Дивите деца на Карадере

Родителите им са едни от първите, които откриват дивия плаж на Карадере, по онова време все още военна зона за репетиране на десанти, пехотни, аеромобилни и подобни специални операции.

Историята започва едно лято в края на 90-те години, когато двама приятели тръгват, както се тръгваше в ония времена – без ясна посока и по черния път. Откриват мястото, където Черното море среща Черното дере, недалеч от Черния нос, между град Бяла (географията има чувство за хумор, нали?) и село Горица.

 

 

Тогава, когато са били на сегашната възраст на децата си, те започват да опъват допотопните си палатки – сянката им е парче брезент, вързано на няколко кòла, измъкнати от гората. Но най-вече е една и е обща. Огънят и храната също са споделени, а жегата и емоциите от деня се изливат в импровизирани джемове, често до сутринта.

20 години по-късно плажът е все така непопулярен. Знаят го местните, група музиканти от оркестъра на БНР с вили в селото и нашите естествоизпитатели. Плажът е пуст. Съседните плажуващи са крави.

 

 

В най-отдалечения Северен край, близо до Черния нос, е фургонът на “пиратите” бивши затворници, настоящи пишман-рибари, обединени около харизмата на главатаря си бай Иван. Биографиите им приличат на провинциални криминални хроники, в които престъплението е по-бедно от наказанието: задигане на компоти, кокошки, велосипеди, джобове, дребни измами, съмнителни експлозиви с несигурен произход. Сещате се – ония типажи, които животът никога не кани на масата си, но те упорито продължават да идват без покана. Ако Стайнбек беше роден наоколо, щеше да ги познава поименно.

Езикът им – енциклопедия “Британика“ на псувните. Пълното издание. Хигиената – от нула към минус безкрайност. Можеш да изпиташ и двете едновременно, ако се опиташ да измиеш джезвето, за да приготвиш кафе. Джезвето не се мие, там се пие “псувано кафе”.

 

 

Завъртат се безметежни лета. Групата постепенно се множи в резултат от най-непобедимата реклама на всички времена – мълвата за едно много диво, много красиво и съвсем пусто място. Магнит отвсякъде.

Като вчера си спомням първото си слизане до Дерето. Покрай снимането се бях сприятелила с онези двамата, дето първи сбъркали пътя в правилната посока, и на практика се бях влюбила в мястото предварително, по разказите им. Само не си представях как точно живееш там.

Онази година бях някъде по Южното Черноморие, когато ми хрумна, че ми остава още малко лято и нямам сериозна причина да не пробвам. И тръгнах. С един разбрицан “Опел Корса“, който не ме остави единствено от морални съображения. Губих се сто пъти из нивите, стъмни се, аз карах ли карах, но така и не нацелвах правилното разклонение. Докато все пак успях.

Луната изгряваше огромна и пълна от морето, а на прибоя разпознах силуетите на Светльо и Мария. В този момент се освободих от цялото напрежение. Следващите 20 дни не се качих до цивилизацията.

 

 

Дивите деца

С годините кравите са заменени от полудиви свине – впрочем впечатляващи плувци, последвани във времето от различни доминиращи популации: стършели, оси, мишки и не се сещам още какво.

Традиционната групова снимка набъбваше. Някои от позиращите се прегрупираха в двойки, а на предния план, като малки тревички, започнаха да изникват тези, които от раждането си не познават друг вид ходене на море.

Тези деца могат да режат с трион, да готвят, да опъват лагер, който да не се разпори от 60 км/ч пориви на вятъра, да се катерят, плуват, гмуркат и изобщо – да се подмушват от всички страни на вълните, скалите, пясъка и огъня и да се оправят в тъмното. Но го смятат за даденост. Фонът в морските им снимки за спомен не са аквапаркове и ресторанти.

Повечето от тях са направили тук първите си стъпки отвъд рамките на детството и право към зрелостта, първите дръпки и глътки, тук са преживели първото си влюбване, първите шамари на действителността. Преди няколко години, след известни кандърми и убеждаване, по-големите организираха първия си нощен бивак сами в съседния залив. Беше така добре обмислено, та чак премислено. Огънят бил точно 2.70 м. Признавам, при все че ги познавам, и аз се поизненадах, че ходят на бивак с рулетка.

