Философия на дълги разстояния с Боряна Ангелова – Игова

Боряна Ангелова – Игова е човекът, който умее да обединява две на пръв поглед противоположни дисциплини, каквито са спортът и философията, и го прави по много увлекателен начин. От години преподава философия на спорта в Националната спортна академия “Васил Левски“, а освен това е автор на книгата “Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста“ (“Критика и хуманизъм“, 2017) и съставител на “Съвременни френски философи за спорта“ (“Жанет 45“, 2023). Освен купища статии, които пише за спорта, тя е активна в подкрепата и популяризирането на различни каузи, сред които налагането на повече жени спортни съдии и включването на параолимпийците в редовната Олимпиада, а през юни участва и в последното издание на “Литературни срещи“, което беше посветено на литературата и спорта. Срещаме се с Боряна на стадион “Раковски“, който въпреки големите си размери и разположението си в центъра на София, е оставен на произвола на природата и човешката разруха, с бурени и дървета сред трибуните и купища боклуци, сред които обаче продължават да се намират спортни ентусиасти.

Как оценявате цялостно спортната култура у нас и как бихте я описали накратко, ако трябва да я поставим под общия знаменател “българска“?

Спортната култура в България се развива въпреки тревожните данни за покачване процента на хората, страдащи от затлъстяване. Достатъчно показателни са градските маратони и особено ултра бяганията. Участниците на “Витоша 100“ постоянно се увеличават. Давам за пример точно тези състезания не само защото съм изследвала субкултурата на бегачите на дълги разстояния в България, но и защото те не са част от спорта за високи постижения, елитния спорт и пр., а идват от масовия спорт за всички, “от хората“. Младежите сами се организират, тренират и участват в тези предизвикателства, изискващи отдаденост, подготовка, инвестиция на време и средства, без да има финансова възвращаемост. Смятам, че тази спортна култура носи и белезите на локалното. Особено значение при нея има топосът, местата, на които се случва.

“Трявна Ултра“, “Пирин Рън“ и пр. състезания съчетават световна тенденция скоростно да се покоряват върхове и да се преминават маршрути, с наблягане на местните забележителности и култура. Все повече българи си поставят целта поне веднъж да прекосят трасето Ком – Емине. Други подобни спортове са скейтбордът, байковете, сърфистите, сноубордистите и т.н. Цялата тази младежка култура е разпознаваема почти навсякъде по света, но нашите хлапета са тези “от НДК“, “от Съветска“, “от Лалето“, “от Нестинарка“, “Градина“ и пр. Други специфични характеристики за България са: отношението между половете (жените са значително по-малко), материалното състояние (малко младежи могат да си позволят да практикуват тези спортове), възраст (у нас е по-висока) и др. Затова си мисля, че можем да поставим тези спортни, макар и субкултури, под общия знаменател “български“.

Защо спортът е толкова важен за самоидентифицирането ни?

Спортът ни кара да сме горди от постиженията на нашите спортисти, респективно от българските постижения в спорта. Спомнете си за последното Световно първенство по художествена гимнастика в Унгария. При награждаването на нашите момичета домакините спряха химна в средата, но гимнастичките не се смутиха или направиха, че нищо не е станало, а извисиха силни и уверени гласове и го доизпяха акапелно. Много красиви, талантливи, работливи, първи в света, с национално самосъзнание и невероятна сила и дух в тези крехки на пръв поглед тела. Всеки от нас иска точно така да се самоидентифицира. Интересно е обаче, че въпреки примера на тези силни спортистки (можем да кажем, че през последните години успехите на международните спортни форуми са доминирани главно от българските жени) в обществото все още преобладава патриархалната култура и сексизъм по отношение на жените. Хубаво се идентифицираме с женските успехи, но защо на практика, на ниво средностатистическа жена това не се наблюдава?!

Какво говори за едно общество прогресът или спадът в дадена дисциплина?

Специално за спорта спадът или прогресът зависят от масовия спорт. За съжаление, наблюдаваме тенденция да се инвестира в спорт за високи постижения, а детско-юношеският спорт остава на заден план. Ако си представим спорта като пирамида, основата ѝ е масовият спорт, талантливите деца, които тренират, трудят се, развиват спортната си кариера към върха на пирамидата – спечелените златни медали. Спад в определен спорт означава, че той не е популярен сред младежите и няма кой да го развие. Богатите държави могат да си позволят да натурализират елитни спортисти, които да носят постижения, но това е изкуствено и носи временни успехи. Смешно е, когато България си внася борци от Египет, а в същото време недостига финансиране за спортните клубове в Югоизточна България, доскоро средище на пехливански борби и родно място на поколения олимпийски шампиони по борба.

Продължават ли успехите в спорта да ни обединяват достатъчно силно и защо това е важно?

Успехите в спорта винаги ще ни обединяват, защото това е една от спецификите на спорта – да консолидира нацията. Неслучайно националистическите режими така умело прилагат спортните успехи за политиките си. Пиер Бурдийо определя този феномен с термина “символен капитал“. Заради легитимиращата си функция този символен капитал има способността да създава света чрез упражняване на символна власт. Символната власт има способността да обединява групи: такива, които са вече установени, които трябва да бъдат затворени, или пък групи, които предстои да се създадат. Чрез думи, археологически находки и в настоящия случай – чрез медалите и постиженията на спортистите се легитимира властта.

