За истината в историята, за историята в истините

Човек има билет за “Титаник”, оцелява след корабокрушението и после “му се случват разни неща”. Историята хрумва на Виолета Радкова през 2016 г., когато е участник в Созополските семинари на фондация “Елизабет Костова”. Днес, почти десет години по-късно, тя е част от екипа на фондацията, а историята е роман: “И леглото ни е зеленина” (ИК “Жанет 45”, 2024 г., ред. Борис Минков). “Макар и базиран на действителни събития, романът не следва да се чете като исторически достоверен”, пише в бележка на края на романа.

“И леглото ни е зеленина“ е написан по действителни събития от семейната история на Виолета, която е потомка на бежанци от Егейска Македония. “Историята проследява необикновения живот на 19-годишния Иван Кляндов, запратен от съдбата на презокеанско пътешествие в началото на XX век и изправен пред външни и вътрешни бури, докато се учи да живее”, казва тя.

В хода на разговора споделя, че ако бележката липсваше, книгата ѝ щеше да се чете по друг начин. “Но читателят откъде да знае, че това не е продължение на фикцията? Бих подлагала на съмнение всичко, което се намира между кориците на една книга.”

“И леглото ни е зеленина” тръгва от филизите на личната история (какво всъщност означава “лична история”?), които постепенно се разлистват в художествена литература. С Виолета си говорим какви са предизвикателствата и последствията.

Да посееш история, да пожънеш история

Идеята на Виолета се ражда от предполагаемата история на нейния пра-прадядо – няма следи какво точно се е случило и самата тя е измисляла немалка част от книгата. Но ѝ е много по-интересна историята, с която завършва романа, на друг прадядо. И двете са свързани с вода. Защо тогава да не ги събере в едно?

Личното е добро скеле за построяването на история, защото е хронологично обозримо – в повечето случаи знаем как завършва разказът. Но сам по себе си животът е крайно недостатъчен ресурс за разказване, смята и Виолета. “Всеки човек има своя история, лична и тежка. Тя не стига— това е материал, но трябва да има още: умение да се води разказът, да строиш свят, да поканиш читателя и да направиш времето му с тази история интересно. Ако разказваме тежка история с цел да шантажираме емоционално читателя, това ми се струва като евтин трик.”

Нарича процеса на подреждане на историята “светостроене”. Нейното продължава десетилетие. Казва, че за това време историята не се променя много. Говори за “хирургическа връзка” с текста, който не се преживява като личен, макар че някои от случките са реални. Тя познава тези истории от дете и е интервюирала хора от семейството си, но работи с материала с отстраненост. Близките ѝ нямат притеснения относно появата на лични истории в роман — напротив, всеки помага както може, разяснява, обяснява.

 Посяването на личната история не означава, че главният герой пониква от автора. Виолета допълва, че авторът не следва и да носи отговорност и да се грижи за чувствата на читателите: тя не вярва например в т.нар. trigger warning – предупреждения, добавяни към някои произведения, които да комуникират към читателите, че се обсъждат тежки теми като зависимост, расова дискриминация, насилие и т.н.

Изворите на реалността: заплахи, капани, неизбежност 

През 2022 г. “Гардиън” публикува материал за бума на мемоарния жанр: фирми предлагат на обикновени хора да напишат мемоарите им като услуга (ghostwriting) с идеята, че всеки носи история в себе си (sic.). Американският редактор и критик Уилям Зинсър нарича съвремието “ерата на мемоара” още през 1998 г.

Според анализите BookScan на “Нилсън” (една от най-мащабните организации за статистически проучвания и измервания в сферата на медиите), общите продажби на мемоарна литература са се увеличили с над 400% между 2004 г. и 2008 г. Субективните ми наблюдения върху най-големия книжен пазар в света – американският – не само като читател, но и като вече бивш книжар, подсказват, че мемоарът продава. Личната история може да бъде всичко — от биография до основа на художествен роман, или да роди етикети като misery porn и trauma porn (букв. травма порно); да бъде мост към историята на “другите” или tokenism, демонстративна пародия на екзотика и другост, разказана през призмата на трагичното.

