Иглика Василева

Тя е преводач на литература от английски на български откакто се помни. Иглика Василева е превеждала толкова много автори, че самата тя се затруднява да ги изброи наизуст. Но все пак сред тях изпъкват имена като Джеймс Джойс, Владимир Набоков, Лорънс Даръл, Пол Остър, Оскар Уайлд, Уолт Уитман, Иън Макюън, Джон Банвил, а името й сякаш най-често се асоциира с преводите на Вирджиния Улф. Съвсем наскоро излезе и нов сборник с разкази на писателката (изд. “Колибри”), преведени от нея. Пред “Виж!” тя споделя своето виждане за ролята на преводача, за това има ли нещо непреводимо въобще и кога смисълът се губи, ако прескачаш между думите, като от камъче на камъче.

Каква е ролята на преводача?

Ролята на преводача е определяна неведнъж от много хора. Това, което на мен най-много ми харесва като определение, мисля, че е на португалския писател и Нобелов лауреат Жузе Сарамагу. То гласи, че националните литератури се правят от националните писатели, а световната литература се прави от преводачите.

Имате ли любими непреводими думи на езика, от или на който превеждате?

Превеждам само от английски на български и любими непреводими думи нямам. Въпросът с непреводимостта е спорен. Много теоретици на превода смятат, че всичко може да се преведе. Понякога е трудно, понякога се налага човек да транскрибира и да обяснява под линия, но не бих казала невъзможно.

Какво друго често остава "непреводимо" в един текст?

Не знам какво друго трябва да остава непреводимо. Ако преводачът си е свършил домашното, ако си е направил справките и е разчел текста правилно, то тогава нищо непреводимо не би трябвало да има. Нали това му е работата. Нима смятате, че като не разбере нещо, преводачът нарежда думите от оригинала една след друга като на хоро и оставя читателя сам да си бласка главата кое какво значи.

Кои са най-често допусканите грешки в тази професия?

Всяка книга си има своите трудности, дори и най-лесната на пръв поглед. Но ако все пак държите да посоча нещо, може би буквалното пренасяне на текста от един език на друг често е изцяло преводаческа грешка. Лошото при буквалното пренасяне на текста се състои в това, че колкото стои уж по-близо до текста, дори педантично близо, толкова повече преводачът се отдалечава от него, като залага на значението на отделните думи, а не на вложения в тях смисъл, който, за да се запази, често трябва да се преведе с други думи.

Какви автори предпочитате да превеждате - мъртви или живи?

За мен всички автори са живи, дори и мъртвите, но определено имам предпочитание към класиката на двадесети век. В частност - модернизма.

Смятате ли, че един превод винаги може да бъде и по-добър?

С оглед на това, че езикът е жив организъм и се развива много бързо, да, смятам, че винаги има място за втори превод. За съжаление обаче вторият не винаги е задължително по-добър от първия. Напоследък някои класики претърпяха втори, дори трети превод, но от тези, които аз изчетох, нито един не се открои като по-добър. Модернизирането на превода, което често се изразява в осъвременяване на езика, понякога разваля чара на епохата, но по-лошото е, че чрез новата речева характеристика често и образите на героите се изкривяват.

Кога прибягвате до бележки под линия?

Ако сте чели мои преводи, знаете, че пиша бележки под линия. В „Одисей“ те са цели 80 страници. Но ги ползвам, само когато се налага, тоест когато трябва да се хвърли светлина върху това, което в противен случай може да остане неразбрано от читателя. А не просто ей така, колкото да увеличим броя на страниците. Един пример: неотдавна попаднах на бележка под линия за думата pound и то с най-големи подробности, около три реда, взети направо от “Гугъл”. Докато преводачът просто е трябвало да напише на български фунт и толкоз. Тази мярка за тежест е отдавна позната у нас.

Какво е мнението Ви за Google Translate?

Ами в сегашния си вид не става за художествена литература, то и за най-обикновени новини май не става. Не знам какъв софтуер трябва да притежава една превеждаща машина, за да отрази многообразието от смислови значения, сложните взаимовръзки на думите в изречението, както и богатата палитра на човешката душевност, за която става дума в романите и поезията, за да върши работа, но засега такъв май не е създаден.

Опитвали ли сте да поправяте изрази или изречения, които не харесвате в оригинал?

Не, никога. Щом авторът си ги харесва тези изрази, аз съм длъжна да ги предам вярно и толкоз. Това е мое задължение. Не съм нито редактор, нито съавтор на писателя, за да си позволявам да поправям или, недай боже, да преиначавам текста му. Не е професионално.

Как според Вас се превеждат диалекти?

Тъй като не може да съществува съответствие на диалект в България с диалект в Италия, да речем, или където и да било другаде, диалекти се превеждат най-често с разговорна реч, която може да бъде доукрасена с някои по-цветисти селски или други изрази, но без да се прекалява.

Какво се губи в превода? Вие били ли сте "изгубени в превода”?

В превода може и нищо да не се загуби, но най-често се губи стилът, както и образността. Говоря за прозата, защото при поезията нещата са по-сложи и там загубите могат да бъдат по-големи.

Всеки преводач, докато си проправи път в дадена книга – първите поне 50 страници – се чувства изгубен. Но ако си е свършил добре подготвителната работа не само по конкретното заглавие, но и епохата на произведението, темата, особеностите на автора и т.н. – тоест нещата, с които трябва да се запознае предварително - тогава бързо излиза на светло и работата започва да му доставя истинско удоволствие. Но колкото и опитен преводач да си, началото при всяка книга изисква усилия.

Случвало ли Ви се е да измислите нова дума?

Да, случвало ми се е. Това е така нареченото словотворчество, на което българският език е много податлив и което често се среща в преводаческата работа. Нагохалство (наглост и нахалство), смехориозно (смешно и сериозно) - при тези словотворчества най-важното е думата за двучи монолитно.

Има ли изрази и думи, които изчезват с времето и може ли един език да умре, дори когато е говорим? Чуждиците убиват ли езика?

Вижте, това е въпрос, с който трябва да се обърнете към лингвисти. Разбира се, светът познава мъртви езици, но не е работа на един преводач да философства на тази тема. Негова работа е обаче да трепери над чистотата на езика, да милее за него и да работи всячески за неговото обогатяване и нюансиране. Тънкостите в езика са много важни и по-важни за писмения, отколкото за говоримия език.

Що се отнася до чуждиците, те не убиват езика, те попълват липси. Това, че напоследък с тях се прекалява, е проява на комплекс за малоценност. При отделните думи мога някак да преглътна тази мода, въпреки че това безсилие пред думите, когато викаш, че роклята била „уау“, е наистина ужасно. Но при изразите положението е по-страшно – нещо се случило в погрешното време, когато то се е случило просто не когато трябва или поне така казваме на български, и т.н. Тук е налице море от скудоумие и трябва да кажа, че преводачите също носят вина за неуместното използване на чуждици.

Преведете: "На вълка вратът му е дебел, защото си върши сам работата" и "Сговорна дружина планина повдига”.

Въпреки че не обичам да ме изпитват като ученичка на черната дъска, ще ви дам моя превод: self done is well done (на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата) и union is strength или unity makes strength (сговорна дружина планина повдига).

Може да има и други, по-точни и цветисти изрази, но за тях ще питате колегите, които се занимават с така наречения обратен превод – от български на английски. Но от тези примери се вижда, че на английски няма нито вълци, нито дружини. Това е преводът. Превежда се смисълът, а не думите, защото ако тръгнеш да скачаш от дума на дума като по камъчета в реката, смисълът най-често ще потъне в нея.