“Интересът ми към страшното е като към нещо неясно, което може да е там, а може и да не е там. Онова, което е на границата на човешкия опит. Там е интересното, там е непознатото. То не е в очертаните изображения, колкото и страшни и понятни да са те.”
Като актьор, Леонид Йовчев владее преминаването между тези сиви граници. “Темата за страшното ми се струва и свързана със смешното. Понякога колкото по-смешно е нещо, то е толкова по-страшно.” Независимо дали го свързвате с един от първите му сценични успехи – “Хамлет” в прочита на Явор Гърдев, с превъплъщенията в спектаклите и във видеата на колектива “Метеор”, или с ролите му във филми като “Януари” на Андрей Паунов, присъствието му винаги носи особена нетипичност. Променя температурата в стаята, носи изненада. Винаги е последвано от себераздаване. Но ако го попитате как е минала последната премиера с негово участие, “Тартюф или Лицемерът” на Лилия Абаджиева, отговорът му е просто “прилично”.
Граници и метаморфози
41-годишният актьор бяга от бързи равносметки за изминатия път до момента: “Не знам как съм се променил за това време, кое се е изменило за добро и кое за лошо в мен. В предишни етапи съм бил друг човек и тези други хора са работили, както те са смятали за добре. Не мога да ги съдя. Ако кажа, че във всеки проект се чувствам като новородено бебе или че с моя опит съм много по-наясно, ще излъжа и в двата случая.”
Ако има промени в себе си, които може да опише, то те са онези, които се дължат на съвместната му и дългогодишна работа с Ани Васева и Боян Манчев в “Метеор”. Среща, за която казва, че го е запознала не просто със сериозни автори, но и със взаимовръзките между тях. “Така постепенно се промени разбирането ми за мрачното, както и вкусът ми в разбирането. Практическият опит в работата ме приближи до това, което не познавах житейски.”
Дава за пример Хауърд Лъвкрафт (1890 1937), един от най-влиятелните писатели в хорър жанра, чийто литературен път и живот екипът пресъздаде като “пърформънс лекция” за първи път през 2016 г. Впоследствие под знака на “Метеор” през 2022 г. се появи и “Произведения 1: Сънища във вещерската къща”, съставен от Боян Манчев и преведен от Ани Васева том с избрани творби на Лъвкрафт, определен от тях като “създател на метода на абсолютния реализъм или безкрайния космизъм.” Последно те представиха погледа си към творчеството му и в декемврийското издание на платформата за научни и интелектуални теми Ratio, посветено на “Необяснимото”.
“Подобни имена за мен бяха извън популярната литература, дори и да можем да говорим за прилики с ужаса на Стивън Кинг и Едгар Алън По.” Казва, че е преминал през “подобен процес на откриване на топлата вода” и когато са работили по текстовете на Е.Т.А. Хофман. “Пред мен се разкри линия на писатели, въобще артисти, които са се занимавали с темата за страшното, дори и никога да не са го упоменавали като “ужас” или “хорър”. Преди не бях обръщал внимание на тези хоризонти, а в хода се промениха и възгледите ми какво може да е страшно. Сега, през опита, вече си обяснявам и защо някои неща са ме докосвали, притеснявали, повече от други.”
Това означава, че постепенно той е станал и по-добър зрител, а за него това е задължителна част от целия процес. Казва, че винаги си дава сметка, че в публиката ще има хора, които са по-добре образовани или информирани от него по тема, която засяга през играта си. “Така че ние на сцената трябва да сме на нивото на публиката, вместо да си мислим, че я просвещаваме, дори и да има такива случаи. За да си добър артист в каквато и да е област, трябва да си добра публика, да можеш да наблюдаваш, оценяваш.” Какво дава това? “Тогава имаш много по-широк кръгозор, по-голям толеранс на какво можеш да понесеш, какво не искаш да зачеркваш бързо.”
