Достъпът до планината често се възприема за даденост в България – до степен, в която грижата за природата все още е изключение в масовото мислене. Всъщност навиците и отношението ни са силно индивидуални: страната е от малкото с така добре развита мрежа от хижи. Вместо временно място за престой от сериозни планинари и точка по пътя към голямо физическо изпитание, тук достигането до хижата е често крайна цел, въпрос на широк избор (понякога местата са на 20-30 минути едно от друго) и предимно място за активна почивка.
В хижарска история на България могат да се откроят няколко периода: първите хижи и създаването на туристическите клубове през 20-те години на XX век, началото на усиленото развитие на планинския туризъм и строеж в планината през 50-те, когато властта дефинира хижите като “огнища на родолюбие”, които носят “здраве, знания, бодрост и настроение за утрешния трудов ден”, както пише в един пътеводител от 1977 г. Преди началото на този процес, няма кой знае колко опити планината да стане по-достъпна. Както пише Кирил Христов в "Затрупана София" и в спомените си от 1880-те: "...от планинарство по него време в България нямаше ни помен. Никой, абсолютно никой не ходеше из пустинната планина, освен прочутият Драгалевски говедар и още някои като него от околните села."
След 1989 г. хижи стават и пустеещите ведомствени домове към различни работнически съюзи. Така в България се отглежда един специфичен вид зимен туризъм. Към настоящия момент е трудно да се каже колко точно хижи има в страната, поради различните им статут, собственост, устройство.
Хижа „Червената шапцица“, Витоша I Фотограф: Борис Гергинов
Ново явление: планината като работно място
Промените от 2020-2021 г. повлияха по няколко начина: много хора преоткриха планинските пътеки, започнаха да свързват хижата не с лишение, а с напълно комфортно преживяване, което позволява и алтернативно място за работа. Други се насочиха към хижарството като нова професия (макар и тя все още да не е официализирана като такава). За тези, които обичайно не са горе, последните две години донесеха промяна в отношението към природата и преоткриване на местности, гори, планини, загърбване на града, който все повече е асоцииран като място на стрес, болести, несигурност.
През последните няколко години Банско и Рила се оформиха като дестинации за коуъркинг, процес, който беше забързан през миналия зимен сезон. “Най-общо казано, идват хора, които обичат планината, обикновено за по четири-пет дни”, казват от пространството за споделена работа 7 Lakes coworking, което се намира в хижа “Рилски езера” и отвори врати в началото на годината. “Често това са млади хора, които работят на свободна практика, предимно от по-големите градове, а също така и чужденци.”
7 Lakes Coworking, хижа “Седемте Рилски езера“, Рила
Най-голям интерес има в разгара на лятото, когато се правят повече планински преходи, и в дълбоката зима, когато хората могат да съчетават работата със спорт, най-често сноуборд.
Надградска височина
Най-голямата концентрация на нови места е на Витоша - реновираната “Септември”, както и другите нови попълнения от 2020 г. - “Балканити” и “Червената шапчица”, и трите около Златните мостове. Източна България също се включи в новата хижарска вълна с преминалата през значително освежаване “Карандила”, в едноименната местност до Сливен. В този дух е и откритата през 1971 г. “Плевен”, най-голямата високопланинска хижа в Стара планина, преминала през основен ремонт преди няколко години.
“Да, все повече хора тръгват към планината“, казва Георги Томов от “Карандила”, който поема хижата в момент, в който тя е частна собственост, но полуизоставена. “Мисля, че ще има все повече ентусиасти като нас, въпреки че да се поддържа или ремонтира една хижа, изисква много усилия.” Томов изтъква, че “Карандила” обикновено привлича туристи, които търсят активна почивка, често семейства.
Хижа “Ловна“, Рила
“Тази тенденция на нови места е повече стечение на обстоятелствата, отколкото нещо планирано, но се надявам тя да продължи. Не е като преди с хората от “Балканити” и “Червената шапчица” да сме се познавали и говорили за това”, казва Радослав Мирчев, един от хората зад хижа “Септември”, построена в средата на 50-те години на ХХ век. Новата история на хижата започва през есента на миналата година, докато клубовете все още са извън обичайния си ритъм покрай ограниченията - Мирчев е също така в екипа на Mixtape 5 и бар “Петък” от самото им начало.
Каква е основната разлика в ежедневието му сега и преди? Следва нещо средно между смях и кашлица - новият опит е може би твърде внушителен и рязко дошъл, за да се опише. “Най-голямата разлика с това, с което съм се занимавал до този момент, е, че пътувам между час и два повече от обикновено. Оправяме легла, грижим се за кухнята, занимаваме се с доста битовизми, с които преди нямахме опит. Работим също така с много различна таргет аудитория в сравнение с Mixtape 5. До голяма степен тя не е по никакъв начин профилирана, идват наистина всякакви хора - от младите до групите баби, които всеки, който се разхожда из планината, е виждал.”
