И двамата завършват Националната гимназия за древни езици и култури, после НАТФИЗ и специализират в изследователския център FABRICA в Италия. Основатели са на Българско фотографско сдружение и продуцентска компания "Агитпроп" и са перфектно скачени съдове за кино, визуално изкуство и фотография. След дългогодишен опит на свободна практика за водещи български и международни издания и рекламни агенции Георги Богданов и Борис Мисирков се насочват към киното и авторските визуални произведения. Опитът им винаги е клонял към документалистиката и с времето налагат свой собствен силно разпознаваем стил като оператори на някои от най-популярните и знакови заглавия в жанра. Развитието на “почерка” им зад камерата и като продуценти постепенно прелива в авторски документални творби, които продължават да “разчистват сметките” им с миналото, както те самите казват. Такива са “Дворците на народа”, с който ни разхождат из пет емблематични сгради от бившия социалистически лагер, “Софийският ладино клуб” за един изчезващ език, “Най-сладкото” за малките злободневни детайли от ежедневието преди 1989 г.
Борис Мисирков и Георги Богданов, снимка: Личен архив
Най-новият им филм “Колите, с които нахлухме в капитализма” с продуцент Мартичка Божилова направи премиерата си на няколко международни фестивала през есента на 2021 г. Герои в него обаче не са колите, а различни хора като немски зъболекари на средна възраст, чешки собственици на ферма от XIV век, руска "Мерилин Монро", пионери-лоурайдъри, статист в рекламни продукции, български политик, собственик на ретро музей, селски клисар и норвежки автомобилен състезател, обединени от страстта си по ретро автомобилите от соца. Успоредно с филма, Мисирков и Богданов представят и изложбата “По следите на славното минало”. С нея те сбъдват една своя стара мечта — да допълват кинопреживяването с фотографския си поглед към историята, където включват и кадри на хора и места, останали извън екрана. За българската публика първата среща и с двете предстои през септември. Разговаряме с тях за миналото и настоящето в момент, в който монтират филм за свободата на медиите на Балканите с истории на журналисти от Сърбия, Румъния, Албания и България. И междувременно вече работят по следващия си проект, разказващ за бъдещето, и то на парите.
Кадър от филма “Колите, с които нахлухме в капитализма”, автори: Борис Мисирков и Георги Богданов
Вашата работа в киното и като режисьори, и като оператори и продуценти, винаги е била много силно свързана с документалното кино. На какво се дължи тази привързаност към жанра и защо го предпочитате?
“Истината ме вълнува, значи нейде съществува”, е казал поетът (“Песен за истината”, Георги Константинов — бел.а.). Просто така се случи. Може би е комбинация от това, че бяхме на точното място в интересни времена и бяхме правилните хора.
Създаването на нови светове от нулата е занимание, което ни е по-приятно в изложбената зала. Много хубаво усещане е да напълниш едно празно бяло пространство с нещата, които са ти избухнали в главата. А в киното се чувстваме по-добре като ловци, обичаме да преследваме и разнищваме живота такъв, какъвто е. И да се оставяме той сам да дооформи картинката, която сме си представяли в началото.
Кадър от филма “Колите, с които нахлухме в капитализма”, автори: Борис Мисирков и Георги Богданов
Как и защо решихте от операторство и продуцентство да преминете към режисиране и какво беше най-голямото предизвикателство при първите ви стъпки в тази ви роля?
Никога не сме се приемали така разделно. Винаги сме се чувствали просто автори, в каквато и роля да сме се оказвали. В един момент ни дойдоха на главите толкова епични идеи, изискващи огромно посвещаване на време и енергия, че си дадохме сметка, че можем да го причиним само на себе си.
Филмите ви винаги изследват различни изчезващи видове от миналото — езици, дворци, сладкото, колите. Защо имате тази потребност да гледате назад и това носталгия ли е или някаква форма на самоанализа?
Носталгия няма, просто имаме сметки за уреждане. Това е нашият начин да се разделим с демоните си, да се разберем с миналото си и да се справяме с настоящето.
Като сме почнали с цитатите, време е и за Едит Пиаф: “Non, rien de rien Non, je ne regrette rien”
Ако сега трябва да заснемете история за настоящето, без да се фокусирате върху миналото, откъде бихте започнали?
Бихме започнали от първия срещнат човек на улицата. Ако прекарате достатъчно дълго време с един човек, ще откриете, че всеки един от нас има история, достойна да бъде разказана. Трудното е човекът да ти повярва, че ще я разкажеш искрено, после лесно те допуска до нея.
Кадър от филма “Колите, с които нахлухме в капитализма”, автори: Борис Мисирков и Георги Богданов
Най-новият ви филм "Колите, с които нахлухме в капитализма” всъщност не разказва за колите, а за хората край тези коли. Казвате, че трябва да се гледа като музикално произведение - защо?
