Културни навици

Стефка Цанева се занимава с култура и организация на културни събития. Макар работата ѝ досега винаги да е включвала широк спектър от събития и жанрове, личната ѝ страст е съвременното изкуство - гледането, мисленето и писането за него, курирането и организирането на изложби. Още от ученическите си години се развива и в радиото, като между 2014 и 2019 г. е един от създателите и водещите на предаването “Молескин” по БНР Радио Пловдив, а доскоро даваше допълнителен тласък на творческите процеси като част от екипа на Гьоте-институт България. В момента като куратор се вълнува особено от политическо изкуство, глобалната климатична криза, саунд арт, звук и звукова скулптура. А едно от нещата, което малцина знаят за нея, е, че е завършила скандинавистика, заради което говори шведски, малко датски и да, обожава Ингмар Бергман. 

Как попадна в света на изкуството?
Идвам от семейство, в което никога не е имало интерес към изкуството и посещението в музеи е било по-скоро част от задължителния пакет туристически атракции. Започнах да се интересувам от изкуство доста по-късно, когато вече живеех в Берлин. Стана по-скоро неусетно. Винаги съм съжалявала, че не съм започнала да се интересувам от изкуство по-рано и може би затова сега особено ме вълнува темата за арт медиация и образование.  

Фотограф: Боряна Пандова

Защо културният мениджмънт продължава да не е особено разбрана професия в България?
Да, “културен мениджър” звучи доста екзотично. Макар и да съм участвала и организирала “Академия за културен мениджмънт”, назоваването му като “професия” продължава да ми звучи странно. Може би защото е доста самотно, не особено добре платено занимание, включващо постоянна борба за или против нещо. Културният мениджмънт обаче е важен изобщо за професионализирането в сферата на културата. Мисля, че е крайно време да се сбогуваме с клишето, че във високото изкуство няма място за мениджмънт, маркетинг и т.н. Има си хора, които ги бива да рисуват, да пишат или да режисират. Но това не ги прави добри мениджъри.

Как би обяснила на дете с какво един куратор, критик или културен мениджър допринася с работата си? 
Бих казала, че кураторът разказва една голяма история (изложбата), съставена от по-малки истории (произведенията). Критикът е някой, който споделя мислите си по определена тема или събитие с публика, читатели, слушатели, които по този начин могат да научат нещо ново или да сравнят собствените впечатления. Културният мениджър е този, който организира събития, проекти и процеси и с това подкрепя артистичния екип в реализацията на идеите им по най-добрия начин. Аз лично възприемам своята роля, понякога на мениджър, понякога на куратор, в това да създавам благоприятни условия да се случва изкуството. Обичам да мисля за това като за вид грижа (буквално това е и произходът на думата “куратор”) - за художниците и за изкуството.  

Фотограф: Боряна Пандова

Кои са основните "инструменти" и качества, на които разчиташ в работата си?
Аз лично залагам на организираност и точност, които понякога много липсват в една креативна среда. Може да звучи абсурдно, но моята лична тайна са таблиците. Докато повечето хора изпитват болезнена непоносимост към Excel, аз намирам утеха в това да поставям всичко в таблици, графици. 

Работата с толкова много хора на изкуството вероятно често е и доста емоционална. Има ли специален психологически трик, който си развила през годините?

Не знам къде би била границата между психологически трик и манипулация (смее се). Нямам си свой трик, а по-скоро се опитвам да бъда честна и директна. Но истината е, че нерядко грижата, за която споменах по-горе, включва и психологическа подкрепа. Да подкрепиш някого, да го окуражиш, да му покажеш, че цениш работата му.

Защо критиката за култура продължава да е предимно отсъстващ жанр в България?
Това е много дълга тема и толкова пъти съм го обсъждала с приятели и колеги, че съм леко уморена от нея.Не мисля, че някой е виновен за каквото и да било (но няма как да не отбележа, че в тези дискусии много често се забравя ролята на самите медии). Не мисля, че някой е виновен, но няма как да не отбележа, че в тези дискусии много често се забравя ролята на самите медии. Само защото сме свикнали на критика под формата на статии, рубрики, репортажи или предавания, не значи, че това е единствената възможна критика. Може би тя ще намери нови канали и начини за изразяване. Или може би след година-две ще се възроди в познатите формати. Но при всички положения това ще се случи, когато има нужда от нея. Може би в момента няма - може би нито на критиците им се пише, нито на публиката ѝ се чете, нито на медиите им се публикува.  

