Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР / Източник: Личен архив
Електронен звук
Пътеводител за "дехуманизиращи" звуци от хардуера към софтуера и обратно
01 ноември 2022
За мнозина електронната музика в България сякаш започва с популярното си шарено проявление от първите години на “Метрополис” и уличните паради в началото на т.нар. Милениум, когато впечатляващите с вида, енергията и поведението си млади фенове на това музикално течение от цялата страна смело танцуват по улиците и големите зали на София. Електронната музика у нас обаче има свои проявления доста преди това.
“БАЩАТА” НА ЕЛЕКТРОННАТА МУЗИКА В БЪЛГАРИЯ
Стъпил здраво в седмото десетилетие на своя живот, името на проф. инж. Симо Лазаров неизменно се появява при всяко ровене в “архивите” на жанра у нас и винаги е предхождано от определението “бащата на електронната музика” в България. Освен множеството теоретични книги на тема електронна и компютърна музика, той има и огромен архив от спомени, снимки, плакати, обложки на плочи, истории и случки, които започва да разказва в писмена форма след последния си голям юбилей в поредица от общо седем (по плановете му) книги.
Роден през 1948 г. в София в семейството на цигуларя и диригент Леон Лазаров, допирът му с музиката е възпитаван от ранна детска възраст. Свири на пиано от 5-годишен, а на сцената се изявява още от средата на 60-те години в различни групи като “Младост” и “Везни”.
“От малък си свирех и техниката ме влечеше по някакъв начин, но като ученик нямаше никакви възможности. В един момент получавам една плоча от Америка по роднинска линия, в която чичо ми изпраща най-известните електронни композитори за 60-те години на миналия век”. Тогава Лазаров е едва 5-6 клас и силно се впечатлява от тези “нечувани звуци”. Така и не постъпва в Консерваторията и следва за инженер, но с дипломната си работа “Многогласен орган в транзисторно изпълнение” доказва, че музиката и техниката в живота му няма да се разделят.
Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР / Източник: личен архив
Малко след като постъпва на работа в БНР в началото 70-те, участва в създаването на първото в България студио за електронна музика, което е официално открито през 1973 г. В него има огромен синтезатор, който е с размерите на стая, а по това време подобни студиа има само в Би Би Си Лондон и Радио Белград, изтъква Лазаров, който в продължение на 25 години е негов завеждащ директор и студиото “бълва огромна продукция”.
Сред живите следи за приноса на Лазаров в електронната музика е един от най-известните и обичани (за някои и най-мразени) сигнали в радиото “Ранобудно петленце”, което вече 47 години, според изчисленията му, всяка делнична сутрин дава знак, че е време децата да стават от сън и да тръгват за училище.
“ДЕХУМАНИЗИРАЩ” ЗВУК
В началото на съществуването на студиото, за да изкара един звук от синтезатора, на Лазаров са му необходими 2-3 часа. “Имаше две матрици – полета с два пъти по 3600 дупки с жакчета. Ако искаш да запомниш даден звук, записваш има ли вкарано жакче, на коя матрица и на какво ниво е съответният потенциометър. Така се помнеха звуците. Това бяха аналогови устройства, транзистори, които не бяха стабилизирани температурно и различни параметри се губеха от ден за ден, а звукът се променяше в някакви граници. В крайна сметка понякога на следващия ден се получаваше по-хубаво, но проблемът беше недостигът на време от многото концерти, работа и две малки деца вкъщи.”
Инструментът е абсолютна новост и всеки иска да се докосне до него. Така се ражда и първият електронен клуб, в който “хора с общи интереси, с напредничава мисъл, сред които ученици и студенти“ дочуват за какво става дума и всеки четвъртък, а след това и всеки понеделник се събират да експериментират. Резултатите от работата им се излъчват в петминутка на предаването “12+3”, а срещите на клуба за електронна музика междувременно се организират и в Пловдив, Шумен и Бургас. Въпреки че този вид електронна музика на Запад се среща с по-широката публика чрез имена като Tangerine Dream, Kraftwerk, Жан-Мишел Жар и Брайън Ино, у нас критиката и нейните “закостенели разбирания за развитието на музиката” и “липсващи критерии за новото” я определя като “дехуманизираща”, спомня си още той.