В хаоса всичко е свързано
Леонид казва, че с времето е рационализирал по-голямата част от страховете си, “поне тези с ясен човешки произход, но ако се замислим колко е крехък балансът между всички нас, лесно може да се побъркаме”. Не се определя толкова като апокалиптичен”, а като постапокалиптичен: “много е по-интересно какво става после, какви врати ще се отворят”. Според него сме свикнали да разсъждаваме за края като глобално явление, което идва едновременно за цялата жива природа, вместо поетапно.
“Сигурно ще кажа голяма глупост и някой е разсъждавал повече от мен над тези теми, но имам чувството, че се движим в някакво безумие. Само постигнатият цивилизационен напредък – култура, образование – ни задържа за известно време. Буфер, който не разпознаваме напълно поради неясното, неопределено, непълно осъзнаване за начина, по който текат промените днес.”
Според Йовчев твърде много неща се случват едновременно и има нещо приятно в мисълта, че някога всичко ще е все едно не ни е имало. “Човечеството е един пълен абсурд. Всички ние сме късмет на съществуване тук и сега. Или както казва Лъвкрафт, “инцидент в историята на тази вселена”. Ако въобще може да говорим за история, тя избледнява във времето.”
Dum spiro, spero
В манифеста на “Метеор” пише: “Вярваме, че силата на мисълта се нуждае от смелост и непримиримост, както и от воля за форма: воля за експериментиране с форми, неограничени от доминиращите символни порядъци…” Как се култивира тази смелост и непримиримост? Според него благодарение на всичко, което ги заплашва. “Няма момент от човешката история, в която нещо приключва и друго рязко започва. Това са процеси, които се самозахранват. Може да приложим и тук теорията на физиците, че енергията никога не се губи, тя се трансформира.”
Сред последните му изяви с “Метеор” е видео работата “Вълшебната гора” (“Гората е онази територия между природата и културата, в която времето е омагьосано...”), както и режисираното от Васева представление “Метаморфози” по Овидий, част от поредицата им “Да играем литература”, в която класическите текстове са представени осъвременени чрез театралните методи. Пред колектива предстоят няколко бъдещи проекта, които се намират в ранен етап на развитие, включително “Йокай” – дума, която реферира към свръхестествени същества в японската митология, “Фауст” на Гьоте и Омировата “Илиада”. Все повече го вълнува героят като понятие в литературата: изглежда ли някак инфантилен като фигура в изкуството, как героичното определя начина, по който виждаме света и хората, въобще какво е или не трябва да бъде героизирано, може ли това да ни амбицира по грешен начин.
Кадър от “Януари” (реж. Андрей Паунов)
“Няма интересно и неинтересно време.” Йовчев казва, че подхожда еднакво към работата по съвременен или класически текст. “Имам един потискащ детски спомен: как на рафтовете стоят дебелите томове, непипани от кой знае кога, но ако посегнеш към някоя книга, винаги някой по-възрастен ти казва: “Още си малък за това, недей”. Това те оправдава да гледаш на определени творби и автори като на неразбираеми, на елитарни, само за избрани, не за теб. А че има такива произведения, от които не можем да извлечем нищо, е лъжа, мистификация”, казва Йовчев, който наскоро е прочел посветения на темите за войната и смъртта роман “Хамлет, или краят на дългата нощ” на Алфред Дьоблин – книга, за която казва, че навярно е щяла да му бъде полезна при работата му по образа на Хамлет преди години. В какви теми и роли му се влиза в близко бъдеще? Той е категоричен: “Всякакви. Всичко ми се прави. Вси-чко.”
Освен в бъдещите проекти на “Метеор”, може да видите Леонид Йовчев в репертоара на Малък градски театър “Зад канала”. В момента той играе в “Шекспирин по време на пандемията” и “Хайде да се трепаме” на Теди Москов, “Обществен враг” на Крис Шарков, “Портокал с часовников механизъм” на Стайко Мурджев, “Случаят Джем” на Бина Харалампиева, “Джъмпи” на Стоян Радев, “Есенна градина” на Юрий Дачев, “Тартюф или Лицемерът” на Лилия Абаджиева. Йовчев има и роля в предстоящия тв сериал “Терапията”.