За какво говорим, когато пишем за архитектура

“Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция” на Анета Василева съвсем не се ограничава до темите за архитектурата, критиката и дигиталната революция.

В близо 400 страници тези теми са разгледани като интегрална част от съвременността, основа на социалните и политически въпроси, които се завръщат като актуални за всяко поколение – може ли да се преодолее елитизмът и публиките истински да се смесят, какви въобще условия за публичен дебат съществуват днес. И не на последно място, какво правим със себе си и как обитаваме градовете си, когато не сме в конфортните си онлайн ъгли.

Василева се е заела с трудната задача да обедини всичко в това в едно книжно тяло и да направи ретроспекция на собствените си текстове, с помощта на графичния дизайн на Виктория Стайкова и Христо Христов. Или както казва Йордан Ефтимов в предговора: “Това е корабен дневник, който има място не само за сушата на хоризонта, но и за диваците, които я обитават, а и за бунтовете по пътя.”

Василева е позната с дългогодишната си работа с WhAT Association (2007–2021), фондация “Ново архитектурно наследство”, ориентирана към проучване, популяризиране и стратегическо развитие на архитектурата след Втората световна война, както и с преподавателската си практика в катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ.

Заглавието е цитат от сборик на архитектурния критик Ейда Луис Хъкстабъл с текстовете ѝ за New York Times в периода 1971–1976 г. Тази препратка е и един от тематичните мостовете, които Василева изгражда в книгата: едновременно синтез на световните движения в анализирането на градската среда и поглед върху това как тези проблеми присъстват в български контекст. В книгата е цитиран и друг важен глас, Уейн Атоу, който казва, че “Финалната цел на архитектурния критик трябва да бъде бъдещето, а не миналото” и че “Най-големият проблем на критика би бил, ако от текстовете му няма последствие”.

Дискусията “Критика и култура” в театралната зала на Софийския университет беше финалното събитие от поредицата от разговори, които последваха появата на книгата. В него участваха Анета Василева, Ана Благова (от подкаста “Градски детектив” и част от екипа на Културния център на СУ), социоложката Мила Минева от Център за либерални стратегии и преподавателка в катедра Социология на СУ „Св. Климент Охридски“, Светослав Тодоров (”ВИЖ!”). Модератор беше Николай Колев (продуцент в БНТ, преподавател в НБУ). Публикуваме малък откъс от нея.

Архитектура.bg: как се променя писането и говоренето

Анета Василева: Когато слагаме архитектурата и архитектурната критика в публичното, ми се иска да извадя напред ролята на архитектурата и като критик, не просто като производител на пространства. Всеки път, когато сравняваме тази критика с другите критики, ми се иска да говорим и за начина, по който архитектите се самопоставят или отказват да го направят в публичното, те бягат от тази роля, отиват в безопасното поле на експерти. Архитектурната критика е млада, продукт е на англо-саксонския свят, на развитието на силните централни медии като New York Times, където е първият архитектурен критик на щат, Ейда Луис Хъкстабъл, “кръстницата” на тази книга.

Мила Минева: Интересно е да очертаем тази публичност, която предполага равенство и включване на всички. Тук е мястото на архитектурата, и по-скоро на нашия граждански ангажимент да настояваме публичните пространства да бъдат включващи, да знаем кога материалната инфраструктура скрито изключва определени социални групи. Често спорим със студентите дали молът е публично пространство – те казват, че е, а всъщност е охранявано пространство, което не допуска някои практики, въпреки че в някои градове в САЩ той е място за протести, тъй като няма други възможности. Включващото пространство дава възможност за дебат. А е важно да си припомним смисъла на дебата. Онлайн животът изключително ни затваря в свят, в който всички мислят като нас, дебатът ни кара да срещнем тези, които не мислят като нас, да защитим каузата си не от позицията на абсолютната истина, а от позицията на аргументацията.

Светослав Тодоров: Когато говорим за размяна на мнения онлайн, все повече имаме предвид сблъсък на конфликтни гледни точки и идеологически битки. Един от най-ценните за мен сегменти в тази книга е как проследява развитието на блоговете между 2007–2017 г. и е интересно как понякога добре аргументиран коментар или пост през 2008–2009 г. – през 2025 г., след навлизането на социалните мрежи, звучи като издържана критика. Не мисля, че някой си е давал сметка за това тогава и сега се получава някак забавно преобръщане на стандартите. В това отношение може да намерим паралел в писането за горе-долу всички изкуства, намирам много общо с начина, по който коментирането на кино и музика онлайн се е развило, например въпреки по-голямото им присъствие в масовите медии между 1960-те и 2000-те. Ако има нещо, към което съм носталгичен, това е интернетът преди социалните мрежи.

Ана Благова: Освен история на архитектурната критика, книгата представя и кратка история на развитието на медиите през последните 15 години. Блоговете и въобще възможността да се пише по по-достъпен начин запали много от нас по тези теми, разви интереса ни към града и после желанието ни да развием интереса на другите към него. Беше и стимул за “Градски детектив” като документален подкаст, който, когато се появи, беше част от тази следващата вълна на тип медии, на която се възлагаха големи надежди. Сега всичко е много атомизирано: имаме свръхпродукция на медии, на канали на информация, на “съдържание”, както вече се нарича. Липсва тази публичност, която някога сме се надявали интернет да дава, всичко се разпада в отделни балони.