Първородните са вече пълнолетни, а новите братчета и сестричета следват следите им и попитват дивата култура. Разделят се със сълзи в края на лятото, а близостта им устоява на 11-месечната раздяла, в която се разполага “истинският” живот, който ги повлича по адресите на съдбите им, за да се завърнат отново тук.

 

 

За пясъчните и горските хора

Днес плажът е друг. Популярен. Пренаселен. Появи се сгъваемата цивилизация и пазаруването на але-хоп!, което направи туризма и спорта решения, които могат да се вземат от днес за утре, независимо от нивото на подготовка и култура (често нулеви). Соларни гирлянди, надуваеми дивани, шатри с размери на спортни зали, хладилници, конструкции тип любовна история между хипермаркет и бедуински лагер, високопроходими автомобили и готово, в дивото си. Има пинчета в Google Maps и Facebook група. И съвсем като в народния виц, на моменти има размяна на вкиснати реплики между караванаджии и палаткаджии. Те, от своя страна, се делят на пясъчни и горски хора, според кой както го разбира лагеруването. Иначе деленето си идва отръки и може да се организира светкавично и тематично.

Освен киселеенето, българинът носи у себе си неподражаем вкус (на ябълки и рози) и самочувствие на строителен предприемач, главен архитект, дизайнер и озеленител.

И не търпи празно пространство. Дай му десет квадратни метра пясък и след два часа ще има лятна кухня, ветрозащита, две подпорни стени, декоративно осветление и природата ще е приведена в приличен вид. Липсва само Акт 16. Иронично, по същата причина същият българин да предпочита Гърция. Хм…

Въпреки че онова време е отнесено от вълните, магията на Дерето се предава. Децата ни знаят, че където и да са по пътищата на живота, лятото е там и е за тях.

 

 

ЙОСИФ, 8 Г.

Откога идваш на Карадере

Май цял живот. Да, май цял живот.

На какво учи Карадере

Да ходя до тоалетна в природата. Копаеш дупка и после я заравяш.

Как минават дните тук

Играя. Стоя много във водата. Преди не можех да играя на Кър с по-големите, защото игрите им бяха прекалено груби. Сега вече мога.

 

ДАФИНА, 11 Г.  / тренира волейбол

Откога идваш тук

Откакто съм станала на 8 месеца.

Какво ти даде

Дава ми възпитание. И повече обща култура – да знам как да се оправям в дивата природа. И също как да се адаптирам към хората. Повечето деца на моята възраст не знаят какво е див плаж, опъване на палатки и оцеляване без интернет.

 

ГАРИ, 12 Г. / 6-и клас в 20-о училище в София

Откога идваш на Дерето

Откакто съм се родил.

Тук играем свободно

Карадере е най-хубавото място, на което ходим. Много ми харесва, защото си почиваме и всички играем свободно. Не мисля, че съучениците ми изобщо знаят какво е да живееш на диво. Например, че ако нямаш хладилник, можеш да заровиш динята в пясъка и тя ще остане студена. Такива неща. Иначе тук непрекъснато научавам по нещо ново. Ето, днес например Сами ме научи на един японски сервис във волейбола. Ще го тренирам и после ще изненадам другите.

 

 

ЗАРА, 12 Г. / учи в Националното музикално училище и свири на кларинет

Откога идваш на Карадере

Откакто съм бебе. Мама и тати са ме водили тук още тогава. Всъщност почти всички наши приятели са довели децата си тук още съвсем малки.

Когато дойде лятото

Тук ще остане голяма част от детството ми. Не знам дали всички деца имат такива преживявания. Най-вече заради хората. Тук всички сме като едно голямо семейство. Всяка година чакаме да дойде лятото, за да се съберем пак.

Игрите, които играем

Тук играем една игра – Кър. Много е интересна, но е и малко грубичка. Веднъж, докато играехме, нещата малко загрубяха и счупихме пръста на нашата приятелка Рада. После трябваше някой да я закара до Варна, за да ѝ го наместят. За щастие всичко се оправи. Веднъж почти целият плаж отидохме на разходка в гората. Видяхме диви прасета. Минахме през какви ли не места. Беше като джунгла. Стигнахме до пресъхналия водопад, до “зала България” и обиколихме почти целия район откъм Черния нос. Беше много забавно.

