Къща на име Инат

Светлината над концлагера

От Аушвиц II (Биркенау) си спомням граховата чорба в музейната столова. И каква вина изпитвах, че ям толкова вкусна супа – тъкмо там, където преди няколко десетилетия човешки същества са загивали от глад. От S21 – страховития затвор от времето на Пол Пот в Камбоджа – са ми останали пърхащите птичета по телените мрежи, неудържимостта на живота, разцъфнал право върху спомените за смъртта. Винаги, неотменно изпитвам странна вина заради днешното спокойствие по тези зловещи места. Заради меката слънчева светлина, огряла като дете, неподозиращо за миналото.

В края на септември 2025 г. едно бавно пътуване през Балканите ме отведе в Босна и Херцеговина. Тъкмо бях завършила документалната книга на журналистката Тайна Тервонен – “Стопанките на масовия гроб”. И ето ме в Мостар, Херцеговина. И ето я пак неприлично красивата слънчева светлина, която безпаметно пада върху прочутия Стари мост – варварското му разрушение във войната можете да гледате в реално време на видео, в Музея на геноцида в този град. По-лошото е, че можете и да чувате – гласовете на онези, които удрят по него и надават победоносни възгласи при всяко грохотно бу-у-ум.

Повечето лични истории, разказани тук, принадлежат на мои връстници (родена съм през 1982 г.). Войната между 1992 и 1995 г. ги заварва деца. Докато аз съм тичала под баскетболния кош, те са тичали под снарядите. През 1991 г. населението на Босна и Херцеговина е 4,3 милиона, след войната – 3,4. Над 1 милион души се превръщат в бежанци. Не си давах сметка и колко концентрационни лагери е имало на територията на страната: Omarska, Dretelj, Batković, Manjaća...

Умишлено са запазени фасади с дупки от куршуми, за да напомнят. Снимкa: Петя Кокудева, личен архив.

Ветерани от детството

В обсадено Сараево децата знаят по кои улици най-често удрят снайперистите. Когато се налага да минат оттам в търсене на храна, взимат нещо обемисто – торба с дрехи например, и го хвърлят пред себе си, за да проверят дали ще има обстрел. “Сръбските войници често ни пресрещаха на улицата и питаха за имената на нас, децата. Аз винаги казвах Нино. Истинското ми име е мюсюлманско – Назиф. В случаите, когато искаха да са сигурни, ни смъкваха гащите. Добре че бях още малък и не бях обрязан. Иначе с мен щеше да е свършено.” Десетилетия по-късно, когато вече са емигранти в САЩ, майката на Назиф изпада в истерия всеки път, щом той пусне от тяхната музика по радиото: “Какво искаш, да ни заловят ли?!“, крещи му тя, обсебена от старите кошмари.

Понякога за децата се намират и малки, крехки спасения като в историята на Ясна М: “В нашия град Fojnica прииждаха бежанци от Сараево – главно майки с деца. Аз от малка обичах модата, но не можах да завърша такова образование. Един ден реших да извадя старата шевна машина, завещана от майка ми. Брат ми беше убит преди дни и трябваше да сторя нещо, което да ни повдигне духа. С децата бежанци замислихме модно ревю! За всяко ми се искаше да ушия дреха, но уви, нямахме платове. И тогава! Хората от градчето започнаха да ни даряват торби, одеяла, стари пердета... От тях уших дрехи за децата, а модното ревю организирахме в един хотел. Дойде дори телевизионен екип да снима.”

"Да не забравяме" е често срещан надпис в Босна и Херцеговина. Снимкa: Петя Кокудева, личен архив.

Повтарящи се мотиви

Много често в разказите на оцелелите шокира присъствието на буквално идентични истории – това разкрива по-ясно същинския мащаб на бедствието. Един повтарящ се сценарий е в семейство с две деца по-голямото да е ранено и да се нуждае от спешна помощ. Майката емигрира с него, за да го спаси, а през това време бащата или други роднини остават с по-малкото дете, което в крайна сметка живее години наред без нея. Накрая, когато тя се завръща, малкото ѝ дете не я разпознава.

