Виктория Вълчева живее във Великобритания от детството си, завършва изкуство в “Сейнт Мартинс”, има обещаващи роли като актриса, но в режисьорския си дебют поглежда към родния си Бургас и близките, които я свързват с България.
Късометражният документален филм What Do The Dead Want From Us? (“Какво мъртвите искат от нас?”) е поетичноесеистичен поглед към ежедневието на нейните баба и дядо. Кадрите са заснети на лента през ноември 2021 г., по време на едно от връщанията ѝ в България. През последните месеци все повече зрители гледат в киносалоните този топъл поглед към корените ѝ: по-рано тази година филмът беше част от селекцията на American Documentary and Animation Festival в Палм Спрингс, Калифорния.
Обстоятелствата около създаването на What Do The Dead Want From Us? всъщност идеално смесват двата свята, които формират Виктория Вълчева. Тя успява да види роднините си в Бургас, докато снима британска продукция в България – Things We Never Said на режисьорката Манджайнър Уърк.
“Родена съм в Бургас, а когато бях на единайсет, се преместихме със семейството ми в Лондон”, разказва ни Вълчева. ”Майка ми направи първата стъпка, после и ние заминахме. Аз и по-малкият ми брат бяхме отгледани от бабите и дядовците, което като че ли беше случаят на много приятели в Бургас. Често в семействата един или двама родители отсъстваха и работеха в чужбина за повече пари. Когато се преместихме напълно, оставих света, който познавах, и влязох в пространство, в което малко неща ми се струваха познати и смислени.”
Имало едно време в Бургас, UK
Объркването доминира остатъка от детството и тийнейджърските ѝ години. “Трудно е да разбереш къде се намираш като личност в свят, който е разделен от граници и другите те виждат по определен начин на база на тези граници.” За нея ключът към вътрешния мир е да не се отдава на догми, а да разбере кое е ценното в това да растеш с няколко култури около теб. “Трябва да отделиш тези елементи от тях, които те изолират, задушават, да ги пренесеш в една друга основа и контекст, за да бъдат истински ценни.”
Какво я дърпа насам сега? За нея България е място, около което има усещането за недовършена история. “Все едно си забравил да сложиш нещо важно в багажа си. Мисля, че това е чувството, което филмът разкодира опит да обясня тези липсващи парчета от себе си, които не мога да обясня с думи.”
What Do The Dead Want From Us? from Viktoriya Valcheva on Vimeo.
Открива и че мислите, които я вълнуват, вълнуват и други. Сред ролите ѝ до момента се забелязва и късометражният Fade and Float, който създават заедно с Виолета Вълчева.
С нея се запознават случайно в университета, разговарят се покрай общите български корени и споделянето на една фамилия, а после откриват сходните си интереси към изкуството, танците и пърформансите. “Както и това ужасно усещане на загуба, което имаме покрай хората, които сме обичали и оставили в България и заради които се връщаме.”
Казва, че всяко връщане е удоволствие и се старае да е в България колкото се може по-често, но не гледа на страната през розови очила. “Имаше момент, в който се чувствах като аутсайдер, който се опитва да се впише в средата, да бъда “повече българка”, каквото и да означава това, докато сега спокойно се възприемам като аутсайдер, който е и българин. Намирам хората за топли и грижовни, въпреки цинизма и критиките, които чувам да отправят към средата, в която живеят. Осъзнавам, че положението е далеч от перфектното и всеки път има нещо, което ме стяга в сърцето, когато видя възрастна жена да рови из боклука. И все пак мисля, че в българите има една особена устойчивост, една способност да се продължава напред въпреки болката.”
История без сюжет
Старата камера, на която е сниман What Do The Dead Want From Us?, за секунда влиза в кадър – моделът е Bolex – ѝ е дадена от неин колега и приятел, режисьора Фрейзър Риг. В камерата тя зарежда четири ленти Kodak, всяка с продължителност от едва три минути. “Снимах без скрита история, която да се опитвам да подредя, просто документирах моменти от ежедневието на баба ми и дядо ми. Тези ограничения във времетраенето ме накараха да подхождам интуитивно. Едва когато видях записите, разбрах, че всъщност има нишка между тях и може да се получи цялостен филм.”
Завършването му е и повод тя да конкретизира философията си на работа, въпреки че режисирането не е област, в която има извънредни амбиции. “Създаването на филми, актьорската игра, рисуването, всичко това идва от един и същ импулс, нещо като опит за комуникация, себепознание, вид изследване.”
Казва, че фокусът ѝ остава върху актьорското майсторство. “Това е форма на изкуство, с която стигаш до ядрото на човешкото, работиш с материя, която е много чувствителна и точно това ме привлича. Филмите, които правя и ще продължавам да правя, ме развиват като разказвач на истории, така че когато подходящият проект дойде – тоест такъв, какъвто осъзнато искам да разкажа, дали като режисьорка или актриса – ще бъда готова на сто процента.”