фотограф: Боряна Пандова

Какви теми те вълнуват като куратор в момента?

В момента особено се вълнувам от полическо изкуство, глобалната климатична криза и саунд арт, звук и звукова скулптура.

Разкажи ни за проекта, с който като куратор тази година кандидатства за българското участие на Биенале за изкуствата във Венеция?
Проектът беше със заглавие “Наука на въображение” и включваше работи на Текла Алексиева, добре позната от кориците на “Библиотека Галактика”, Антони Райжеков с инсталация от обекти, звук и видео, създадени въз основа на изкуствен интелект, анализиращ десетки хиляди новинарски статии, две видео работи на Калин Серапионов, една от които моята любима “Руса жена с ярко червило пуши цигара и говори по телефона” и пърформанс на ролкови кънки и звукова скулптура на Валентина Траянова. Това беше едно много интересно предизвикателство и опит за мен като млад куратор. Темата за Венеция е изключително голяма и важна и мисля, че трябва все повече млади художници и куратори да се включат активно в нея. Надявам се следващия път да има повече предложения и от по-млади колеги. Що се отнася до избрания проект на Михаил Михайлов и Ирина Баткова - изключително много се радвам, че те ще представляват България и в този смисъл и нас, които се занимаваме с изкуство. Аз лично се идентифицирам с този избор и си представям, че бих се похвалила с националното участие, ако някой познат от чужбина ме пита.

Какво би те накарало да се върнеш отново към аудио формат, подобен на “Молескин" и какво слушаш сега?
Ох, радиото ми е такава страст… Още от 16-годишна се занимавам, когато бях от ученическия екип на предаването “Пожар в ефира” на Радио Стара Загора. След това участвах в предаването “Инсомния”. После пък дойде “Молескин” по Радио Пловдив, по-късно по Радио София, в което канихме любимата си музика да представят хора, на които се възхищаваме. Много пъти са ме питали дали съм заклета меломанка, но осъзнах, че не музиката ми е страст, а да се срещам с хора, чиято работа наистина ценя и да разговаряме за нещата, които те харесват. Музиката дава повод за много по-непринуден и искрен разговор. Така че, да, постоянно обмислям да се върна към аудио форматите. Може би и затова в момента толкова се вълнувам от саунд арт и артисти като Лорънс Абу Хамдан, които изследват акустичната памет и възприятие и политическите ефекти на слушането. Ако ще има завръщане, то би било по-скоро в света на подкастите.  

фотограф: Боряна Пандова

Как разпускаш? 

Успокоява ме тъмнината на театралния или кино салон. А обикновено ходенето в ДНК или просто на хубаво танцово представление не само ме успокоява, но и ме зарежда с енергия. Но най-важно за моето психично здраве са сладкото и кафето, затова моето място за бягство и спасение е добрата сладкарница.  

Последното нещо, което те накара да спреш и да се замислиш?

Статията “Жените с кожените палта. Как се събират снимки от репресиите срещу мюсюлманите” (публикувана в “Свободна Европа”) на Диана Иванова, на която много се възхищавам. 

Къде най-често може да те засече човек случайно?

До скоро това беше Гьоте-институт. В бъдеще може би по-често човек ще може да ме среща навън - на откриване на някоя изложба например. Или късен следобед в делничен ден в някоя сладкарница.

А кога ти е най-лесно и съответно най-трудно да следваш себе си?

Най-лесно ми е да следвам себе си, когато не съм сама. Когато съм обградена от хора, които ме подкрепят и които и аз бих искала да следвам. Най-трудно ми е да следвам себе си, когато около мен има омраза и дребнавост. Затова и да следваш себе си в България понякога може да бъде наистина много трудно. 

Това интервю е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.