Спортните постижения не се възприемат като индивидуални, дори не са браншови постижения, а на всички нас (и най-вече на държавата) и управниците много обичат да се хвалят с тези успехи, като ги представят за резултат от тяхната политика. Трябва обаче да си даваме сметка, че сред предпоставките за свръхоценностяването на спортните успехи са: апогеят на национализма в началото на XX в., който открива в него средство за легитимация; все по-голямата популярност и обществена значимост на професионалния спорт; отличното по своята ефикасност приложение на спорта за пропагандни цели; нуждата на властта да се обективизира в масата. Смятам, че тези характеристики на спортните успехи са актуални и до днес и винаги следва да имаме едно наум, когато спортът се политизира или даден политик се кичи с успехите на спортистите.

На какъв етап при Вас интересите Ви в културологията и спорта се свързаха?

Винаги са били свързани. Спомням си, че още в първи курс Културология светът ми се преобърна. Изведнъж всичко около мен стана много по-цветно, натоварено с толкова много скрит смисъл, истории и предизвикателства. Същото се случи и когато почнах работа в НСА. Попаднах в шарен свят където групите изучаващи философия на спорта се редуваха в причудливите си форми – двуметрови баскетболисти и волейболисти, следвани от тънки и крехки гимнастички, мускулести борци, силни четвъртити щангисти и към всички тях трябва да намериш един подход да ги разбереш и обясниш.  Бакалавърската ми степен по Културология ми даде понятийния и изследователски инструменти да теоретизирам и анализирам спорта. Самата културология позволява гъвкавост при прилагане на изследователските подходи, та намерих много общо между масовата култура и спорта, семиотиката, историята на културата, социологията и др.

Има ли правилна и грешна философия в спорта?

Изследванията на спорта в тоталитарните режими ясно показват грешната философия, която поставя политическите успехи преди спортните, победата на всяка цена (каквото и да значи победа в този контекст) дори това да коства човешки животи. Според мен всяка философия, която не поставя на първо място човека, е грешна. Спортът много лесно може да се превърне в инструмент за постигане на дадени цели маркетингови, политически, интересите на Вожда и това няма общо със спорта сам по себе си. Мисля си, че можем да научим от него много повече за живота, отколкото от всеки друг спектакъл.

След 14-годишен опит в преподаването по философия на спорта, забелязвате ли разлики в начина, по който поколенията студенти мислят по темите, които засягате и отношението им към тях?

Колкото и странно да е, ми се струва, че с всяка изминала година студентите стават по-добри. Може би заради големия наплив, който има през последните години към НСА, влизат наистина най-добрите от добрите или може би аз вече съм натрупала преподавателски опит и се справям по-лесно с учителстването. Като трайна тенденция при нашите студенти забелязвам желанието им да са център на внимание, те да са водещи. Когато аз бях студентка, в културологията и после във философията, повечето от нас се страхуваха да взимат участие в час. Страх ни беше да не се изложим, докато при моите студенти няма задръжки. Имат мнение по всички въпроси. Обичат да четат текстове и после да ги представят пред своите групи. Четат оригинални философски текстове и сами ги интерпретират и представят. По-голямата част се справят доста добре.

Пишете за изобретяването на човека – машина. Какво ще е според Вас следващото превъплъщение на човека, което поколенията ни предстои да видят?

Забелязвам, че изкуственият интелект все повече навлиза в творческите професии. Пише текстове, рисува, фотографира, дава експертиза по различни въпроси, участва в киното, журналистиката. Има всякакви форми, но няма биологично тяло, не може да роди живот, не е човек. Какво остава за хората?! Надявам се машините да са в ползва на човека, а не обратното. Иначе следва човекът да стане излишен.

Възможно ли е да достигнем момент, в който спортните рекорди вече да не могат да бъдат подобрявани или тази надежда за надскачане на собствените ни възможности никога няма да бъде сломена? Как си го обяснявате?

В книгата си “Спортният ген“ Дейвид Епстийн дава за пример расовите коне, които стотици години са подложени на специализирана селекция, отглеждане и тренировки, така че да постигат спортни резултати. При тях се наблюдава плато, вече не могат да подобряват рекордите си. Същото се наблюдава частично и в женския спорт. Помислете вече колко години никой не може да подобри рекорда на Стефка Костадинова. Присъединявам се към мнението на Епстийн, че в един момент рекордите ще секнат и тогава спортът ще е път към себе си, себепознание и надскачане на собствените възможности – и психически, и физически граници.

В какви посоки са насочени изследователските Ви интереси в момента?

Някак си логично, с напредването на възрастта, започвам да се интересувам от остаряването, поддържането на качеството на живота и приемането на смъртта. Още не съм много наясно какво точно ще правя, но ми се иска да се посветя на по-метафизични изследвания и да оставя практическите занимания по философия на спорта.