Симо Лазаров в спектакъла "Небесни сфери", НДК, 1986 г. / Снимка: Личен архив
С появата и развитието на персоналните компютрите в България през 80-те, Лазаров започва да се увлича и по дигиталния звук. Съдейки по книгата “Компютри и музика” (Държавно издателство “Техника”, 1989 г.) на авторския колектив Симо и Емил Лазарови, това обаче изглежда е все още сложен процес. В нея са описани едни от първите програми за синтезиране на звук “Мюзик V”, възможностите на по-съвременните по това време микрокомпютри, както и различни синтезатори, експандери, звукови процесори, ритъм-компютри и “звукови дискретизиращи инструменти” семплери. А примерните кодове от сякаш безкрайни букви и числа, както и технически схеми и таблици за звук и конфигурации на алгоритми в нея, обикновено възпроизвеждат произведения на Бах.
“ДЕЦАТА” НА ЕЛЕКТРОННИЯ ЗВУК
С началото на 90-те години и апаратите (хардуерът), и програмите (софтуерът) за музика продължават да се развиват и да улесняват все повече процеса на продуциране, но в България електронната сцена като отделно явление продължава да липсва. Така един от най-известните в света в момента български продуценти Страхил Велчев – KiNK, “прохожда” в интереса си към електронната музика с транс и прогресив хаус теченията и се запалва по различни сцени от света като Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Лондон, Берлин и Амстердам. Според него именно тази липса на родни влияния го е направила и по-разнообразен артист, който към днешна дата е с култов статут сред почитателите на електронна музика, особено заради сетовете му, в които той създава музиката на живо пред публиката.
KiNK в домашното си студио / Снимка: Личен архив
При него дигиталното обаче предхожда аналоговото извличане на звук, макар да е известен с това, че има слабост към съчетаването на двете и разчита на голям запас от “джаджи” и от двата вида. Причините за това са изцяло финансови, тъй като в началото на 90-те стоките, внасяни от Запада, са все още пословично скъпи, а една плоча например струва колкото четвърт от заплатата на майка му. Най-достъпният източник на нова музика е радиото, а касетките с компилации са единственото, което може да си позволи да притежава. Налага му се да чака по 2-3 месеца, за да утоли жаждата си за нови бийтове и звуци, които презаписва на отделни празни касетки и прави свои едити, които макар да не са нови неща, са “нещо ново” за него.
Човекът, на когото отдава първите си по-професионални умения в студиото, е Константин Петров от диджей колектива Porno BPM. Срещат се през 1997 г. в магазин за музика и стават близки, а на следващата година той го запознава и със софтуерната платформа Jeskola Buzz. Всички тези технически “ограничения” го научават да е по-креативен и да постига желания резултат с малкото, с което разполага. Дори сега, когато на някое участие по света някоя от “джаджите” му откаже, чрез умението да играе с техниката той успява да направи двучасовия си сет незабравим.
С наближаването на т.нар. Милениум (2001 г.), когато KinK прави и първите си опити да разпрати компактидискове със свои авторски неща на различни лейбъли, в България се появява и автентична електронна сцена с големи партита, организирани от “Метрополис”. През 1999 г., по повод десетата годишнина от първото най-голямото техно парти The Love Parade в Берлин, в София е организиран първият “Стрийт парад”. Подобно на своя първообраз, в него младите и шарени хора искат да демонстрират свободата си и техното да бъде техният саундтрак.
Кадър от първия “Стрийт парад” в София Източник: Bulgarian Rave Archive
Визуалният артист Владислав Илиев Vladzen издирва и дигитализира всички възможни аудио, видео, печатни, фотографски и визуални материали от периода – пик на електронната сцена в България (1999 – 2001). Тогава клубове като “Спартакус”, “Червило”, Yalta, Blaze, Fader и Indigo поставят основите на този своеобразен ренесанс. Зад създаването на Bulgarian Rave Archive стои не само от носталгията и хубавите спомени от годините, в които, винаги когато има голямо електронно парти влаковете към столицата се препълват с шарени и различни хора с необичайни костюми, гримове и прически, но и убеждението на Владислав, че това е важна част от историята за трудния преход към демокрация, който сякаш не спира и до днес. Проектът бе представен първо с интерактивна изложба в края на 2021 г., а вече има и свой дигитален дом, който Vladzen има намерението да продължи да допълва и развива. Сред идеите му е да издаде и негова печатна версия и така връзката между поколенията да не бъде загубена.
