Йордан Д. Радичков и книгата, която не става за четене

Йордан Д. Радичков, когото всички познаваме като Дани Радичков, е роден през 1989 г. в град София. Определя се като “оптимист и лековерен по природа. Зодия скорпион. С няколко издадени сборници с разкази с нищожно присъствие в съвременната литература и мизерни отличия.” От наследството на дядо му, през собственото издателство “Нике“ и книжарницата One Bookstore, връзката му с литературата и книгите е сякаш съдба, но пък талантът и инатът му да пише са си изцяло негови. Именно благодарение на тях, когато дългогодишният му добронамерен редактор му казва, че написаното от него е “много лошо и далеч под нивото му”, той фриволно се обръща към нов, с чиято благословия и няколко разменени думи стига до одобрението на издателство. Така му бива назначен професионален редактор, който, макар и не особено впечатлен от написаното, определя някои текстове като граничещи с гениални. Не са там, но поне са на ръба. И така след още малко объркани времево-пространствените принципи и намесата на “абсурдисткото“ като ключ към текстовете, се появява сборникът с разкази “Навалица. Или 24 часа в град София" (изд. “Жанет 45“) с прекрасната корица на София Попйорданова.

 

В нея изпъква изключителният му литературен талант да се вглежда в на пръв поглед познати истории и образи, но да ни среща с тях по необикновен начин, играейки с ритъма на езика, паузите, синтаксиса, умението да построява изреченията така, че да въздействат и да вкарва точната доза хумор, с която едновременно пази историите от прекалена сантименталност, но и не ги лишава от нея. В разказите му се прокрадват образи, които сякаш всички познаваме – озверял в супермаркета човек, влязъл за яйца, уличен акордеонист, пътничка без билет във влака за София, двойка работници в неназована фабрика, метачки, възрастна барманка, която някога е била сладка и хубава и жена, която по принуда пътува сама в най-ранния автобус и се бой от бандата хулигани.

***


Снимка и корица на книгата: София Попйорданова

Гледай, Кире! Гледай!

 

Кире се обръща, ама бавно се обръща. Той не обича, когато Степанче го притеснява със своите глупости. Не обича и когато Степанче твърде много говори. Въобще, може да се каже, че не обича твърде много Степанче, но това би било грешка.

 

– Какво, бе, Степанче!

 

– Гледай, Кире! Всичко гори!

 

Кире се обръща, ама пак бавно се обръща. Гледа през прозореца на раздрънкания малък автобус. Нищо не се вижда! Вънка нощта е погълнала съществуването и сякаш езичниците са били прави, че е съществувало някакво същество, което е поглъщало слънцето. Сякаш някакво същество е погълнало слънцето и никога повече няма да го изплюе! И слънцето никога повече няма да изгрее. Толкова е тъмно.

 

– Бе, много е тъмно! Нищо не се вижда. На тебе ти гори главата, Степанче!

 

– Не, бе, Кире, гледай! Ей, там! Гори, всичко гори!

 

Кире пак се обръща и се опитва да види нещо през замъглените прозорци на малкия разтракан автобус. Мама му стара, мисли си Кире, верно, че нещо гори.

 

– Верно, че нещо гори, бе, Степанче!

 

– Пожар ли е това, Кире?

 

Кире гледа съсредоточено, даже се поизправя на седалката си. Жилите на врата му се стягат като на животно и като животно той гледа уплашен към пламъците в далечината. Те са се разстлали като разпилени листа на поляна. И в непрогледния мрак само тоя огън се вижда.

 

– Пожар е, Степанче!

 

– Ами, ние как, тука само ще пътуваме, пък няма да ходим да помогнем на хората? Да питам шофьора, а?

 

– Еми, питай го, Степанче. – мързеливо отвърна Кире, но една тъга се прокрадва в очите му. Може би си мисли, че тоя пожар сега много трудно ще се изгаси в кучия студ. Никой няма да иска да ходи да помага на хората. Пък то може нещо важно да гори, нещо дето не е трябвало да гори. И всички ще кажат, абе, те ще се оправят хората. И никой няма да им се притече на помощ. Защото това не е тяхна работа. Защото това не е ничия работа, а само на хората.

 

– Извинете, господине – приближава се Степанче до шофьора – Вие видяхте ли огъня? Шофьорът хвърля уморен поглед върху младото глуповато лице на Степанче.

 

– Видях го, видях го. - Е, не мислите ли, че няма да е лошо да отбием автобуса, ей така, само за половин час, да отидем да помогнем на хората?

Някаква злоба се надига в очите на шофьора и някакво негодувание.

 

– Много е студено да се гаси огън. В това време се пътува.

 

– Ама, господине, той огънят ще ни стопли. Пък и това е пожар! Истински пожар! Хората имат нужда от помощ.

 

– Абе, те ще се оправят хората. – маха с ръка шофьорът и прогонва Степанче обратно на седалката му.

 

Кире все така тъжно гледа пред себе си, пак малко мързеливо, но повече тъжно.

 

Двамата продължават да пътуват за големия град. Какво ще правят там и какво изобщо ги е събрало – това няма кой да се намери да попита. Те, може би и сами не знаят. Така, животът, човешкият живот, просто ги е събрал. И те пътуват от място на място, без да знаят къде отиват всъщност и какво ще правят там.

 

Малкият раздрънкан автобус спира в нощта, в която езическото чудовище е погълнало слънцето и никога повече няма да го изплюе. Нощта е безмилостна и безконечна. Малкият раздрънкан автобус няма да остане толкова малък завинаги. Той все ще се смалява, ще се смалява докато накрая напълно не изчезне. Ех, Степанче, само да знаеше…

 

– Ех, Степанче, само да знаеше… да знаеше какъв беше тоя пожар, нямаше да си забравил за него толкоз бързо!

 

– Какъв пожар, Кире? Пламъците ли? То може да не е било пожар, може хора да са наклали огън и да са гонили мрака. Хората, нас ни е страх от тъмното, нали знаеш?

 

Кире само клати мързеливо глава и се сеща, че хич не обича да слуша глупостите на Степанче. Излизат от гарата и виждат по средата на една улица две малки деца с грейки да стоят върху снежната повърхност. Вятърът духа и Кире си повдига яката, ама пак му е студено.

 

Той пресича улицата и чува децата да се кикотят и да пискат с тъничките си гласчета “Толкова съм щастлив! Толкова съм щастлив!“.

 

Много тъжно му става на Кире. Той се оглежда за своето Степанче, взима го под ръка и го повежда към тъмната паст на града. Мръсен кучи студ!