В нобеловата си лекция полската писателка Олга Токарчук казва, че живеем в свят на полифоничен шум от разкази от първо лице. Токарчук си обяснява това явление като продукт на епохата на индивидуализма, в която – простичко казано – всеки има main character energy: неслучайно широко разпространената фраза за главен герой е заемка от изкуствата, от литературата. Аз-повествованието може да поощри емпатията, да пренапише (лична) история и да помогне за свързването, счита Токарчук. Но може да бъде и упражнение по надвикване, както и да отгледа читател, който не се интересува от дадена история, ако тя не може поне малко да се съотнесе към него – т.нар. relatability – свързване, идентифициране.

Отдавна мисля върху думите на Токарчук, както и върху понятия като relatability, tokenism и genrefication – превръщането на авторите и литературата в набор от калъпи и жанрове, които изпълняват по-скоро пазарна функция. Трябва ли един автор (например пишещият) да бъде направен от вина, задето гради разказ върху себе си? Прави ли го това по-неемпатичен, стеснява ли хоризонта на повествованието, както твърди Токарчук? Когато влезем в книжарницата и бродим из специфичните жанрови разделения, това литературно богатство ли е, или литературно ограничение? Гаранция ли е истинската история за добра литература? А липсата ѝ?

Литературата не търпи формули и рецепти  

Преди време ми бе казано, че вероятно ще е много трудно да напиша втора книга, защото този път ще трябва да “измисля” нещо, вместо да се осланям на историята – било тя лична, българска, или човешка. Но истината е, че “Направени от вина” е измислена история: от диалозите до случките, мислите на своите герои. Просто тази измислица е налепена върху скелето на истината като абстрактна конструкция; върху голямата и малката история, от която е направен светът. Аз го наричам подреждане на света. Виолета – “светостроене”. Но в същината си процесът е един и същ: всяка история, от най-фантастичната до най-тясно фактологичната е опит на автора да подреди себе си върху листа. Това може да стане през всевиждащ разказвач, може да стане през аз-разказвач, може да стане през един или много герои. И доколкото е важно да отчитаме определени литературни тенденции, не знам дали втренчването в тях и опитът да ги определим като заплаха или решение не са донякъде безсмислени – литературата не търпи формули и рецепти.

Архивни снимки на част от хората, с които Виолета Радкова си е “говорила”, докато е писала романа си “И леглото ни е зеленина”.

Виолета подчертава, че авторът и разказвачът са две различни неща. Прави проверка на фактите за да е убедителна сама на себе си като читател, а не за да постигне пълна достоверност. Работата ѝ включва огромни проучвания, защото например няма как да стигне до Чикаго, който трябва да пресъздаде между 1914 и 1930 г. Същото се отнася и за арменската линия в романа, както и за чернокожите герои — в автентичността на историческото време, в което пише, не е имало политическа коректност и тя не може да ги нарече “афроамериканци”. Тук стигаме и до друга гореща литературна дискусия: кой и как има право да разкаже историята на другите? Може ли бяла жена да пише за маргинализирани групи? Само своята история ли е “уместно” да разказваме и не ни ли бута това обратно към автофикцията? Тези политически крайности според мен са силно вредни за литературата и се надявам да останат в историята като лош спомен – нещо като догмата на социалистическия реализъм в СССР. Не защото разнообразието не бива да е цел, напротив; а защото многогласието в литературата не може и не бива да става за сметка на творческата свобода, а историите на “другите” за тяхната “другост” – в единствената причина те да ни интересуват.

Архивни снимки на част от хората, с които Виолета Радкова си е “говорила”, докато е писала романа си “И леглото ни е зеленина”.