 

 

ВИХРЕН, 14 Г. / кандидатства за гимназия

Откога идваш тук

Откакто съм се родил. Няма лято, в което да не съм идвал. Майка ми тук е получила първите контракции. Била е във водата, после са тръгнали към Варна и съм се родил там. Така че всичко е започнало от плажа.

Незабравимата история

Може би първия път, когато се качихме на Вълчата скала – една скала над Малкия плаж. Бяхме много хора. Докато се катерехме, на едно място заседнахме и известно време не можехме да намерим откъде да минем.

Веднъж с Гари, Никола и още няколко приятели се криехме от другите. Видяхме в далечината челници и решихме да избягаме към Белия нос. Тичахме, тичахме и накрая се скрихме в един от душовете – онези сгъваемите с цип. Стоим вътре и си шушукаме. Изведнъж от палатката до нас се чу как някой разкопчава ципа и става. Ние веднага изскочихме и побягнахме. От палатката излезе един човек с фенерче и май държеше някаква пръчка. Започна да осветява на всички страни, като фар. После спря светлината точно върху нас. Аз и Гари просто замръзнахме. Стояхме без да помръднем. Човекът ни гледа известно време... после изгаси фенерчето и си тръгна.

Защо точно Карадере

Първо – стоя много по-дълго. Второ – това е истинска почивка. Няма аквапаркове и такива неща. Просто ставаш сутрин, морето е пред теб и цял ден си навън. Играеш с приятелите си и не ти трябва нищо друго. А тази година ми беше особено важно да дойда. Годината беше тежка и Карадере много ми помогна.

 

ЯСЕН, 14 Г. / свири на саксофон

Откога идваш на Дерето

От много малък. Даже не си спомням кога съм дошъл за първи път.

След дъжд... палачинки

Спомням си една година, когато валя непрекъснато – ден и нощ. За да можем изобщо да си направим нещо за ядене, внесохме газовия котлон в палатката и там си направихме палачинки.

Изкуството на разговора

Тук се научих на много неща. Най-вече как да общувам с хората. И на това да натрупаш опит с различни ситуации. Атмосферата тук е съвсем различна. Приятно е да си извън града... извън матрицата.

 

 

 

ВИХРА, 15 Г. / учи “Транспортно строителство“ в СГСАГ

Откога идваш на Карадаре

Откакто съм родена.

Един за всички, всички за един

Бях малка, ако не се лъжа ставах на 10 и няколко дни преди рождения ми ден всички деца започнаха да ме игнорират. Аз бях много емоционална и си мислех, че нещо съм направила и децата са почнали да ме мразят. Защото те просто бягаха от мен. И на рождения ми ден се будя, излизам от палатката и няколко приятели ме хващат за ръка и ми дават красива и детайлна карта. Изгорена по краищата, с нарисувани хиксчета, на които бяха подаръците ми от всеки човек на дерето. Дават карта и бягат. Много добре помня как ме гледаха с един бинокъл от пътя. Зпочвам да ги търся. Помня, че първия беше в един розов плик – една кукула, която бях искала много дълго време. Последният подарък беше заровен под пясъка и отгоре беше отбелязан с две пръчки, кръстосани като хикс. Когато го отворих, вътре имаше кутия, пълна с картички. От всяко дете на Карадере. 

Тук се научих да се справям с различни ситуации. Днес имаше един падълборд, който беше спаднал и децата започнаха да търсят клещи из целия лагер. Аз имам клещи. Просто нося клещи в себе си.

 

 

БОГОМИЛ, 15 Г. / обича да кара ски и каяк

Откога идваш на тук

От лятото, след което съм бил роден. 

Любима случка

Помня как баща ми се качваше на един дълъг каяк с много място за багаж, прехвърляше носа и след 3-4 часа се връщаше с каяк, пълен с дини, пъпеши и още много храна. Преди години отидохме на едно далечно плажче на Северния нос, където си опънахме кемп и направихме изключително голям огън, който бих нарекъл даже клада. Готвихме там и беше изключително приятно и забавно.

Карадаре ме е научило да оцелявам в природата и да къмпингувам, което според мен са супер важни умения, които модерните хора не умеят.

 

НИКОЛА, 15 Г. / учи в Американския колеж в София

Откога идваш на Дерето

Откакто съм се родил. Буквално цял живот.

Там, където всичко е различно

Тук разбрах колко бързо може да минава времето, когато си с приятели. И колко е хубаво да имаш с кого да споделяш живота си. Освен това е страшно отпускащо веднъж в годината напълно да смениш средата, в която живееш. Тук всичко е различно.

