Велика Прахова ни вкарва в детските си спомени и настоящи отношения с Емона, емонитите и що е то джозарник
Дори “Уикипедия“ знае, че липсата на качествен път възпрепятства достъпа до Емона и нос Емине и това е може би една от основните причини селището все още да пази автентичния си вид. Няколкото километра, които се отбиват от пътя за Иракли, са истинско изпитание за механиката на всеки автомобил, дори най-високопроходимия. “Лунен пейзаж“ е може би дори слабо определение за начина, по който изглежда и се усеща придвижването дотам, защото на моменти наистина губиш гравитация, подскачайки от дупка в дупка и от коловоз в коловоз. Затова и малцина знаят, че изпитанието си струва всеки потенциален бъдещ ремонт на автомобила, а още по-малко се навиват да го извървяват пеш.
“Липсата на път продължава да е загадка. Дълго време си мислехме, че причината е точно превенция на наплива от хора, но вече все повече си мисля, че просто липсва съответната нужда на управляващите там да има път. Ние самите дълго време се чудехме как е по-добре и при повечето продължава да преобладава идеята, че е по-добре пътят да е кофти, за да се защити мястото. Дотам сме го докарали – разчитаме на един скапан път, за да не могат да се качат тълпите. Цената е, че си изпотрошихме колите и зъбите, тръгвайки натам. Като бяхме деца и ходехме пеша, беше наред, но сега вече е по-сложно.“ Така започва разговорът ни с Велика Прахова, художник, скулптор, дигитален артист, сценограф, автор на костюми, а в последно време все повече и творец със социална насоченост, който активно работи в услуга на SOS Детски селища в село Дрен. Там от няколко години трайно тя живее със съпруга си, музиканта Росен Захариев – Роко и сина им Мартино.
Село Емона през миналия век, снимки: архив на сем. Прахови
От Варвара до Емона
Пътят към тази култова Емона всъщност тръгва от Варвара и базата на художниците от НХА и Морския клуб, обяснява Велика. “Тогава нашите родители, още младежи, надушват това място и си го обживяват. Събират се голяма банда художници и там се заражда тази форма на “Дивото зове“, в която ние сме израснали – бесен купон и всекидневни пърформанси, които тогава не са се наричали така, а са си били под формата на маскиране, алкохол, изкуство – едно доста хипи живеене, изпълнено с танци, диви плажове, нудизъм, кеф – абе, пълна свобода. Дълги години това нещо се случва всяко лято, докато в един момент започват да се пръкват децата, или ние, които започваме да щъкаме наоколо и купонът се видоизменя. Та това ядро се разтроява, като една част отива в Синеморец, друга част остава на Варвара, а третата отива на Емона.“
Велика помни времето, когато Емона е “един бесен чукар, където сред празни, пусти баири имаше седем разпадащи се стари къщи – Каменната къща, Къщата на Дама Пика, Дон Корлеоне, разположени по баира в пущинака, Къщата на Въла, Къщата на бай Генчо.“
Когато родителите ѝ, керамикът Буря Стефанова и скулпторът Любомир Прахов, се пренасят там, тя е едва на две, а брат ѝ – на три години. В селото има само седем местни жители, повечето от които вече не са сред живите. Компанията от
художници започва да бивакува на тенти, създадени от брезенти и опънати колове, а всичко се държи от купона – маскирането, дивите плажове и строенето на тъй наречените къщи, някои от които продължават да чакат дострояването си и до днес. “В началото се строи с камъни, с по една торба цимент на гръб и тъй като няма път, няма майстори, няма камиони, няма коли, а купонът е голям, къщата на Буря и Любо се строи едвам-едвам. В началото е навес, или подпорна стена от камъни, която се намира до дерето. Със силната воля на Буря и широтата на Любо, тази стена се сдоби и с покрив, който се превърна в убежище за много хора и за още повече бесни купони“, разказва Велика.
Село Емона през миналия век, снимки: архив на сем. Прахови
Маскети в джозарника
Забавленията се изразяват в нестихващи танци, рокендрол, блусарски парчета и безкрайни “маскета“, или маскени балове с чаршафи, бижута, като същински индианци. “В джозарника, или при джозите, както наричахме майките, постоянно се маскираха – правеха се гердани, дълги до земята, обеци, тюрбани на главата, гримове, увити чаршафи, дълги бедра, боси крака. Беше много красиво. Всичките все пак бяха художнички и всичко беше много пипнато. Имаше цялостни дизайни завършени модни колекции от нищо. Децата пък си правехме поли от сплетени треви, слагахме си пера, мажехме се с кал.“
Сред ядрото от първите емонски преселници тя изброява имената на Христо Йонков от Троян, майстор керамик и дългогодишен директор на троянското НУПИ “Проф. Венко Колев“, Марина и Димитър – Дими Гачеви, Георги Липовански – Жожо, Емо и Галя Златанови, Боян и Еленка Тилеви. Под покривите на всеки един там има и ателие, допълва Велика.
