"Така и не се качих на прословутия балон. Оставих летенето за следващото идване по тези земи."
Когато говорим за пътуване, различната гледна точка увеличава шансовете да изпиташ онова детско въодушевление, което толкова убягва напоследък. В моя случай с Кападокия, тази гледна точка беше пътят. Пътуване, „гледано“ откъм пътеките, откъм земята – тази на красивите коне. Пътуване на два крака, без крайна точка и цел, с наблюдение, вглеждане и съзерцание.
За да заприлича този пътепис на разказ за истински път, трябва да уточня, че през есента на 2016 г. към Кападокия поех с една прекрасна група от хора, водена, разбира се, от своите водачи. Нашите бяха истински професионалисти – Бай Иван още преди години се влюбил в Кападокия от пръв поглед и оттогава не спира да се връща там, водейки със себе си нови поклонници, и Васко от Байкария, благодарение на който съществува изобщо възможността да видиш Кападокия и от тази различна гледна точка.
Не съм привърженик, дори целенасочено отбягвам всякакви форми на организирани пътувания, но в случая това разби предразсъдъците ми и се доказа далеч от клишираните очаквания за програмирано препускане по забележителности. Всеки имаше свободата да общува, да се наслаждава – сам или в компания, да мълчи, да разговаря и да споделя видяното и преживяваното с другия. Оказа се, че безгрижието наистина е „групова добродетел“, както го определя Блага Димитрова. Дори само като вървиш мълчаливо, зад гърба на този пред теб или със стъпките на следващия те, неусетно преодоляваш усещането за уязвимост, за податливост на всякаква атмосферна или душевна промяна, ставаш някак по-постоянен, целеустремен. Ходенето в група ти дава възможност да позабравиш за миг себе си, да се адаптираш, приобщиш, да се почувстваш съпричастен към нещо по-голямо и извън теб, към другите. За мой късмет тези други се оказаха банда приключенци, всеки с интересна история и персоналност – една неочаквано добра компания.
Идеята на предстоящото групово пътешествие беше за шест пълни дни да извървим пеша колкото се може повече пътеки из каньоните, като правим преходи от градчето Гьореме, в което бяхме отседнали.Така вървяхме по цял светъл ден, изминахме общо 70 км. (средно около 12-13 км. на ден). Движихме се без карта – не само защото двамата ни опитни водачи познаваха анадолските пътеки като петте си пръста, но и поради реалната липса на карти за тази местност. Нямаше знаци, маркировка, указателните табели бяха доста оскъдни – нищо за туристи и същевременно всичко, от което истинският пътешественик има нужда – свобода, изгубване, изненада зад завоя.
Това, разбира се, е една различна, не така популярна гледна точка към Кападокия. По-големите градове в местността са се утвърдили като известни туристически центрове и предлагат всякакви атракции. Но освен прочутото летене с балон, Кападокия се оказа прекрасен и приветлив терен за трекинг, спортно бягане, планинско колоездене, та дори и яздене – все пак се намираме на земята на красивите коне.
За наш късмет (но нерадост на местните) след последните драматични политически сътресения в страната, този регион неизбежно бе „пострадал“ от отлива на ежегодно струпване на туристи. Градът беше „опустял откъм посетители“ в сравнение с предходни години, което за нас се оказа добра възможност да се лутаме по-спокойно, да откраднем някой и друг залез, гледка, „сгодичка“ само за нас.
В Кападокия впечатляващите гледки и великански панорами сами изникват пред очите ти и то почти на всяка крачка - безкраен кръговрат на изгреви и залези, парад на цветове, игра на светлина, отражения, сенки, достойни само за перото на поет или четката на художник. Затова описанието тук ми е невъзможно, но усещането е за безкрайност, безбрежност на погледа, единение с природата около теб, толкова истинско и толкова просто.
Изкушението да заснемеш картините по пътя си е голямо и често пречеше на темпото, което все пак трябваше да поддържаме, за да успеем да извървим качествено една голяма част от каньоните. За шест дни все пак успяхме да преминем през Каньона на гълъбите, белия Земи каньон, тесния Мескендир, Каньона на любовта, стръмния Червен каньон и Розовите (Гюлю) каньони, зеления каньон Ихлара, местността Зелве, старото селище Чавушин … Това, което съвсем естествено впечатлява, докато вървиш през каньона, е самата скала – образувана от преди 25 млн. години от вулканична пепел и лава и дооформена от ерозията и човешката намеса, тя се дипли в причудливи форми и меки цветове. Самите цветове пък се променят с навлизането от един каньон в друг – от млечно розово, през бяло, топло жълто, до наситено червено, от затоплящата синева на изгрева, през бръснещата светлина на обедното жарко слънце до мекото трептение на залезните лъчи. Трудно да се опише, но прекрасно да се види.
Някои от тези скали все още са пригодени за каменни домове на местните. Натъкнахме се на няколко самотни, но видимо обитавани скални вили в каньоните, оказали се изкушаващо място за почивка сред природата за съвременния човек. В миналото скалите са били и сигурни, добре устроени скривалища за местните от чужди набези. Те изграждали цели подземни градове, няколко от които възстановени и отворени за посетители. Тези градове приютявали множество хора и им предлагали изненадващо добри условия за живеене под земята – имали дори вентилация, винарски изби, църкви и гробища. В Деринкую слязохме осем етажа надолу (някои от тези градове стигат до 20 етажа под земната повърхност), за да изплуваме после бързо нагоре към светлината и зеленината на каньона Ихлара и да се насладим на прекрасната есенна растителност, простираща се цели 14 км.