ВИЖ ПОВЕЧЕ НА BULGARIANIT.VIJMAG.BG
“БАЩАТА” НА ЕЛЕКТРОННАТА МУЗИКА В БЪЛГАРИЯ
Стъпил здраво в седмото десетилетие на своя живот, името на проф. инж. Симо Лазаров неизменно се появява при всяко ровене в “архивите” на жанра у нас и винаги е предхождано от определението “бащата на електронната музика” в България. Освен множеството теоретични книги на тема електронна и компютърна музика, той има и огромен архив от спомени, снимки, плакати, обложки на плочи, истории и случки, които започва да разказва в писмена форма след последния си голям юбилей в поредица от общо седем (по плановете му) книги.
Роден през 1948 г. в София в семейството на цигуларя и диригент Леон Лазаров, допирът му с музиката е възпитаван от ранна детска възраст. Свири на пиано от 5-годишен, а на сцената се изявява още от средата на 60-те години в различни групи като “Младост” и “Везни”.
“От малък си свирех и техниката ме влечеше по някакъв начин, но като ученик нямаше никакви възможности. В един момент получавам една плоча от Америка по роднинска линия, в която чичо ми изпраща най-известните електронни композитори за 60-те години на миналия век”. Тогава Лазаров е едва 5-6 клас и силно се впечатлява от тези “нечувани звуци”. Така и не постъпва в Консерваторията и следва за инженер, но с дипломната си работа “Многогласен орган в транзисторно изпълнение” доказва, че музиката и техниката в живота му няма да се разделят.
Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР / Източник: личен архив
Малко след като постъпва на работа в БНР в началото 70-те, участва в създаването на първото в България студио за електронна музика, което е официално открито през 1973 г. В него има огромен синтезатор, който е с размерите на стая, а по това време подобни студиа има само в Би Би Си Лондон и Радио Белград, изтъква Лазаров, който в продължение на 25 години е негов завеждащ директор и студиото “бълва огромна продукция”.
Сред живите следи за приноса на Лазаров в електронната музика е един от най-известните и обичани (за някои и най-мразени) сигнали в радиото “Ранобудно петленце”, което вече 47 години, според изчисленията му, всяка делнична сутрин дава знак, че е време децата да стават от сън и да тръгват за училище.
“ДЕХУМАНИЗИРАЩ” ЗВУК
В началото на съществуването на студиото, за да изкара един звук от синтезатора, на Лазаров са му необходими 2-3 часа. “Имаше две матрици – полета с два пъти по 3600 дупки с жакчета. Ако искаш да запомниш даден звук, записваш има ли вкарано жакче, на коя матрица и на какво ниво е съответният потенциометър. Така се помнеха звуците. Това бяха аналогови устройства, транзистори, които не бяха стабилизирани температурно и различни параметри се губеха от ден за ден, а звукът се променяше в някакви граници. В крайна сметка понякога на следващия ден се получаваше по-хубаво, но проблемът беше недостигът на време от многото концерти, работа и две малки деца вкъщи.”
Инструментът е абсолютна новост и всеки иска да се докосне до него. Така се ражда и първият електронен клуб, в който “хора с общи интереси, с напредничава мисъл, сред които ученици и студенти“ дочуват за какво става дума и всеки четвъртък, а след това и всеки понеделник се събират да експериментират. Резултатите от работата им се излъчват в петминутка на предаването “12+3”, а срещите на клуба за електронна музика междувременно се организират и в Пловдив, Шумен и Бургас. Въпреки че този вид електронна музика на Запад се среща с по-широката публика чрез имена като Tangerine Dream, Kraftwerk, Жан-Мишел Жар и Брайън Ино, у нас критиката и нейните “закостенели разбирания за развитието на музиката” и “липсващи критерии за новото” я определя като “дехуманизираща”, спомня си още той.
