът ѝ? 

Тези идеи бяха провокирани от поглед назад, от ретроспекция на предишните ми спектакли “JEZEBEL“ и “DARKMATTER“. В тях се усетих в разговор по теми, на които можем да откликнем колективно. Исках да ги вкарам в диалог с инструмента на изкривяването - изкривяването на образа, на езика, оттам и на движението – и с колективното ни отношение към тези източници на информация. Почувствах се провокирана да предизвиквам чудовищни фигури или тенденции в тези два спектакъла, а и в други, като ”Killed And Extended Darlings: Subtle Whine”. Така картината се изясни – да се потопя по-дълбоко във връзката ни с чудовищното. Тръгнах първо от фигурата на чудовището, което се разшири до отношението ни към страха, а не само до образите му. Това донесе интересни търкания и диалози, нови мисли. Също така, благодарение на писатели и мислители, вече разгледали концепцията за връзката ни с чудовището и чудовищното, и как тя силно повдига въпроси и оспорва обществените норми, границите и пространството на другия, следващата стъпка беше въпросът за чудовищното в контекста на колониалната история на Европа. Къде, как се явява то сега, вече в постколониални времена? Широкото, необятно море от чудовищност или, да речем, чудовищни интимности взех назаем от писателката и философ Кристина Шарп, за да се потопя в тях чрез ”FRANK“.

В описанието на спектакъла се споменават философи като Юлия Кръстева във връзка със страха, ужасите и образите на злото в религията, традиционната култура, приказките и филмите. Кое чудовище най-вече трябва да открием в себе си и да се изправим срещу него?

Няма да казвам на никого с кое в себе си да се бори или да се бои най-много. Интересното за мен е какво може да значи чудовището или лика му; рушене, поквара, измама, бунт или неподчинение на реда. Взех това назаем от Байо Акомолафе, мислител, писател и философ. И че чудовището отваря пукнатини. Пукнатини в реда, който сме си изградили. В тази непоклатима реалност, която споделяме, за да се убеждаваме в своята цивилизованост. Или както Юлия Кръстева подхожда към понятието “абект“ (abject) – свойство извън субекта и обекта, което съдържа силово, мрачно бунтуване срещу битието, насочено срещу заплахата, която изглежда да идва от прекалената проява на онова, което е отвъд, отвън, извън възможното, поносимото, мислимото. Нещо, което е съвсем близо, но не може да бъде асимилирано. То примамва, тревожи и очарова желанието, но не се оставя да бъде съблазнено.

Какво ще стане, ако зейнат пукнатини в идеята за модерност и общото ни разбиране какво е да си гражданин? Ако основите на тези конституции започнат да треперят? Ако хората, вписани в тези системи, започнат да се отклоняват от тях? Какво ще предизвика това, до какви ужаси може да доведе? Дали навярно ще ни каже, че тези структури, които се стараем да задържим, са всъщност чудовищни? Или ще ни каже повече за онези, които се отклоняват от тях? Какви са историите на тези конституции? И с каква чудовищност идват те? За мен по-скоро е онова, с което тези писатели и мислители ме сблъскаха: какво може да предизвика чудовищното, къде съм съучастник в поддържането на тези конструкции – и къде мога да стана съучастник в акта на отклонение.

снимка: Bas de Brouwer

Каква е ролята на взаимодействието между текст, музика и танц за преживяването на публиката във „FRANK“? Как тези изразни средства се обединяват?

В тази трилогия движението не е единствената дисциплина, средство или разказвач. Елементи като звук, светлина, сценография, текст и други материали са доста важни в тези три творби. За сравнение с JEZEBEL и DARKMATTER по отношение на текста, за “FRANK“ първо се впуснахме повече в търсене на това как да работим с езика, когато той не играе с основа на лиричен или ритмичен формат. И така, може ли да има по-текстуален или основан на думите театрален подход? И как текстовете станаха по-близки до езика и как езикът е един от инструментите, които ни позволяват да разберем себе си и да се припознаем в света, в общата действителност. И ако езикът започне да се руши, това означава ли, че Аз-ът загива? Какъв страх или ужас предизвиква това? Загубата на езика, на артикулацията на нещата – в този смисъл езикът е служил като инструмент за потисничество, за разделение и маргинализация. Къде в езика се крие чудовищното? Това се опитва да направи “FRANK“ с текста.