Протестна енергия

Анета Василева: Тaзи темa има връзка с няколко текста в книгата. Един от тях разказва за огромните протести “Не давимо Београд”, през 2016–2017 г. по повод застрояването на историческия квартал “Самавала”. То беше по инициатива на Вучич, със средства на близкоизточни фондове, съответно небостъргачите много промениха характера на града. Протестът се политизира дотам, че организаторите в един момент регистрираха и партия и спечелиха сериозен процент на кметските избори. Беше невероятно, че архитектурен проблем в исторически квартал с нова застройка може да активизира такава огромна маса от гражданско недоволство. Сегашните протести в Сърбия имат много общо, но в случая става въпрос за лош ремонт. Малко са примерите, в които архитектурата и изтриването на културно наследство е била повод за протести у нас. Имаше шествие срещу ремонтите по бул. “Дондуков” през 2017 г. Спомням си протестите от септември 2020 г. срещу преместването на Народното събрание от историческата му сграда към бившия Партиен дом, тогава яйцата хвърчаха към сградата, атакувана беше самата архитектура.

Светослав Тодоров: Освен загуба на история, в случая на протестите около застрояването в “Самавала” в Белград имаше и загуба на културна и артистична сцена, клубове, места, на които тя всъщност се развива. И тук идва моментът, че местните знаят това, то е част от тяхната психогеография, от тяхното израстване и идентичност, въпреки войни и разрушения. Понякога имам чувството, че не сме толкова чувствителни към подобни загуби, защото не ги ценим на първо място. Не смятаме, че заобикалящата ни среда е всъщност ключова за изграждането ни.

Ани Благова: Отварям една друга тема, но в София има и все повече сгради и пространства, които са заградени, в очакване да бъдат разрушени, включително Паметникът на съветската армия – стъпка, която след години на спорове беше предприета в предизборен момент, но се питам докога този парк няма да бъде достъпен в целостта си?

По отношение на протестите, чудя се каква част от това, което ги провокира, е представително за истинските ни проблеми в момента: примерно скорошните новини около демонстрациите в Сърбия и как тълпите са били атакувани от предполагаемо “звуково оръдие”. Това, че едно публично пространство може да обедини хората, не означава, че те няма да бъдат прогонени по друг начин.

Критиката вирее там, където усещане за общество е още живо

Мила Минева: Позволете ми да бъда оптимиста тук, рядко ми се отдава шансът да се разкрия като оптимист. Мога да се сетя за няколко успешни граждански мобилизации у нас, но по-скоро квартални. Един от примерите бяха протестите срещу небостъргач в кв. “Яворов”, а съвсем наскоро и защитаването на сградата на студиата на “Балкантон” – никога не съм си помисляла, че тази сграда може да бъде изговорена като културна ценност. Това са частично успешни, но все пак успешни акции. И въпреки че ще се построят едни неща около нея, тя все пак ще бъде запазена. Това са и случаи, в които хората успяват много бързо да се мобилизират, личи граждански потенциал. Тук идва проблемът как реагират публичните институции. Тях ги е страх да пуснат звуково оръжие, но за сметка на това умеят да успиват дебата и така да прокарат решението, което искат. Когато говорим за публичност, трябва да говорим за публичните институции в поддържането, участието, слушането на гражданския глас. Ако гражданите не са чувани, те ще загубят интерес да говорят. Никой от нас не иска да се чувства луд, да говори в празно пространство. Публичните институции не са склонни да поддържат разговора или ако го правят, го провеждат формално и никой не знае какво следва. Това не означава, че гражданите не искат да участват в процесите.

Сещам се за една скорошна среща между експерт и граждани, в която експертът каза, че не вижда презастрояване, всичко е по устройствения план, а гражданите поседяха, помислиха и казаха, че тогава трябва да се промени планът. Това ми се струва градивна реакция. Трябва да насочим критиките си не толкова към тях, а към институциите, защото в момента те си говорят на различни езици.

Анета Василева: Има поводи за оптимистична нотка. Книгата беше завършена в САЩ, където се срещнах с много специалисти, включително Инга Сафрон, носителка на “Пулицър”, един от малкото останали критици на щат, между другото с голям опит с региона на Балканите. Тя също е на мнение, че гласът на критика няма как да се чуе в морето от мнения. Трябва да викаш прекалено силно сред други викащи, което кара критиката да замлъкне; това не беше ситуацията във времето на блогосферата. Но тя все още може да подчертае проблемите на малките общности и градове, тези места, където много различни хора могат да са на едно мнение, могат да постигнат съгласие, независимо дали са либерали или консератори. Тя пише изцяло за района на Филаделфия и много често текстовете ѝ водят до ревизиране на властови решения. Ролята на архитектурния критик много често е да бъде преводач между обществото и експерта, а после да може да убеди обществото и не само тези, които вече са на същото мнение.

Успешното опазване се случва тогава, когато самото общество иска да пази. А е трудно хората да се вслушват в различното мнение, трудно е и властта, и бизнесът да коригират решенията си. По-скъпо е да направиш небостъргач, отколкото филм. И по-лесно е да критикуваш филм, отколкото да се изправиш пред цяла строителна компания.

“Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция” e в книжарниците от изд. “Кралица Маб”.