Към днешна дата към тях и техните наследници са се присъединили и нови заселници. Старата банда от децата на емонитите продължава да е стабилна и лятото да се събира там, вече със своите деца, макар Велика да предпочита безвремието на по-ранните и по-късните месеци от април до юни или от септември до декември, когато Емона има съвсем различен дух.
През суровата и пуста зима обаче там остават само шепа местни хора. Сред тях вече от години е и майката на Велика. През последните две десетилетия, като “много силна емонитка“, тя успява да укрепи къщата със зимно крило, за да живее там постоянно, въпреки напредналата си възраст. И няма намерение да го напуска.
Село Емона през миналия век, снимки: архив на сем. Прахови
Културен вместо туристически център
Едно от събитията, които са изключително ценни за селището, е фестивалът “Арт Емона“, за чието създаване и поддържане основна роля имат Марина и Димитър Дими Гачеви. Първо му издание се провежда през 2010 г. и до днес продължава да събира в селото шарена палитра от хора на изкуството. Фестивалът има благотворителна насоченост и със събраните средства от концертите и търговете на живопис и керамика през годините местните успяват да възстановят от основи църквата, а след това и манастира, който е към фара. “Не знам дали държавата е разбрала колко ценен културен център е всъщност Емона, но си мисля, че тя никога не би разбрала и какво да стори с това място. Ако властите се намесят, вероятно ще направят туристически център, но това няма да има общо с културата на това място. Туризмът може да е допълнение, както е по света, но ние сме далеч от това“, казва Велика.
За нея времето, когато възниква “Арт Емона“, обаче съвпада с възрастта, в която започва да има нужда да смени обстановката и формата. “В един момент там вече всички се знаехме. Освен това ние, децата на първите емонити, сме малко като секта и сме консервативни по отношение на купона – разбирахме го точно като нашите родители и залагахме на танците, маскирането, общението. Ние бяхме по ”Бийтълс“, блуса и Джеймс Браун, а младежите, които дойдоха по-късно, донесоха пънк, метъл и по-различни форми на купон и музика. Получиха се лагери, което може би е естествен процес.“
Село Емона през миналия век, снимки: архив на сем. Прахови
Дивото продължава да зове
Велика с носталгия си спомня и по-ранните дни, когато изкарват цели лета на плажа, без въобще да се прибират до селото. Готвят на плажа, а сладката вода и къпането с нея въобще не са на дневен ред. “Постоянно влачехме едни туби, правехме големи огньове. Нямаше кой знае какви спални чували, така че често изкопавахме по една дупка в пясъка, хвърляхме отгоре сух пясък и си лягахме като сардинки под открито небе. Сега това ми се струва екстремно и това ми настоящо състояние ме притеснява, защото нищо не се е променило под откритото небе там, освен че стресът ни се е засилил и сме започнали да се защитаваме от нещо, което е само в главите ни.“
За известно време тя се мести в Синеморец, където е барманка в “Кораба“, а после създава и свое творческо кътче за деца. След раждането на сина ѝ се измества изцяло в село Дрен, където в момента я вълнуват последните ѝ експерименти в създаването на глина от изцяло местен материал, а междувременно в главата ѝ напират безброй идеи за това как творчеството да е в полза на децата.
Все по-рядко стига до Емона, или Дивото зове, както тя я нарича. “Аз просто нямам вече пространство в себе си за Дивото зове. То си ме зове, обаче аз, докато стигна до него, докато му позволя да влезе в мен, докато се почувствам сигурна и спокойна под звездите, ще трябва да отделя повече време, което в момента нямам, за съжаление.“
Как храната и ревностното поддържанe на стандарт на живот са част от борбата на украинците за нормалност в условия на война
Как Александър Цеков съчетава в себе си няколко лица на кулинарията и изкуството на гостоприемството, като го преплита с творческите си търсения
Основателката и главна редакторка на списание Eaten за предизвикателствата да издаваш списание, посветено изцяло на храната