До неотдавна се бяхме затворили в своите модерни хралупи, а когато бързахме да напазаруваме или правехме опит да се разходим "отговорно", лицата ни се бяха свели до очи, уши и коси. Преселихме се в дигиталното пространство и директното общуване се ограничи в най-близките ни кръгове. Ако има словосъчетание на 2020 г., това най-вероятно би било "социална дистанция". И тъй като в основата на сценичните изкуства стои общуването с публиката на живо, "тук и сега", спазването на социална дистанция поставя редица въпроси за това как те ще съществуват в прекрасния нов свят, в който заживяхме.
Новите “къщи” на сценичните творби
фотограф: Гергана Енчева
За Светлозара Христова, изпълнителен директор на RADAR Festival Beyond Music, MOVING BODY Platform и Българска фестивална асоциация, сценичните изкуства са "най-човешките изкуства" и те в най-голяма степен "имат потенциала да създават общност(и)." Според нея стимулирането на дигитално съдържание в сферата на сценичните изкуства не е истински работещо за среща с творбата, защото актът на съпреживяване "остава резервиран единствено за ситуацията на партньорство между изпълнител/пърформър и зрител, обитаващи едно пространство."
Посоките, които Христова намира за любопитни за изследване, са две: усвояването и адаптирането на нови публични или частни пространства за сценични акции и създаването "свръх" камерни формати за от един до десет зрители.
"Според мен една от първите ни задачи е да преосмислим градските си пространства, да освободим въображението си и да търсим новите „къщи“ за представяне на сценичните творби. Да „счупим“ правилата, които са ни познати по отношение на класическото разположение на публиката и на идеята как трябва да изглежда една сцена", обяснява тя. Затова по реализацията на едно представление артистичният екип може да работи в сътрудничество с екип от архитекти, научни работници, а защо не и на представители на градската управа и здравни работници...
"Мисля, че кризата е тук в най-голяма степен, за да ни покаже, че понятия като отворени системи, хоризонтални методи на работа и споделени ресурси не трябва да се свеждат само до технологична или бизнес терминология, а да се възприемат по-глобално като концепции за новите начини на функциониране на света", казва още Христова.
Преживяване, а не притежаване
фотограф: Мария Съботинова
Жана Пенчева е артист на свободна практика в сферата на съвременния танц, хореография и пърформанс, както и част от международния екип STEAM ROOM и организациите "Гараж Колектив", "Номадска танцова академия България" и "Хамалогика". За нея онлайн пространството без съмнение е придобило по-голяма тежест, но по-скоро като канал, чрез който произведенията могат да бъдат видени в качеството си на видеоархив. Положителното е, че така публиката има свободен достъп до изкуството, като може и да спомогне финансово за "съществуването на артиста, което в момента е под риск."
Според Жана социалната изолация дава възможност за преосмисляне на идеята за сценично пространство. Изкуството може да прекрачи границите на най-интимното, както направи Иво Димчев със своята поредица от концерти (над 50) в домовете на тези, които си купиха негова тениска по време на извънредното положение.
"Това е чудесен подход, който борави с интимността и близостта, но също така казва много за възприемането на изкуството. То се сформира на база преживяване. Не можеш да го притежаваш материално", казва тя. "Това също е ефективно за създаване на още по-близки срещи с публиката. Има фестивали, които се случват на тази база, в домовете на хора. Готови ли сме обаче като артисти и публика да се срещнем по този начин и да създадем нови отношения, за да запазим "живото” съществуване?", пита се Пенчева. Другата алтернатива са откритите пространства, но тя е на мнение, че "танцът, хореографията и пърформансът имат нужда от условия в публичните открити пространства, които на този етап липсват."
Кризата като шанс
фотограф: Colin Vickers
Според театралния режисьор и преводач Гергана Димитрова, която от 2007 г. ръководи „Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура – 36 маймуни“, извънредното положение е показало колко крехка е сферата на сценичните изкуства и колко нерешени проблеми има в нея на нормативно, организационно и културно-политическо ниво, преди всичко в т. нар. извънинституционален сектор. "В този смисъл тази криза е шанс да преосмислим някои неща и да променим условията, в които работим и искаме да правим и показваме изкуство", казва тя.
"Карантината доказа, че трябва да се правят добри архиви за сценични изкуства – нещо, за което може би повечето театри и театрални и танцови компании досега не бяха мислили сериозно. Да не говорим, че няма подобен национален архив", изтъква Димитрова, но без да пропусне да отбележи, че нито телевизионният екран, нито интернет могат да ни доближат до "преживяването на живото изкуство, което се случва тук и сега, точно за нас и с нас."
Movimento Variations, фотограф: Здравко Йончев
Любопитен за нея проект е „Импровизация – изолация“ по музика на Ерик Сати. Зад него стоят операторът и режисьор Димитър Митов, das Weltschmerzduett (Веселин Веселинов – Еко и Милен Кокошаров) и танцьори от балет„Арабеск“ с хореограф Боряна Сечанова. "Това е обаче по-скоро аудио-визуална форма, а не сценична. В тази посока са и повечето експерименти, които аз познавам. Следя ги с голям интерес", обяснява Димитрова. "Другото, което виждаме, са някои ценни и интересни опити за онлайн концерти, стрийминг на живо на сценични изпълнения, онлайн репетиции, в които изпълнителите трябва да се синхронизират и запишат, за да монтират след това общо видео", допълва тя.
А по какъв начин би могло да се постигне "живо" взаимодействие с публиката в тези условия според Димитрова? "Не знам. Може би спектакли за един зрител, който да гледа зад стъкло, но да не знае, че има стъкло", отговаря тя.