Друг повтарящ се мотив е за хора, чиято коса побелява за една нощ от сковаващ ужас. Трети е за централната роля на якето. Да, има много истории за “душата на якето”, защото често през войната температурите нощем падали до минус 25 – в такива случаи една връхна дреха била разликата между живота и смъртта.

Действаш, без да мислиш

На едно голямо гробище в Мостар дочувам случайно местен да пита група чужденци: “Вие на колко погребения сте били общо в живота си?”. Следва мълчание, хората се мъчат да пресметнат. 10, 20...? Просто за да си представите продължава без следа от укор човекът тук хората са били за един месец на толкова погребения на колкото вие за цял живот.

Тази случка отпраща мислите ми към историята на Хюсеин от Сараево. Един от таксиметровите шофьори, които продължават да карат в обсадения град през почти цялото време на войната. “Реших да продължа да карам такси разказва Хюсеин. – Всеки ден шофирах под куршуми и гранати. Работата ни беше да прибираме ранените. Не съм чувствал страх, просто караш и това е, няма време за мислене.” Такситата са важни за оцеляването на града, за поддържане на духа и поради това са основна мишена.

“Много хора умряха в моето такси, не можахме да ги спасим. Някрая една граната го удари, докато беше паркирано в гаража. Може би така е по-добре. И без това беше напоено с толкова кръв, че никога нямаше да мога да го почистя.”

Запазени артефакти от таксито на Хюсеин. Снимкa: Петя Кокудева, личен архив.

Инат и круши

Човек често пристъпва в трудните истории с очакването за лоши и добри герои, това сякаш ни дава ресурс да се справим – да заклеймим или оправдаем. Истината е, че военните истории нерядко са противоречиви и дори преживелият ги не знае как да ги определи.

“До войната живеехме всички заедно разказва Фатима А. – Никой не гледаше кой какъв е, от каква религия, каква националност. Щом убийствата започнаха, заради децата се изнесохме. Нашата хърватска съседка Мария остана и криейки се в храстите, е станала свидетел на ужасни неща. Кристина и Драган, нашите преки съседи, влезли в къщата ни и изнесли печка, хладилник, чинии. После у дома нахлули другите ни близки съседи: Раджа и Смиля. Затова не мога да се върна у дома, не толкова заради убийците, а защото най-близките ни съседи са ни ограбили.”

Фикрет също има история с недотам обясними и за самия него очертания. “Висок и рус нов надзирател ни съпровождаше към лагера – спомня си той. – Минавахме покрай едни крушови дървета, когато ни попита: "Измъчват ли ви? Бият ли ви?" Ние с моите другари затворници се смълчахме. Не ни беше позволено да говорим за това – щяхме да загазим здравата. Но един от нас все пак призна: да. Тогава новият надзирател се обърна към нас сериозно: "Ще спрем тук. Можете да се наядете с круши до насита." Ние – удивени – седнахме под една круша и първо дълго плакахме. После ядохме круши”.

В Босна са идентифицирани над 5000 места с масови гробове. Близо 35 хиляди души са изчезнали в годините на войната. Ако изобщо може да е някаква утеха, има я обаче къщата на Индин. След като преживява три концлагера, Индин оцелява и емигрира. Днес на мястото на напълно разрушената му бащина къща е построил тройно по-голяма. Нарекъл е къщата Инат.

Една от безрбойните удивителни гледки сред природата на Босна и Херцеговина. Снимкa: Петя Кокудева, личен архив.

__________

Петя Кокудева върви по стъпките на различни любопитни истории, понякога измислени, понякога съвсем реални. Разказът ѝ за "ВИЖ!" е създаден след едно бавно, по думите ѝ, пътешествие из Балканите в края на септември и началото на октомври тази година. Тя е най-добре позната като пътешественичка (книгите “Поздрави от синята палатка” и “Патагонци, тролове и още мои роднини”) и писателка на детска литература (“Питанки”, превежданата на пет езика поредица “Лупо и Тумба” и други). Последната ѝ книга “Колелото на Кинан”, в която записва историите на децата бежанци, е номинирана за националната литературна награда “Перото”.