Що се отнася до музиката, с композитора Maria Muehombo a.k.a M I M I се гмурнахме в няколко препратки. Първият значим източник беше музиката Kawina от Суринам, по-скоро от афро-суринамската общност, по-конкретно Winti Kawina. Kawina се свири в социална обстановка, а в по-духовна и церемониална среда се нарича Winti Kawina. Поради демонизирането на Winti от колониалното правителство в Суринам, ето въпрос. Какво е звукът и как той може да съществува или да не съществува, когато е потиснат или демонизиран. Това питане се превърна в изследване за Мария и мен, в търсене как да представим това и в западноевропейски контекст, защото пътуваме със спектакъла предимно в Европа, като внесем този източник на музика в него. След това разгледахме употребата на звука във филмите на ужасите и как той играе с липсата на образи. Как звукът може да работи за онова, което не виждаме или очакваме, как подтиква силно нашето въображение, оттам вади нашите референции, а навярно и неща, които потискаме или оставяме настрана. Какви усещания или образи се провокират, когато звукът се заиграва с аспектите на зловещото, ужаса или на чудовищното, което още не се е появило на екрана.

По отношение на текста, музиката, а също и на движението, изкривяването си остава игра. Много по-малко в услуга на “забавянето“, отколкото в другите две заглавия от трилогията, но със сигурност във “FRANK“ изкривяването на формите и на движението може да донесе други пластове на смисъл или да предложи други гледни точки към предложените теми.

снимка: Bas de Brouwer

Вашите творби често се отличават със зашеметяващи костюми, грим и персонажи с необичаен външен вид. Какво е значението на визуалното за Вас?

Във “FRANK“, за съжаление, няма да използваме маски и протези от филмовия грим, макар че Йохана Кул създаде такива и те са страхотни. В процеса реших да не работя с тях по няколко причини. Една от тях, свързана с нашата история и образност, е да видим чернокожото тяло ранено, защото предложих на Йохана да работим с рани. Усетих, че не искам да повтарям образа на конкретни ранени тела, въпреки че никога не ми е било цел да следвам или да променя този разказ. Казах си: “Просто не искам да повтарям  образа“. Да, важни са костюмите, донякъде гримът и работата с решетки и лещи в DARKMATTER. Във “FRANK“ работим с оцветяване на устата, черни дъждобрани и други неща. Всички тези текстури и материали внасят друг пласт в перформативността на танцьорите на сцената. Например, как решетката налага нещо на устата, по какъв начин устата може сама да се изрази. Физическите изследвания се състоят в това да не се борим срещу новата информация, която решетката носи, а да работим с нея и да видим какви други форми на въплъщение ще се появят. 

Във “FRANK“ наслояването на дъждобрани по тялото идва от потайността и как индивидът да е анонимен даже в малка група. А когато тези пластове се свалят, какво има в сърцевината, в основата? Така че, да, обичам да работя с образи, но не само създадени чрез присъствието на тялото, а и чрез други елементи като грим, костюми и сценография. За мен те наистина се превръщат в продължение на тялото, в нещо, което го предизвиква и му позволява да се трансформира, с тях ми е приятно да играя. Бях много щастлива и съм късметлийка за сътрудничеството със сценографа Моргана Мачадо Маркес, за да видя как тези различни материалности се отнасят към представлението.

снимка: Bas de Brouwer

“JEZEBEL“ и “DARKMATTER“ получиха широко одобрение за разтягане на времето, хип-хоп и импровизационни техники, както и за портрета на женските тела в поп културата. Как “FRANK“, последната част от тази трилогия, надгражда или се разминава с тези по-ранни творби? И защо?

“FRANK“ може да е съкращение на Франкенщайн, но може и да се опитва да е откровен, дори повече, отколкото “JEZEBEL“ и “DARKMATTER“. На сцената създаваме измислица, фабула. Но имам чувството, че “FRANK“ не просто се лута или мечтае в спекулативното, в предположенията за нещата, а иска и да ги обсъжда прямо, да ги свали на земята и да ги отнесе в черната кутия на сцената. Някои аспекти от хип-хоп и рап сцената бяха чудесни вдъхновения и творчески инструменти за “JEZEBEL“ и “DARKMATTER“, като техниката за ремиксиране Chopped And Screwed. Те ми позволиха и да се замисля повече за моя опит като холандско -  суринамски артист. Връзката ми с медиите, предимно от САЩ, и как тя също ме е формирала, оказвайки влияние върху идентичността ми. И ме подтикна за “FRANK“ да се потопя повече в културата, която съм наследила - суринамската култура. Мисля, че тези въпроси или наученото чрез “JEZEBEL“ и “DARKMATTER“ през призмата на хип-хопа, на представянето на тялото на чернокожите жени в нашата визуална култура, остават важни за мен. “FRANK“ иска да вкара това в разговора, като се гмурне още по-дълбоко в суринамската култура и я покаже. Но иска да присъедини също историите, желанията и разказите на Omagbitse Omagbemi, Mulunesh и Malick Cissé и останалите от артистичния екип. Как те се отнасят към чудовищното, какво е да си откровен, и как разглеждат и тълкуват идеи като Winti и как това да присъства в творбата.

