ДАНИЕЛА РАДЕВА

фотограф: Станимир Генов

Още от петгодишна харесва един морски пейзаж на Ванко Урумов, който се запечатва в съзнанието ѝ от постоянната експозиция на Градската галерия във Велико Търново някъде през 1982 г.. Тогава в музеите се влиза със специални пантофи, не се тича и не се крещи. Не че днес нещата са много по-различни точно в музеите, но има промяна. Даниела Радева е част от хората зад тази промяна. След като учи за малко дизайн, завършва "Изкуствознание" в НХА. Работи в Софийската градска художествена галерия, после като уредник на фонд “Съвременно изкуство и фотография”, а галерията, която казва, че ще помни, когато остарее, e Contemporary Space във Варна. Носител е на наградата “Избрана литература за пишещите за изкуство” към Института за съвременно изкуство – София и сътрудничи на платформата Bureau Artrecord. Като куратор стои зад изложбите: “Арт старт: Млади художници, които да следим през 2017″ в галерия Credo Bomum и Гьоте-институт; “Между етикетите”, СГХГ, 2016; “Разбираш ли ме? Разбирам те”, The Fridge, София, 2015; “Какво виждате?”, СГХГ, 2015. Зад какво още стои, разбираме от самата нея:

 

 

Надявям се да знаят, че е професия. С две думи - кураторът се грижи на художниците да им е добре. 

 

Есента на 2003-та. Звъни ми един ден Светлана Куюмджиева и казва, че в СГХГ са създали програма „Място за срещи” - нещо като училище за художници и куратори. Беше много луксозна възможност – като стаж, но по-интересно и по-полезно. Защото Мария Василева ни учеше на всичко, докато наистина организирахме изложби. 

 

Мит е, че един човек може да се грижи за всичко – теоретични разработки, менажиране, реклама, финансиране и още много неща. За съжаление, у нас все още не съм видяла кураторски екип, който да се стикова перфектно.

 

Иска ми се повече публика за съвременното изкуство. Не просто масови посещения на откриванията, а хора, които наистина гледат. Постоянно мисля за това. 

 

Докато учех в НХА, някой беше измислил думата „изкуствовред” и художниците я ползваха вместо „изкуствовед”. 

 

Рядко се случва. Наскоро кураторката Вера Млечевска участва като художничка в две изложби и се справи доста добре.  

HarrySun photography
 

Не мисля, че езиците трябва да са различни и някой да превежда между художниците и публиката. Ако искате да разберете художниците, просто гледайте и питайте. 

 

Не. Всяка изложба има свой характер и физиономия и ти трябва да се съобразяваш с това, вместо да следваш универсални принципи. От следване на подходи се стига до еднообразно повтарящи се схеми. А изкуството не търпи такива неща. 

 

Най-трудно ми беше с изложбата „Други” в 0GMS-шкаф. А най-интересното всъщност не е проект и не е изложба – вземам назаем произведения и живея с тях известно време. Няма връзка с професията, просто се чувствам по-добре, когато около мен има изкуство. Една картина може да преобрази всяко пространство в модерно, стилно, дори луксозно място. Не знам как хората търпят да гледат стените си празни.  

 

Художници, които ползват пушенето като тема или цигарите като средство и материал – например Сара Лукас, Ричард Принс, Стефан Николаев… Защото мисля, че пушенето е най-добрата метафора на идеята за собствено мнение. Също бих направила нещо с художнички, които са секси и наскоро са родили – може да се получи приятна „MILF изложба”.  

 

Много харесвам един проект на Sluice, Лондон – организират панаир за изкуство, но не участват търговски галерии, а само независими пространства и кураторски проекти. Те плащат много ниска такса за участие и същевременно имат възможност да показват некомерсиално изкуство. Ако при нас търговията със съвременно изкуство е на дъното, при тях удря тавана и дори минава границите на добрия тон. Така че няма как да ги копираме.   

 

Функционирайки отдавна като музеен уредник, съм развила влечение към малки, свободни и непредвидими проекти, вместо към грандиозни и официални експозиции и фестивали. Много съм впечатлена от един временен проект на кураторката Стефка Цанева с название от само една буква “Ö”. На шведски означава „остров“. За периоди с времетраене колкото една изложба тя кани в собствено работно пространство художници, които имат нужда от ателие. По този начин идеята за co-working става много по-интимна и както тя казва, се удължава момента на „студио визитата“. Според мен най-същественото е, че „курирането“ тук вече не е работен процес, а естествена част от живота.      


“Ö”, снимка: Стефка Цанева 

 

Не ми се иска да правя компромиси с аранжирането на произведенията вкъщи. В момента леглото ми е сложено така, че да не пречи на една картина на Станимир Генов със заглавие „Баси купона“.   

 

Не е невъзможно. Понякога се сещам за един епизод от филма „Баския“ – един музеен уредник пита дилъра му за цената на картина. А той отговаря: „Kато за теб или като за музея?“.