Борис Далчев се занимава главно със сценография и костюми за различни сценични изкуства в столицата и в страната. За работата си получава няколко отличия, както и две номинации за награда “Икар”. Интересите му обаче съвсем не спират дотук. През пролетта с Михаела Добрева започнаха платформата за интердисциплинарни творчески търсения “Съпромат”, през лятото с Константин Георгиев ни подариха първи брой на безплатния зин “СПИ - сборник порядъчни истории”, а до началото на декември Spazio бе домакин на неговата изложба с илюстрации “Стая в джоб”. За Борис да подариш означава да покажеш отношение, а подаръкъкът е “жест, дар и спомен”, който с времето добива сантиментална стойност, запечатва момент и има силата да напомня.
НЕЗАБРАВИМО ОТ ДЕТСТВОТО
Възможността да пътувам с родителите си в чужбина, докато те правиха музикалните си турнета. Това се случи няколко пъти по време на Коледните празници и след това в продължение на няколо лета, а аз бях много малък човек. С тези пътувания се потопих в музикантския живот на родителите ми и музикалните светове, които създаваха. Не бих могъл да забравя силното въздействие на комбинацията между фолклорното пеене с органа, на който свири баща ми и вилончелото на майка ми при едно от поредните турнета, но този път и с народна певица. Това звучеше в различни катедрали, където музиката се носеше и създаваше палитра от емоции, оставяйки трайни следи в мен.
ЖЕЛИРАН СПОМЕН
На 24-ия ми рожден ден приятелите ми подариха 24 различни пакета желирани бонбони “Харибо”. Като луд фен на желираните бонбони, това беше най-вкусният подарък, който съм получавал! Но най-ми хареса това, че този подарък беше моментен, преходен, защото сравнително бързо изчезна и от него остана само сладкият спомен.
РОЗОВИ ОЧИЛА
Детството, което ми подариха баба и дядо! Слава Богу имах възможността да съм от децата, тичащи по улиците на безкрайните летни дни. Този хабитат се случваше в бургаския квартал Сарафово, който тогава все още беше като село и вместо хотели имаше лозя, вместо коли по улиците – деца, а ледените сокчета бяха част от дневното меню! Връщайки се назад във времето при тези мигове, си давам сметка, че те изградиха в мен свободата като ценност, а фантазията стана мерна единица за живота ми. Този подарък на баба и дядо са едни розови очила - машина на времето, с която да пътувам назад в спомените и напред в бъдещето при мечтите. Един стандарт на живот, който винаги ще ми е пътеводна звезда и цел, но който знам, че никога повече няма да достигна.
рисунка от сборникa "Порядъчни истории"
БЕЗЦЕННО
Когато с Михаела работихме над спектаклите “Идиот” и “Бесове”, костюмите се шиеха в Народния театър при Снежана Папазова. Бяхме много впечатлени от нейния начин на работа. Тогава си дадох сметка какво е професионализмът и какво е да го надскочиш. Със Снежа имахме и много вдъхновяващи разговори. Когато дойде моментът на премиерите и съответно краят на процесите, тя ни подари нещо наистина безценно – една много стара книга по история на костюма, бих казал с антикварна стойност, в която имаше различни типове кройки. За нас беше призвание да получим такъв подарък от колега, който много ценим!
ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА
Всеки един ден е подарен и всичко, което ни се случва, може да се разглежда като подарък. Лично за мен подаръкът от ежедневието са взаимоотношенията, в които се проявява уважение, доверие и човечност с човека срещу теб. Независимо дали сме близки, или току-що сме се запознали. Възможността да общуваш през тези качества е голям подарък, който не се проявява всеки един ден и не в пълната си форма, но все още присъства.
ТАНЦ, ПЕСЕН, РИСУНКА
Обичам да подарявам конкретни неща, а не ваучер или подарък под друга подобна форма. Според мен е по-ценно, когато жестът се състои именно в това какво представлява подаръкът, независимо дали е материален или е нещо ефимерно като танц, песен или други подобни, но да е свързано конкретно с човека. Често подарявам рисунки, които съм направил за дадената личност или ако нямам време, подарявам вече нарисувано нещо, което обаче свързвам с човека. Опаковката и панделката са също важна част от “ритуала”.
ПОНЯТИЕТО ВРЕМЕ
Ръчният часовник - едно от най-умните изобретения на човечеството - за мен е предметът - символ на отминаващото десетилетие. Той е като символ на цивилизацията, но колкото повече опознавам света и ежедневието, толкова повече си давам сметка как времето изчезва, не се оценява, все по-рядко виждаме съдържащите се моменти, губим го. Ръчните часовниците вече могат да се разглеждат като колиета, а чисто от практическа гледна точка са се прехвърлили в дигиталния свят, ставайки част от дисплея на телефоните ни и така сякаш още повече си давам сметка колко е ефимерно понятието за време.