снимка: Bas de Brouwer

В трилогията се разглеждат въпроси за африканското тяло и диаспора. Как те се развиват във “FRANK“ от артистична и женска гледна точка?

Трилогията, преминала от соло в дует с Камило Мехия Кортес, а сега в квартет, се развива благодарение на разговорите ми с други артисти, с различен произход, желания, търкания и стремежи. Изключително вдъхновяващо е да видиш тези истории, произходи и точки да се събират. Мисля също, че има и постоянен диалог с пространството, където съм поканена да се изявя, тъй като обичам да поставям предимно в черна кутия, и желанието да се централизира чернокожото тяло просто носи много въпроси, в които се чувствам нетърпелива да се потопя и да се уча от тях. Много съм благодарна, че се свързвам с артисти, които по такъв или по друг начин се гмуркат в подобни теми и въпроси. И как истории, които са забравени или до които не съм имала достъп, стават видими чрез изследванията за произведенията, чрез срещите с артисти, мислители или писатели. Ето по този начин тези теми се развиха и свързаха “FRANK“ с тази трилогия.

Работата Ви включва изкривяване, разпад и дисонанс. Какви предизвикателства възникват, когато въплъщавате такива концепции на сцената?

Предизвикателствата са, когато първо работите върху изкривяването и след това следва дисонанс или разпад. Да изкривяваш всъщност означава винаги да се отклоняваш от нещо познато или възприемано по някакъв начин като истина. И така, това се превърна в доста голямо предизвикателство, тъй като трябваше да се сблъскам повече или по-малко с установени, закоравели истини. Понеже ги преживявах като такива, исках да ги направя по-пластични, например да се отклоня от стереотипните образи или въплъщения. Да направим формата наистина пластична и да видим какви други форми могат да се получат от нея, се превърна във вълнуващо упражнение. След това, мисля, дисонансът и разпадът са нещо като част от чадъра на изкривяването. Други предизвикателства, с които се сблъсках, са особено по отношение на стереотипите, които бях толкова нетърпелива да изкривя и да въплътя това изкривяване. Всъщност, има капани – понякога отклонението от стереотипното въплъщение само го подчерта още повече. Това провокира изцяло други преговори. Какво разработваме и какво не? Какво изопачаваме и какво не? Докъде едно тяло, с неговите исторически разкази, може да отиде в идеята за изкривяване? Или пък то вече е било изкривено от други? 

И така, това бяха интересните предизвикателства, трябва да кажа, когато изкривяването и разпадането се появяват във връзка с концепциите за въплъщение. Накрая, мисля, че друго предизвикателство или интересна информация е къде изкривяването става твърде абстрактно за някои зрители. Това е по-скоро свързано с очакванията на зрителите по определени теми. Също така, как определени тела или разкази все още не са получили пространство за пълна игра с изкривяването, непрозрачността или абстракцията, и където има повече объркване при погледа отвън.

снимка: Bas de Brouwer

Как се е променила артистичната Ви визия през годините и как виждате ролята на съвременното изкуство в промяната на обществото?

Това е много труден въпрос. Първо, благословия и привилегия е да създаваш изкуство като цяло. Дори не искам да казвам в днешно време, но като цяло мисля, че това абсолютно не е даденост. И съм толкова вдъхновена от творците, които се осмеляват да работят, и от тези, които подкрепят сценичните и останалите изкуства. Мисля, че изкуствата, в моя смисъл, ми позволиха да се потопя по-дълбоко в определени истории, до които нямах достъп и които също имат много лично влияние. И все пак понякога съм и много объркана от това, че се гмуркам в един творчески балон, докато извън тези стени земното кълбо гори. Осъзнавайки, че сценичните изкуства са силно вплетени в капиталистическата машина, това означава ли, че там, където аз имам свободата да творя, някъде другаде тази свобода я няма.

Чувствам, че достъпът до свободата и творчеството е възможен, защото някъде другаде го няма.  Намирам това за много сложно и трудно. Това не ме спира да творя в сценичните изкуства, но ме подтиква да работя и да се старая да остана чувствителна и отворена към това, което се случва извън стените на залата. Как мога да дам гласност на това напрежение по един скромен начин? Ето как усещам, че артистичната ми визия се е движила през годините и къде се намира в момента.

снимка: Mélanie Musisi

FRANK е на 1 юни в Дом на кулурата "Борис Христов", Пловдив като част от програмата на One Dance Festival 2025. Билети на касите на EasyPay и онлайн – тук.