По пътеките на Ихлара и изобщо из цяла Кападокия, може да срещнеш дървесни видове с особено красиво и причудливо излъчване. Приказните комини, т.нар. fairy chimneys, са друга природна забележителност, която наистина удивява и забавлява. Изсечени в туфата под влиянието на вятър и дъжд, тези причудливи природни обекти традиционно са оприличавани на конуси с шапка на върха, а дали шапката наподобява гъба или нещо друго, ще оставя въображението ви да твори самостоятелно и интимно. Само ще кажа, че усещането да се движиш в подножието на подобни скални конуси беше някак сюрреалистично.
Докато вървяхме през множество скални арки, тунели и плата, лозя и вълшебни комини, успяхме да се докоснем и до богатството на цивилизациите, развивали се по тези земи – хети, перси, римляни, византийци, селджуки, османски турци. Всички те са оставили своите следи из каньоните и днес ние се удивяваме на изграденото от тях във вулканичните скали – цели градове, скални жилища, манастирски комплекси и хиляди скални църкви и катедрали. В района има Музеи на открито или т.нар. Open Air Museums, които препоръчвам и на необичащите музеи пътешественици. Те съхраняват грижливо впечатляващи скални църкви и манастирски комплекси, монашески постройки, гробници, изби и стенописи - уникален израз на развитието на църковната архитектура между 7-ми и 12-ти век. Но дори да се абстрахирате от историята, която разказва самият музей, величието на това единение между човек и природа и запазването му през вековете няма как да не ви впечатли. Целият анадолийски регион е бил векове наред оживен християнски център, а Кападокия е била убежище на първите последователи на религията, затова не е чудно съществуването на повече от 1000 църкви, датиращи от ранните дни на Християнството до 13-ти век, както и изключително добре съхранени религиозни комплекси и впечатляващи стенописи. Непонятно е как древните жители по тези земи са изграждали подобни „великански“ обители на вярата си, но създаденото от тях е пред очите ни като вклинило се вовеки доказателство не само за силата на човешката вяра, но и изобретателност и съзидание.
Творящият човек се среща и в наши дни по тези земи. Срещнахме го и ние – в лицето на грънчаря от Аванос, тъкачите на килими и Идриз. Стар приятел на нашия водач, Идриз се оказа също толкова гостоприемен и към цялата ни група и ни прие в уютното си арт-магазинче, което всъщност се оказа и негово ателие. В работилничката на Идриз можеш да чуеш (и да си купиш) подбрана от самия него плоча с етно-джаз, да се полюбуваш на колекцията му от картини, снимки, стари грамофони, на страстта му към фотография и изкуство от региона, да се насладиш не само на сладките му приказки, но и на занаята му и да видиш наглед как изпод ръцете му дървото от черница се превръща в животинска глава и импровизирано цигаре за свития тютюн.
Уютът и гостоприемството на Кападокия открихме и по пътя. След дългото бродене из каньоните, като сладък оазис пред нас изникваха т.нар. етнозаведения или, както ги наричахме в групата - „сгодички“. Удивително е как се появяваха из нищото, кацнали на някоя скала или притаени зад поредния завой сред дълбините на каньона, те сякаш само нас чакаха – своите единствени посетители - пътешестващите. И пак като че ли от нищото се появяваше техният съдържател, който не говореше английски, но прекрасно разбираше нуждите ни – от чай, кафе и свеж сок от нар – живителната течност, която ни спасяваше след дълги часове ходене и до края на престоя ни в Кападокия, струва ми се, „потече“ във вените на мнозина от нас.
Самото ходене из каньоните като трудност не беше тежко, но си изискваше определено ниво на двигателна култура и издръжливост. Денивелацията не бе голяма, но теренът беше пресечен и се вървеше по камъни през повечето време. За по-екстремните любители имаше и възможности за катерене по отвесни скали, за да надникнат в някоя скрила се там църква. Така че всички задоволихме и нуждата от физическа активност, наред с насищане на сетивата и душата. Заздравихме и тялото, и духа.
Така и не се качих на прословутия балон. Оставих летенето за следващото идване по тези земи. Този път не исках да летя, не исках да гледам отвисоко, не исках да се рея в облаците, а да запазя усещането за земята – „Земята на красивите коне“. Да остана здраво стъпила на нея, с приятната болка в краката, с праха, наслоен по обувките и дрехите – с всички тези издайници и белези от едно истинско пътуване, през каньоните на Кападокия, към себе си и към другите. С поглед, отправен все пак нагоре – към гълъбите, дърветата, вълшебните комини, но съзерцавани от една различна, приземена гледна точка.
В крайна сметка, дали пребродена като Земя на красивите коне или прелетяна с шарен балон, в Кападокия очевидно винаги се стига до летене. Това ми напомня за един фотографски експеримент, проведен от „бащата“ на кинематографията Едуард Мейбридж. Анализирайки движението на конете, той прави последователна серия от снимки на препускащ кон, които доказват, че има един момент, в който всички копита на коня са във въздуха едновременно и той сякаш лети... политането в Кападокия все пак се оказа неизбежно.
Повече информация относно пътуването до Кападокия, организирано от Байкария, може да откриете тук: http://www.bikearea.org/kanioonite-na-kapadokiia-peshehodno.html.
текст и снимки: Маргарита Калоянова
Как храната и ревностното поддържанe на стандарт на живот са част от борбата на украинците за нормалност в условия на война
Михаела Вачева улавя в обектива си историите, които заслужават внимание, а през октомври е куратор на изложбата в Swimming Pool, която показва как деца, търсещи убежище, виждат София
Разговор за имиграцията в САЩ, живота на младите българи между два свята и промените в погледа над Щатите и България днес