След 1989 г. кинематографистите са първата артистична гилдия в България, която доброволно напуска държавно организираната система и преминава на свободна практика. Със създаването на Националния филмов център (НФЦ) през 1991 г. се оформя новата система за продуциране на филми. Хаотичното възприемане на принципите на свободния пазар през 90-те довежда до тежки турбуленции в страната, които не подминават филмовата индустрия, а в следващите десет години почти всички киносалони са продадени на частни инвеститори и набързо превърнати в хипермаркети или бинго зали. По-късно се появиха кината в моловете, които осигуриха на потребителя пластмасова среда в синхрон със CGI-а на екрана. Ако в пазарската количка прибавим и прословутата театрална реформа от 2012 г., ще получим съвсем буквална метафора за това как консуматорството и кичът категорично превзеха културата и маргинализираха дори употребата на термина “високо изкуство“. В логиката на кръговата верига – накрая ние се превръщаме в това, което консумираме.
Изкуство на въпреки
Напоследък за пореден път в публичното пространство се заговори за проблема на върха на айсберга – механизмите за съставяне на художествени комисии и несъвършенствата на оценъчната система, администриращи процеса по селекция на филмови проекти в НФЦ. Под повърхността на този най-видим проблем се крият още много, трупани с десетилетия болезнени възли, които се затягат, докато отсъства дългосрочна културна стратегия, насочена към подкрепа на филмовото изкуство и развитието на естетическото образование на новите публики.
Въпреки самосаботажа, въпреки хаотичните промени в законовите уредби на парче, въпреки консервативната среда, която трудно допуска новаторство и експерименти, въпреки претопленото съдържание на филмите-еднодневки за бърза, лесна, но недотам вкусна консумация, в съвременното българско кино се появяват и важни филми.
Кристина Грозева (сърежисьор, заедно с Петър Вълчанов, на международно успешните филми “Урок”, “Слава”, “Бащата”, а скоро по кината тръгва и най-новото им заглавие “Триумф”) споделя, че “авторите са принудени да работят в една доста стресираща, дори токсична среда. От една страна, те са притиснати от административните проблеми, неразбории в индустрията и липсата на държавна културна политика и стратегия за българско кино. От друга страна, кризата с публиката и комерсиализирането на вкуса на зрителите също поставя под съмнение смисъла на съществуването на български авторски кино творби.“
Кристина Грозева. Фотограф: Александър Станишев
Изгуби ли киното смисъла си (не точно)
Правилата на Европейския съюз за държавните помощи ясно указват, че политиката в областта на филмовата индустрия трябва да е насочена към постигане на културни цели, а не да се свежда до състезание за популярност. Но въпреки осезаемото повишаване на зрителите на българските филми през 2024 г. (което се дължи на рекордния боксофис на мащабния “Гунди – Легенда за любовта“, както и на нови комерсиални феномени, продукт на ерата на инфлуенсърството), се усеща отлив на интереса към авторското кино.
Парадоксално, някои от некомерсиално насочените филми с фестивални успехи генерират повече зрители в чужбина, отколкото в България. Зад тези резултати стоят комплексни процеси – основните причини са в затвърждаващото се разбиране на масовия зрител, че киното е лесносмилаемо развлечение, както и липсата на достатъчно ярки и индивидуализирани рекламни и разпространителски стратегии на част от българските филми, въпреки че вече има и добри примери за обратното.
Андрей Паунов (автор на документалните филми “Георги и пеперудите” и “Проблемът с комарите и други истории”, чиято поява задава нова посока и нови хоризонти пред българското кино) споделя опасенията си:
“Киното е изгубило смисъла си. То е детронирано от социални медии и клипове на домашни любимци. Престанало е да бъде изкуство и се е превърнало в пълнеж на стрийминг платформите. Престанало е да има какво да каже, а в редките случаи, в които се опитва – няма кой да го слуша.”
Според него на българското кино отчаяно му липсват българските образование, литература, фотография, театър, музика и публика, “но най-вече българската държава с ясна културна политика, а филмовите творци трябва да се занимават с творчество, а не с протести, наредби и сплетни”.