По-скоро е пожелание към зрителя да остави рационалното на входа на киносалона. Заглавието на филма неизбежно подвежда, че това е филм за коли. Не, това най-малко е филм за коли. Това всъщност е един от филмите за настоящето от предишния въпрос. Част от героите ни дори не са били родени, когато някои от тези автомобили са се произвеждали, а сега са смисъл на живота им. Може би за пръв път се престрашихме да нанижем върволицата от случки и герои така, както се навързват сами в главите ни — по поетично-музикална линия, не по познавателно-историческа логика.
Вероятно историите, до които сте достигнали са били десетки — как пресяхте онези, които да влязат във филма и имаше ли такива, за които искахте, но не успяхте да разкажете?
Филмът е своеобразен паноптикум. В началото на монтажа сглобихме всяка една история в отделен кратък филм и после започна сложното редене на пъзела. Отне време докато узреем за идеята да се придържаме стриктно към музикалната фраза на разказа, но после нещата започнаха да се получават с лекота. Колкото и да ти е свидна една история, ако спъва ритъма, се разделяш с нея. Това е.
И пак за пръв път си сбъднахме една стара мечта — да продължим един филмов сюжет в различна форма. Много от нещата, които не влязоха във филма, добиха нов живот в една изложба, която се случи миналата есен в Братислава, а наесен се надяваме да покажем и в София.
Кадър от филма “Колите, с които нахлухме в капитализма”, автори: Борис Мисирков и Георги Богданов
Асоциацията на всички е, че соц колите са само в бившия Източен Лагер, но така ли е?
Износ на автомобили от соцлагера е имало и в Западна Европа, и по света. “Лада Нива” е бил силно желан автомобил във Франция, “Застава Юго” се е предлагал на американския пазар, “Вартбург” и “Шкода” са се продавали в Норвегия. Да не говорим и за износа на коли към Куба. В днешно време може да се срещне колекционер или фен навсякъде по света.
В България имаме музей с една от най-богатите колекции на такива автомобили в цяла Европа, а един от героите на филма е норвежец, който е дългогодишен рали шампион от отбора на “Шкода”.
Кои истории ви изненадаха най-много в процеса на снимане и кой образ най-силно се запечата в съзнанието ви?
Планът на младежите от Санкт Петербург да покорят Америка с направена от тях “Волга” в традициите на “low ride”.
Когато герой те напусне по време на снимки, образът му остава завинаги с теб. И преди ни се е случвало, но никога не си готов. Манолчо, последният клисар на родопското село Пещера, не дочака премиерата на филма. Неговият "Москвич" Марийка, с който са прекарали голяма част от живота си, осиротя, но продължи собствения си живот нататък във филма.
Кадър от филма “Колите, с които нахлухме в капитализма”, автори: Борис Мисирков и Георги Богданов
Какъв е психологическият ви подход, за да влезете под кожата на своите герои и да ги предразположите да бъдат естествени?
Do ut des (от латински — давам, за дадеш, бел.ред.). На героите си първо даваме. Даваме искреност. Не прикриваме това, за което сме дошли и което ще търсим. Даваме време. Посвещаваме колкото време е необходимо, за да си повярваме един на друг. Отнасяме се с много внимание към това, което за героя е важно да ни каже и покаже. И чак на много по-късен етап посягаме към това, за което сме там и което ние бихме искали да чуем и видим. Първо трябва да дадеш, после може и да получиш. И никога не можеш да си позволиш да лъжеш. Това е пагубно. С много от героите ни оставаме в отношения дълго след филмите. Това е и много натоварващо. Колкото повече филми, толкова повече герои. Но като си взел, не можеш да откажеш да дадеш.
Всички тези коли всъщност са машини на времето, които обаче пътуват само към миналото. Вие самите ги определяте като "времеубежища", като в романа със същото заглавие на Георги Господинов. Как си обяснявате цялата тази потребност на хората да възпроизвеждат миналото и да не го пускат?
Може би пътуват и към бъдещето, зависи кой е зад волана.
Кадър от филма “Колите, с които нахлухме в капитализма”, автори: Борис Мисирков и Георги Богданов
А как си обяснявате интереса на младите към същото това минало, което те самите не са преживели и не помнят. Защо те също изпитват носталгия по него?
Идеалният начин с няколко лева в джоба и малко фантазия да се сдобиеш с култов статут на притежател на парче история.
Ако има идейна последователност във филмите ви за миналото — от дворците, през най-сладкото до колите — какво би било естественото ѝ продължение?
Бъдещето на парите. И наистина работим по такъв филм сега.
Какъв игрален филм бихте заснели?
Би започнал със зареждане на една пушка в началото, разбира се.