През лятото в някои от новите места имаше акустични концерти и стендъп комедия, с което се откри неочакван потенциал за алтернативни сцени. Подобна крачка засега се възприема като разваляща есенцията на хижите. “Стараем се всъщност да не правим много събития и ако правим, те да са ексклузивни. Искаме спокойствието да се запази.”
Хижа „Септември“, Витоша
Очакванията на Мирчев са за по-силен зимен сезон в сравнение с 2020-2021 г. Според Томов сезонът ще е по-силен, ако няма радикални ограничения в работата, както е било преди и след 1 януари тази година.
Динамичните процеси изглежда се превръщат в явление при местата близо до градовете, които имат потенциала да привличат маси хора с усещането за новост и различно преживяване. Но как изглеждат нещата по-нависоко – в хижи, които са с добра репутация, но не предлагат по-специални услуги, по-труднодостъпни са и изискват повече отдаденост в планината?
“Като че ли при всяко място е индивидуално. Поне при нас няма съществена разлика като хора и интерес спрямо предишни години”, казват например от построената през 1940 г. хижа “Козя Стена”, която се намира в средната част на Стара планина и през август завърши успешна кампания по групово финансиране за подобряване на условията.
Туризмът по планините - в търсене на старото нормално
“Със сигурност покрай пандемията хората разбраха, че движението е много важно и безценно - в първия момент от т.нар. локдаун определено имаше масово търсене на вили, селски къщи, дворни пространства, където човек може да се чувства нормално”, казва Кристиян Найденов, член на основаното в Пловдив Туристическо дружество “Природа”.
Хижа „Балканити“, Витоша
“Освен сериозните и редовните планинари през лятото и есента, на всяко по-достъпно място имаше и от хората, които просто се качват с колите донякъде, за да се снимат или защото това им е понятието за разходка. И все пак това е по-добре от нищо.” Според Кристиян усиленото движение по планини и села е следствие на турбуленциите през последните две години по един индиректен начин.
“Сякаш по тези места пандемията по-скоро липсва, тъй като често в хижите и малките населени места мерки много-много не се спазват. Хората по-скоро отиват там, за да избягат от тази нова реалност, а не заради нужда, породена на човека от нея. Същото се отнася и за морето като развлекателна дестинация”, казва още Найденов. Той препоръчва хижа “Христо Смирненски” в Рила от гледна точка на кухня, хижите “Македония” (Рила) и “Трите реки” (Пирин), хижа “Яворов” (Пирин) като местоположение, добра локация и благоустройство.
От любопитство към уседналост?
Може ли по-честото присъствие в планината да провокира повече интерес към по-пълноценен живот извън големите населени места? Според Найденов подобна динамика същестествува през последните години и няма знак, че тя ще отслабне. Той съди за това по новите хора, които се занимават с биоземеделие и пермакултура или просто търсят спокойствие и чист въздух.
фотограф: Георги Величков
При някои по-честият контакт с природата е довел до постоянна промяна. “Да, това с хижите си е тенденция, по-младите около мен започват да търсят повече живот извън мола и града”, казва Милена Димитрова, дългогодишен специалист в комуникациите, която след като винаги е живяла в София, от известно време се е установила в село Белица (до Ихтиман) заедно със семейството си. Тя е там дори и през изключително лютите зими. “Наистина хората има да правят все повече преходи, да са сред природата събота и неделя. Значително по-малко са снимките от маси и кръчми, поне сред моите близки.”
Според нея възможност преминаващите да станат местни има около местата, които разполагат с опции за работа от разстояние, имат добра инфраструктура, училища, медицински грижи, запазена природа. Най-добър пример за това тя е видяла във Франция, където работи сезонно от две години. “Там селата са живи и си имат всичко необходимо - от производство, работа за местните хора, до училища, болници и т.н. Ако тук нещата се променят и животът на село стане все по-достъпен, има млади хора, които с радост биха напуснали големия град.”
Епизодичните пътувания сред природата са сред причините, които са подтикнали Милена към промяната, но все пак те са по-скоро второстепенни. “Решението да се преселим дойде заради възможността да работим дистанционно, желанието ми да съм извън големия град, който ми носеше излишен стрес, връзката ми с природата, спокойствието, чистата храна и вътрешната ми съпротива срещу консуматорството. Исках да сме създатели на живота си или поне да се опитаме да бъдем. Искахме приключение.”