Може да не сте чували за аниматора и художник Владимир Тодоров, но сте виждали работата му. В самото начало на 90-те години той започва да учи в Лондон, а от 1997 г. работи в Лос Анджелис. “Достатъчно дълго време прекарах в сърцето на индустрията, а и тя вече не предлага същите предизвикателства и разнообразие, както в началото на кариерата ми. Имах късмета да хвана последните що-годе добри години на Холивуд. Сега останаха само супергерои и на моята възраст не представляват никакъв интерес.“
Работил е по филми на Тим Бъртън ("Алиса в Страната на чудесата"), Робърт Земекис ("Полярен експрес", "Беулф"), поредицата за Хари Потър. Част е от екипа на "Икария", предстоящия филм на Явор Гърдев. Миналата година авторският му проект Flutter спечели наградата за най-добър късометражен анимационен филм на британския фестивал за независимо кино Raindance. Под знака на издателство “Лексикон” може да намерите и визуалната му книга “Архипелаг Ню Йорк”.
В момента Владимир Тодоров работи по следващия си късометражен филм Dreamer, който се очаква да бъде завършен до няколко месеца.
Aко трябва да сравните времето, в което сте започвал професионалния си път и настоящето, къде виждате най-голяма разлика: в технологията, която се използва, ролята на анимацията в киното, степента на подготовка на хората, които работят в сферата?
Най-краткият и може би най-точен отговор е: всички изброени компоненти. Несъмнено развитието на технологията, появата на компютрите и триизмерната анимация оказаха огромно влияние върху подхода към един анимационен проект. Надскачането на ограниченията на двуизмерната традиционна анимация (единствената по времето, когато аз започвах кариерата си), я придвижи много по-близко до игралното кино до степен, където двете форми вече се припокриват и са неразделни една от друга части. Примерите са безброй, но само за миг си представете всички филми за супергерои от последните няколко години без анимация? Няма да остане почти нищо.
Анимацията днес е интегрална част от киното, а не само като отделна форма, какъвто беше статутът преди навлизането на технологиите. Извън хибридните филми (анимация-игрално кино), технологичните помогнаха и издигнаха анимацията на друго ниво и като самостоятелна форма. Безспорно съществува и момента на леко пренасищане от толкова много технология и съответно - носталгия по позабравената двуизмерна анимация.
работа от поредицата за "Хари Потър"
Покрай излизането на новия "Цар Лъв" се заговори, че твърде голямата реалистичност вече създава обратния ефект - дистанцира хората, вместо да ги впечатлява. Предвиждате ли в в близко бъдеще да има завръщане към по-стари техники и естетика на образа?
Да, това е пример за точно това пренасищане от реализъм. При неизбежните сравнения между новия филм и оригинала част от критиките към “Цар Лъв” бяха точно в това, че независимо колко убедително изглежда всичко… то е твърде убедително и до голяма степен убива чара на оригиналните герои. И понеже в случая героите са животни, реализмът ограничава изражението, емоциите и актьорската игра. Това се забелязва особено добре при опитите за диалог. Традиционната форма (от времето на първия “Цар Лъв”), а дори и триизмерната (но стилизирана) анимация позволяват едно преувеличение на реалността, особено при предаването на емоции, което прави героите много по-убедителни и приемливи за публиката. От друга страна, зрителят не може да не изпадне в захлас от атмосферата, която новата реалистична трактовка предлага. Но не вярвам изброените недостатъци да са достатъчна причина, която да предизвика обрат и завръщане към стари техники. Поне в комерсиалното кино.
Докато имат комерсиален успех, докато имат публика, такива филми ще продължават да се произвеждат. На фестивално ниво тенденциите за връщане към по-традиционна форма присъстват от години. Даже по-скоро никога не са изчезвали.
илюстрация от книгата The Moon Rock
Ролята на виртуалната реалност в анимационното кино все още се определя като неизследвана територия, "Див Запад" в индустрията...
Прекалено рано е да се предскаже каквото и да било, тъй като тази технология е все още в зародиш. Има нещо, което мен лично ме притеснява, когато става въпрос за това зрителя да поема управлението във всеки един даден момент и да движи наратива на една история в предпочитана от него посока. Поне досега, нашата нагласа към киното е такава, че ние се оставяме в ръцете на разказвача. Когато отиваме да гледаме поредния филм на Спилбърг, ние приемаме правилата на неговия свят, неговото виждане. Представете си какво би станало, ако имате възможност да се намесите в наратива на Тарантино, например? Да промените действието, диалога. Това вече няма да е филм на Тарантино, а някакъв хибрид без автор.
Не твърдя, че това е катастрофа, но определено отнемането на авторството обезсмисля до голяма степен установената транзакция между разказвач на историята и пасивен зрител. В това отношение опитите за виртуална реалност в киното са по-близко до видео игрите.