Симо Лазаров в спектакъла "Небесни сфери", НДК, 1986 г. / Снимка: Личен архив
С появата и развитието на персоналните компютрите в България през 80-те, Лазаров започва да се увлича и по дигиталния звук. Съдейки по книгата “Компютри и музика” (Държавно издателство “Техника”, 1989 г.) на авторския колектив Симо и Емил Лазарови, това обаче изглежда е все още сложен процес. В нея са описани едни от първите програми за синтезиране на звук “Мюзик V”, възможностите на по-съвременните по това време микрокомпютри, както и различни синтезатори, експандери, звукови процесори, ритъм-компютри и “звукови дискретизиращи инструменти” семплери. А примерните кодове от сякаш безкрайни букви и числа, както и технически схеми и таблици за звук и конфигурации на алгоритми в нея, обикновено възпроизвеждат произведения на Бах.
“ДЕЦАТА” НА ЕЛЕКТРОННИЯ ЗВУК
С началото на 90-те години и апаратите (хардуерът), и програмите (софтуерът) за музика продължават да се развиват и да улесняват все повече процеса на продуциране, но в България електронната сцена като отделно явление продължава да липсва. Така един от най-известните в света в момента български продуценти Страхил Велчев – KiNK, “прохожда” в интереса си към електронната музика с транс и прогресив хаус теченията и се запалва по различни сцени от света като Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Лондон, Берлин и Амстердам. Според него именно тази липса на родни влияния го е направила и по-разнообразен артист, който към днешна дата е с култов статут сред почитателите на електронна музика, особено заради сетовете му, в които той създава музиката на живо пред публиката.
KiNK в домашното си студио / Снимка: Личен архив
При него дигиталното обаче предхожда аналоговото извличане на звук, макар да е известен с това, че има слабост към съчетаването на двете и разчита на голям запас от “джаджи” и от двата вида. Причините за това са изцяло финансови, тъй като в началото на 90-те стоките, внасяни от Запада, са все още пословично скъпи, а една плоча например струва колкото четвърт от заплатата на майка му. Най-достъпният източник на нова музика е радиото, а касетките с компилации са единственото, което може да си позволи да притежава. Налага му се да чака по 2-3 месеца, за да утоли жаждата си за нови бийтове и звуци, които презаписва на отделни празни касетки и прави свои едити, които макар да не са нови неща, са “нещо ново” за него.
Човекът, на когото отдава първите си по-професионални умения в студиото, е Константин Петров от диджей колектива Porno BPM. Срещат се през 1997 г. в магазин за музика и стават близки, а на следващата година той го запознава и със софтуерната платформа Jeskola Buzz. Всички тези технически “ограничения” го научават да е по-креативен и да постига желания резултат с малкото, с което разполага. Дори сега, когато на някое участие по света някоя от “джаджите” му откаже, чрез умението да играе с техниката той успява да направи двучасовия си сет незабравим.
С наближаването на т.нар. Милениум (2001 г.), когато KinK прави и първите си опити да разпрати компактидискове със свои авторски неща на различни лейбъли, в България се появява и автентична електронна сцена с големи партита, организирани от “Метрополис”. През 1999 г., по повод десетата годишнина от първото най-голямото техно парти The Love Parade в Берлин, в София е организиран първият “Стрийт парад”. Подобно на своя първообраз, в него младите и шарени хора искат да демонстрират свободата си и техното да бъде техният саундтрак.
Кадър от първия “Стрийт парад” в София Източник: Bulgarian Rave Archive
Визуалният артист Владислав Илиев Vladzen издирва и дигитализира всички възможни аудио, видео, печатни, фотографски и визуални материали от периода – пик на електронната сцена в България (1999 – 2001). Тогава клубове като “Спартакус”, “Червило”, Yalta, Blaze, Fader и Indigo поставят основите на този своеобразен ренесанс. Зад създаването на Bulgarian Rave Archive стои не само от носталгията и хубавите спомени от годините, в които, винаги когато има голямо електронно парти влаковете към столицата се препълват с шарени и различни хора с необичайни костюми, гримове и прически, но и убеждението на Владислав, че това е важна част от историята за трудния преход към демокрация, който сякаш не спира и до днес. Проектът бе представен първо с интерактивна изложба в края на 2021 г., а вече има и свой дигитален дом, който Vladzen има намерението да продължи да допълва и развива. Сред идеите му е да издаде и негова печатна версия и така връзката между поколенията да не бъде загубена.
ВИЖ ПОВЕЧЕ НА BULGARIANIT.VIJMAG.BG