От кутията със спомени

Играехме на едно огромно паднало дърво. Всяка вечер една и съща игра – “Нощ на криеница“. Един стои горе с челник и търси останалите. Помня и един рожден ден на Будин. Елина и приятелките ѝ решиха да му направят палачинкова торта. Цял ден готвиха в кухнята. Когато тортата вече беше готова, Елина седна върху една вилица. Не знам дали от болката или от друго, но припадна точно преди да поднесе тортата.

 

 

 

ДАН, 15 Г. / занимава се с всичко едновременно

Откога идваш на Карадере

От петнайсет години.

Един ден на Дерето

По-скоро бих разказал как минава един обикновен ден, отколкото някаква конкретна история. Историите сами по себе си не показват какво всъщност е това място. Бих разказал как се събуждаш от жегата в палатката. Какво правиш през деня. Къде можеш да отидеш. Бих показал Черния нос и Белия нос, бих разказал смешните истории за тях, легендите за динозаврите, за Вълчан войвода и съкровището.

Половината от нещата, които знам, сигурно съм ги научил на Карадере. Сам се поставяш в различни ситуации. Аз обичам да се поставям в интересни ситуации. Тук всичко е много по-свободно. По-приятно. Има всичко, което ми трябва.

 

БУДИН, 16 Г. / свири на паркусии в Националното музикално училище

Откога идваш на тук

Откакто се помня.

 

20 деца и една вълна

Помня когато още нямах сърф. Бях се научил да се изправям на бодиборд или карах с дъската на Вихрен, защото нямах своя. После Толи започна да ме учи как да се изправям на сърфа. И малко преди рождения ден ме изненадаха с дъска – целият плаж ми подари сърф. Не знам защо, но се бяха събрали всички да го отваряме заедно. Това беше много специално. Един от най-хубавите ми моменти тук. Спомням също веднъж, когато имаше много приятни вълни и всички деца влязохме с бодибордове. Карахме 20 деца на една вълна. Това може би са най-приятните спомени от Карадере.

Оправяй се сам

Карадере е уникално място. Не мисля, че има друго такова. Когато разказвам на приятелите си какви неща са напълно нормални тук, те ме гледат странно.

Тук се учиш да се оправяш сам. Да живееш на диво. Да общуваш с хора, дори когато невинаги ти е лесно. Да опъваш палатка. Да правиш лагер. Да носиш вода с тубите. Да шофираш. Аз тук се научих да карам. Засега само автоматик.

 

 

РАЯ, 16 Г. / занимава се с дърворезба и рисуване

Откога идваш на Карадере

Тук съм навършила два месеца. Родителите ми са ме довели за първи път, когато съм била на месец и нещо.

За бащите и бурите

Помня една година, когато имаше страшна пясъчна буря. Не тази от миналата година, а много по-отдавна, когато бях малка. Баща ми беше направил завет и бяхме защитени. Беше толкова силна буря, че пясъкът буквално те шибаше по ръцете и лицето. Спомням си как излизам да видя баща ми, който ловеше навън риба със Сокола. Имаше огромна кофа с риба в бурята. А пясъка ти сече краката.

Какво разбра за себе си

Как да живея по-свободно. Технологиите все повече превземат света ни. Тук почти ги няма. Няма интернет, няма телефон. Все едно е малък survival. И най-вече ме учи да оценявам малките неща.

 

ЛЕА, 17 Г. / занимава се с изкуство

Откога идваш тук

От тримесечна. Това е любимото ми място. Първият ми огън с мама и тати е бил тук.

Пряко от Белия нос

Никога няма да забравя как ходихме при лудия дядо на Белия нос. Бяхме много хора. Качихме се по една ужасно стръмна стълба и едва стигнахме горе. Намерихме го как си седи и нещо си прави. После ни качи на една люлка и ни чете от Библията.

На какво те научи Карадере

На разбиране. На любов към другите. На хубави времена. На спомени. Мисля, че

Карадере ме е научило на всичко. Ако не беше Карадере, нямаше да имам почти никое от приятелствата си днес.

 

 

ПАВЕЛ, 17 Г. / учи в Националното музикално училище, свири на тромпет

От кога идваш на Дерето

От два дена. За първа година съм тук, но за сега оставам с много добри впечатления от всичко, което се случва наоколо.