Факт и фикция

Времената влияят както на авторите, така и на читателите. Наблюдавам тенденцията литературата да се третира като журналистика: потребност от точно отразяване на реалността (често на индивидуалната подгрупа), както и проверка на факти. Получавала съм съобщение от читатели, че в романа е объркано името на една софийска улица. Виолета има конкретен адрес в книгата си, който читателите проверяват в Google Maps. И въпреки подробните си проучвания в най-различни и малко познати сфери, някак успява да обърка датата на потъването на “Титаник”. Същевременно и двете получаваме въпроси как е възможно сравнително млад човек, който никога не е живял през комунизма или в Чикаго в началото на XX в., да предаде историческото време и неговите хора толкова достоверно. Виолета, която сама казва, че не е прекарала повече от десет дни в живота си извън страната, успява да изгради света на емиграцията без самата тя да е била емигрант, казват читателите ѝ.

Журналистиката разчита на факта, за да предаде реалността. Както обаче знае всеки, особено в наше време, се случва фактът да се размине с реалността, която преживяваме и през други сетива – независимо дали наистина, или просто така ни се струва. Литературата разчита не само на факти, не само на история, не само на личното, а на пречупването на всичко това – и още много – през нещо друго. Дебатът кое различава художественото от автобиографичното не е новост. Една от най-големите съвременни литературоведки, проф. Ейми Хънгърфорд (понастоящем преподавател в Колумбийския университет, Ню Йорк) казва, че разликата между автобиографията и литературата не е в наличието на “лична” история, а в преподреждането, подбирането, превръщането на тази история в нещо отвъд хронологична серия събития. Виолета казва същото с други думи: “Когато стъпиш в полето на художественото, това не е автофикция, терапевтично писане, мемоар — това е твоят материал и ти играеш с него. Откъде ще дойде този материал и какво искаш да направиш с него зависи от автора.”

Архивни снимки на част от хората, с които Виолета Радкова си е “говорила”, докато е писала романа си “И леглото ни е зеленина”.

Това истинска история ли е?

Виолета не мрази въпроса, а му отвръща с въпрос – пита кое точно е интересно на читателя. Георги Господинов често отговаря с произволен процент каква част от историята е измислена. Истината е, че всяка история е истинска: най-красивият залез на далечна планета, управлявана от авторитарна извънземна раса, чийто пленник е главният герой, вероятно е залез, събран от автора някъде по пътищата на света и отново пречупен през него. Всеки герой е авторът, всеки разказвач е авторът, всеки стрък трева и всяко празно пространство между параграфите е авторът.

Защото какво е литературата, ако не висшият пилотаж на жанровете на времето, на жанра, на времето. Карл Уве Кнаусгор, Рейчъл Къск, Георги Господинов са примери за литература, в която Аз-ът е в центъра на повествованието. Първите двама трудно могат да бъдат набедени за не-литературни автори. А Господинов не може да бъде обвинен в липса на съзнаване за свързаността на аз-разказвачът с целия свят, независимо дали броди из лабиринтите на миналото си или баща му се превръща в градина. Ако не вярвате на мен, повярвайте на Токарчук – нейните думи стоят върху различни издания на “Градинарят и смъртта” в чужбина.

Задавам на Виолета последен банално-досаден въпрос, нарочно: “Ще има ли нова книга?”

“Зависи какво ще ми заговори. Вероятно няма да бъде същото, защото не обичам да правя едно и също нещо. В тази книга има материал за още десет книги, мога да направя продължение с всеки един от героите. Но не искам, струва ми се лесно и евтино. Най-важното е на мен да ми бъде интересно.”

Йоанна Елми е авторката на романа “Направени от вина“ (2021), който даде нов прочит на част от сложните теми за прехода и имиграцията, а сега си проправя смело път на международния пазар с преводните си издания. За Виолета Радкова “И леглото ни е зеленина“ (2024) е също дебютна книга амбициозно структуриран и исторически многопластов роман, който близо година след появата си постепенно печели нови читатели. И двете заглавия са в книжарниците от “Жанет 45“ и ще бъдат представени през септември по време на “Аполония“ в Созопол.