Опити за заздравяване на крехката връзка между публика и (кино)изкуството се правят чрез отделни проекти, които поставят акцент върху необходимостта от обновяване на критическите модели и включването на изкуството в образователната система, но тези самотни, индивидуални усилия трябва да се превърнат в осъзнат културен приоритет.
Автори има, авторското липсва
Рени Груева, автор на независимия уеб сериал “Нула мотивация“, счита, че в българското кино “преобладава сериозността – може би от страх, че ако не правиш сериозни филми, никой няма да те вземе насериозно. Но каква смешна заблуда е това. Ако се освободим от илюзията, че животът има конкретен смисъл, ще видим, че дълбоко човешкото е двузначно – иронично, колкото трагично, толкова и смешно.“ Тя поставя проблема за едноплановостта на повечето филми и системното подценяване на зрителите. Убедена е, че българинът има вродено чувство за черен хумор, естествен усет за двойствеността на живота, но в киното и сериалите за него се пише наизуст, дидактично и сухо, и допълва, че “дори когато идеята е оригинална, тя често стъпва върху нечия истинска, проверена история – не защото авторът е търсил израз, а защото е видял възможност да се впише във фестивалния пейзаж. Автори има. Авторското липсва. А то е едновременно нарцистичен полет и тотална саможертва. Желание да останеш верен на себе си с риск да станеш за смях.“
Рени Груева. Фотограф: Антония Георгиева
Обяснение може да се намери в изключително трудния, бавен и сложен процес по финансиране и създаване на кино, който по-скоро води към автоцензура, вместо да подтиква към жанрово и стилово разнообразие, интересни подходи, новаторство и експерименти. Същата скованост и консервативност се прилага в оценяването и още на ниво “проект“ по-смели във формата си филми трудно срещат подкрепа.
Според Андрей Паунов на киното вече му е забранено да се самооткрива, да импровизира, “да бъде приключение само по себе си и се редактира предварително от програми за развитие, филмови експерти, продуценти-бюрократи и финансови зависимости. Ерата на авторите е заменена от ерата на посланията. Отново има правилни и неправилни филми и никой не се вълнува от естетическото пътешествие. Уникалността на киното да говори без думи и да разказва без послания, да комуникира чувства и идеи през абстракцията на изображенията е изхвърлена в боклука и е заменена от банално екранизиране на написани текстове, които обслужват идеологически интереси.“
И все пак възможности за създаване на по-смели и свободни филмови форми дават ниско- и микробюджетните секции в НФЦ, които следва да насърчават по-активно експериментиращи във визуалния си и наративен подход филми, от които се ражда новаторството в кинематографичната изразност.
Общност извън фокус
Филмовият критик Мариана Христова счита, че тъкмо “визуалната естетика е слабото място на българското кино от самото му начало, с отделни щастливи изключения. И в миналото, и днес се броят на пръсти българските режисьори с отчетлив изобразителен стил, които умеят да разказват в образи; нямали сме и нямаме авангардно течение, насочено към експериментални търсения в кинематографичния изказ. Тези ”биографични“ фактори логично отреждат на българското кино периферна позиция спрямо световните образци.“
Ако се върнем на съдържателния пласт и потърсим “положителното в “изостаналостта“ на българското кино, то е, че не следва непременно актуални модни идеологеми и политически тенденции, които така или иначе отминават. А когато го прави, конформистките подбуди с цел “кариерно израстване“ са толкова прозирни, че се получава неправдоподобно“ , допълва Мариана Христова.
Мариана Христова
Липсва и истинска общност. Има отделни кръгове от автори, които споделят сходна визия за киното, но те не изграждат единна гилдия, която да генерира здравословна конкурентна среда. Необходими са устойчиви политики, създаващи условия за свързване на автори от различни поколения и са похвални различните инициативи на настоящия екип на НФЦ в тази посока.
Защото поколенията неминуемо се сменят, а приемствеността и ясната визия за смисъла и целите на културата са жизнено важни.
В очакване на нов прилив с (отблокираните) филми и предстоящите дебюти на млади автори, “новата вълна в българското кино ще бъде “огнена“ – първо ще изгори мостовете към посредствеността”, шеговито обещава Рени Груева.