Какво ти харесва

Харесва ми спокойствието, да избягам от града, от напрежението. Особено от свиренето по оркестри, по барове, от постоянните участия. И сега идвам тук за една седмица без телефон, само с наши хора. Малко да се отрежа от цивилизацията, което много ми трябва.

 

РАДА, 17 Г. / учи в 35-о, с профил история и литература, ходи в литературен клуб и в клуб по дебати

Откога идваш тук

Мисля, че съм била на три месеца първия път. Родена съм през септември, а първата ми Коледа е била тук. Май е била слънчева.

Да изрежеш бурята

Спомням си как Деската “режеше” бурята с нож на прибоя. Стоеше срещу облаците, размахваше ножа и после го забиваше в пясъка с острието към бурята, за да я разреже и да ни подмине.

Спомням си и когато гората гореше. Не е хубав спомен, но никога няма да го забравя. Всички хора се бяха наредили във верига от гората до плажа и си подаваха кофи с вода. 

Хубавото е, че познаваш тези хора още от дете и всяка година виждаш как се променят. Повечето от тях вече срещам само тук. В София всеки си има свой живот и своя компания, но дойде ли лятото, пак се събираме. Виждаме какво се е случило с всеки през годината и продължаваме оттам, откъдето сме спрели.

 

 

Бандата на рошльовците

Аз всъщност никога не съм била на море в хотел. За мен това винаги е било естественият начин да бъда на море. Имам много хубави спомени от годините, когато почти не спяхме в палатките. Просто всички заспивахме около огъня. Стояхме до много късно, ставахме по изгрев и през деня приличахме на ходещи буреносни облаци. Беше ни горещо, събуждахме се мокри от влагата в чувалите, но въобще не ни пукаше.

Говорехме до сутринта. Измисляхме си съзвездия. Свързвахме случайни звезди и им давахме имена. Имаше и една банда – наричахме се “Бандата на рошльовците“. Аз и Филип всяка вечер измисляхме страшни истории, направо си ги съчинявахме докато ги разказваме. Филип сменяше гласа си, а по-малките деца слушаха с ококорени очи. После започнахме да ги караме да ни мият чиниите срещу една страшна история. Имаше една година, в която с Филип май изобщо не сме мили чинии.

 

 

ЕЛИНА, 17 Г. / свири на перкусии и е част от състава на Младежка филхармония "Пионер"

Откога идваш на Карадере

Откакто съм се родила.

Важните неща

Изравнителя отминалата година. Това е адски силният вятър, който ни скъса палатката. Наричаме го Изравнителя, защото след него пясъкът става съвсем гладък. Палатката се разпадна и после трябваше да си купим нова, което всъщност се оказа доста добър ъпгрейд. Трябва да се добави и турнирът по кент-купе! Първият беше най-епичен.

Снимахме всички отбори (бяха около шестнайсет) и на iPad-а на Мина направихме схема, като на футболен турнир. На всяко място сложихме снимката на отбора и така проследявахме кой срещу кого играе до финала. Имаше награди за първо, второ и трето място. На финала аз и Мина играхме срещу Будин и Никола – нашите братя. За наше огромно нещастие те спечелиха. Много ни беше яд. Но на следващата година се реванширахме, така че всичко приключи добре. Турнирът продължи сигурно шест часа. Целият плаж беше покрай масите и гледаше. Беше много готино.

Вятър в косите

Кара дере ме научи на самочувствие. Като срещна някой, който никога не е бил на диво, си давам сметка, че мога да се оправям в ситуации, които за други хора са непознати. Всеки път, когато идвам тук, съм щастлива. Мисля, че винаги ще идвам.

 

 

МИНА, 19 Г. / учи политика, философия, право и икономика в Мадрид

Откога идваш на Дерето

Откакто съм се родила. Това ми е деветнадесетото лято тук.

Приятелство и свобода

Карадере винаги е било част от живота ми. Все едно е част от самата мен. Понякога ми е трудно да кажа къде свършвам аз и къде започва Карадере. Със сигурност ме е научило на приятелство. Когато прекарваш толкова много време заедно с едни и същи хора, неизбежно се учиш да живееш с тях, да се разбираш, да се съобразяваш. Научило ме е и на свобода.

