Градска Ж точка

Едва ли има човек, който по-ясно, завладяващо и примамливо от Йордан Жечев да може да опише всички удобства и предимства, които Ж Jazz Room притежава. Преди да му дадем думата сам да си каже каква е предисторията на връзката и влечението му по джаза, ще припомним за онези, които не са имали шанса да го посетят и да му се насладят, че това е истински оазис на добрия звук. В него джазът звучи в две пространства. Едното е предназначено за интимно слушане на плочи – свои или от каталога на Ж, – и то на специално изпипана за целта аудиосистема. В другото може да го чуеш на живо веднъж месечно под формата на Ж Live Sessions, в които досега са участвали изпълнители като Steve Hamilton, Arnel Dupras, Михаил Иванов, Борислав Петров, а експериментите и импровизациите са винаги на пиедестал.

Как и защо решихте да направите заведение, в което джазът е главно действащо лице?

Липсваше ми оазис в града — място, в което човек може да дойде сам, да не дължи нищо никому и да може да потъне. Това е и причината да работим до късни доби (22 часа) в неделя вечер: не защото ще има орди от джазослушатели, втурнали се към нас, а защото сме сигурни, че някой ще има нужда от пристан.

Откъде идва влечението Ви към тази музика? Как го подхранвате и под каква форма предпочитате да си я набавяте?

В края на 90-те, като късно-тийнейджърски фен на The Police, ми попадна албумът на Andy Summers “Green Chimneys: The Music of Thelonious Monk”. Оттам, с напълно пиратска кредитна карта си купих Thelonious in Action — запис от Five Spot Café от 1958 г., в който Thelonious е във вихъра си, а на саксофон е Johnny Griffin. Онемях, като пуснах албума на малкото касетофонче вкъщи. После същата нелегална кредитна карта не ме отведе към затвора, а към Black Market на Weather Report, един албум на Herbie Hancock и един на Wynton Marsalis. После Napster и надолу по наклонената плоскост.

Как си обяснявате популярността на джаза в общественото пространство, въпреки че всъщност малко хора го ценят, слушат, харесват или разбират?

Не мисля, че който и да е има право да каже “джазът е еди-какъв си” и трябва да се разбира по конкретен начин. Джазът е музика на сто години, претърпяла толкова много трансформации, че дори е малко некоректно да се описва с една-единствена дума. За много хора джазът е аморфен неслушаем джангър, но слава Богу, все повече и повече хора разбират, че далеч не само солата на Ornette Coleman са джаз. В джаза има безкрайна радост, както има и всепомитаща меланхолия. Можеш да се завиваш с джаз, можеш да полудееш от него. Та, обратно на въпроса – вярвам, че повече хора са се докоснали до повече изражения на джаза, затова са започнали да го припознават напоследък. Просветителската дейност на Петър и A to Jazz също помага, да пребъдат дано.

Има ли според Вас автентична джаз сцена у нас и какъв тип места или личности ѝ липсват?

Не съм живял в Ню Йорк, само съм чел за “джаз сцена”, но нямам директно разбиране какво значи. Наоколо са и Мишо Иванов, който в поне пет-шест пермутации на формации създава фантастична музика. Васил Хаджигрудев кара сърцето ми да подскача, когато го слушам. Боби Петров на барабани е смисълът на вселената. Последният албум на Живко Петров е истински световен. Вили Стоянов и Мишо Йосифов постоянно се надскачат. Та питате най-големия оптимист, когото познавам (мен), дали има сцена, отговорът е “и то каква”.

Какви предимства и предизвикателства носи поставянето на музикална стилова рамка за едно място?

Виждам само предимства – хората са наясно с това какво ги очаква, което ги кара да не гадаят, а да се чувстват на познато и сигурно място.

Какви са наблюденията Ви за вкусовете на хората, които посещават Ж Jazz Room?

Учудва ме, че не толкова често хора носят свои плочи. По-скоро се доверяват на вкуса на Ж. Ако достатъчно фенове четат това знайте, че сте добре дошли да донесете своя музика и да я пуснем на всеослушание.

Кое е най-паметното Ви джаз преживяване?

Сам-самичък, буквално върху Keith Jarrett, Jack deJohnette и Gary Peacock в Carnegie Hall в Ню Йорк преди вече двайсет и две години. Бях в града, за да изкарам някой лев от work-and-travel програма, но се върнах без пари, пълен с преживявания. Споменът ми от концерта на триото на Jarrett е два часа безпаметност – дори не знам какво свириха. Помня, че започна и че свърши. По средата е мъгла.

А мечтаното такова?

Представям си някакъв William Claxton-ски момент (в книгата си Claxton описва историята зад една от емблематичните си снимки – след вечер навън група музиканти и той продължават в къщата на родителите му; на сутринта Claxton се буди от звука на саксофон и през щорите на спалнята си снима силуета на Чарли Паркър, който солира сам отвън), само че на двора пред вкъщи. Или някаква импромптю сесия на гейта на някое летище. Спонтанността винаги ме е привличала.

Казвате ли си понякога, че нещо или някой е в джаза и какво значи всъщност това?

Честно, не си. Но избирам да вярвам, че нещо е ”в джаза” означава нещо да потъне и да се окаже в безтегловност в супа от густо.

Последният запис/live, който слушахте в Ж Jazz Room?

Поне веднъж месечно пускаме Кьолнския концерт на Jarrett в Ж, за да се сетим и споменем с добро Явор – наш любим колега, който нелепо загина в катастрофа и обичаше да пуска точно този концерт. Иначе, препоръчвам друг редовен гост в програмата на Ж – “14.12.16 Live in Paris” на Ibrahim Maalouf. Последната Ж Live Session (веднъж месечно организираме такава) беше на Steve Hamilton (пиано), Arnau Garrofe (саксофон) и Борислав Петров (барабани) – фамозна комбинация.

Ж Jazz Room e на ул. “Цар Симеон“ 49 в София, както и на bg.zhsofia.com и @zh_jazz_room.