Не мисля, че има друго място в България, а може би и по света, където толкова различни хора доброволно се събират, живеят заедно, гледат небето, звездите, морето, гората... и това им е достатъчно. Карадере ми даде много свобода. Много приятелства. И една неизменна част от самата мен.

 

САМУИЛ, 19 Г. / завършил е Класическата гимназия в София и наесен ще бъде студент в Сорбоната

Откога идваш тук

От 16 години.

Отвъд очевидното

Мястото ми даде един много особен поглед към природата на нашето Черноморие и въобще как човек отива на почивка. Карадаре ми попречи да възприема консуматорски модел за почивката и за туризма. И не бих се посрамил да кажа, че много от всичките ми по-приключенски решения, които съм правил в този живот, най-вероятно са били повлияни от това, че съм прекарал детството си, тичайки на плажа.

Лятна носталгия

За мен това е мястото където съм отраснал, където съм прекарал летата. Когато стъпя на плажа, ме обзема носталгия. Едва ли не цял живот е минал тук и предстои да мине.  Цялото време, което аз помня, всичките си лета, са минали на две места – тук и в Созопол. И всеки път, когато дойда, пред очите ми минава всеки един миг, който мога да си спомня оттогава досега. И като дойда и видя плажа пуст се чувствам много по-стар отколкото съм.

 

 

ЕЛИНА, 23 Г. / живее в Берлин, занимава се с мода и актьорско майсторство

От кога идваш на Карадере

От много малка. Сигурно от тригодишна.

Как те промени мястото

Научило ме е да съм самостоятелна. И това го виждам и при другите деца. Това е мястото да се научиш да си самостоятелен. Защото можеш да си свободен и да си правиш каквото си искаш, без да трябва някой да се тревожи за теб. Защото тук е safe space. Особено защото сме толкова хора и общност и everybody has an eye on everyone (всеки хвърля по едно око на другия). Родителите са отворени към децата, както и децата са отворени към родителите, което много ме кефи. То е openness and freedom.

И какво ми дава? Дава ми много спокойствие. В момента това е нещо, което много ми трябва, защото живея в Берлин и целия ми живот там е супер overstимulating, правя много неща. През цялото време се занимавам с хора и проекти, които са супер готини, обаче, също нещо, което е интересно да кажа, всяка година към март-април вече почвам да мисля за Дерето и да ми става тегаво в Берлин, защото в главата ми през цялото време вече съм тук. Искам да съм тук. 

Това място ми дава много спокойствие. Мога да се грижа за себе си. Всеки ден се събуждам на морето и съм при себе си. Мога да съм социална с хората. Мога и да съм си сама. Да плувам, да се разхождам. В природата съм и ми е много спокойно. Нямам стрес. 

Интересно за мене, че аз съм си от Берлин, там живея. Обаче тук имам много различни чувства. В Берлин хората ме познават, все едно познават най-новата версия на мен си. Тук всички ме познават от много малка и ме познават като човек. Feels home.

 

 

ТОТО, 28 Г. / живее в Колумбия, занимава се с градинарство и с реставрация на исторически сгради

Откога идваш на Дерето

Баба ми и дядо ми имат къща в селото от около 40 години. Така че идвам на този плаж буквално откакто съм се родил.

Спомени за незабравяне

С падълборда са най-незабравимите в морето, надълбоко, където си свободен. Гмуркането за камъни, въобще най-много свързаните с морето.

На какво се научи

На дивотия най-много. Научи ме да се наслаждавам на времето и пространството без напрежение, без стреса и забързаното ежедневие отвън. Научи ме да бъда по-добър към хората. Научи ме просто да се отпускам и понякога да не правя нищо. Да откривам удоволствие в малките неща през тези дълги летни дни. Особено когато останеш тук няколко седмици или дори месеци, сякаш всеки ден е еднакъв. Но някак всеки ден се оказва различен и винаги има нещо интересно, което да правиш.

Истории от Черния нос

От лагера често ходим натам. Това се превърна в сутрешен ритуал за много хора, особено когато няма вятър. А с падълборда е още по-хубаво. Това е невероятен плаж с невероятна общност. Тук сме правили всичко – сватби, партита, палили сме огньове. Гледали сме как децата растат, как идват нови поколения. Всички деца се катереха на моя гръб. А аз навремето бях на гърба на Шаманчето. Историята се повтаря.