Maze Hunters не отлагат живота за после

“Кои са тези?”, “Българи ли са?”, “Ама те всъщност звучат много добре”. Подобни въпроси витаеха из публиката както преди концерта на берлинските пост-пънк легенди Pink Turns Blue по-рано тази година, така и преди скорошното гостуване на Interpol. Началото и на двете събития в София дадоха Maze Hunters.

2023-та е годината, в която всичко влиза във фокус за тях: изявите им са все повече и пред все повече хора, а те все по-уверено намират звука си и стоят на сцена. В средата на юни излезе дебютният им албум Faceless (предшестван от ЕР три години по-рано), а първите концерти извън страната са посоката, в която ще работят в близко бъдеще.

Александър Иванов, Евгений Обручков и Дмитрий Военнов изглеждат като хора, за които най-естественото нещо е да са заобиколени от инструменти, кабели и написани на хвърчащи листи заглавия на песни, но те всъщност започват от много по-далечна начална точка в сравнение с повечето софийски групи.

И тримата са бесарабски българи. Вокалистът и китарист Александър е от село близо до Исмаил, Одеска област, Украйна. Басистът Дмитрий Военнов е от Кишинев, столицата на Молдова. Барабанистът Евгений Обручков идва в София от Приднестровието, признатата единствено от Русия полуавтономна източна част на Молдова, която през последното десетилетие се превърна и в културно, и в политическо явление. За това помогна засиленият интерес на пътешестващи фотографи, улавящи консервираната атмосфера на СССР там, където и до днес сърпът и чукът са част от знамето на републиката. След началото на войната тя е разглеждана и като все по-голяма геополитическа опасност за допълнителна дестабилизация в региона.

Тримата се запознават в София, като Дмитрий обяснява, че общността на бесарабските българи и до днес е много сплотена. “Така че, ако дойдат трима, които се интересуват от музика, това ще се разбере.” Първо ги сприятелява футболът, после и музиката. В началото комбинират няколкото си авторски песни с кавъри, а сега изпълненията им са изцяло авторски. От време на време като знак за актуалните си влияния включват “Televised Mind“ на Fontaines DC и “Happy“ на bdrmm.

Когато започват да свирят през 2018 г., веднага усещат химията. Не помнят някога да са се карали сериозно за каквото и да е. “Имаше много за какво да си говорим, дори и да не свирим заедно. Всъщност в една група дори не е най-важното да свириш добре на музикален инструмент. Важен е mindset-ът”, казва Евгений, който като тийнейджър принтира снимки на Interpol, за да ги залепи в стаята си като плакати. И за тримата този контакт с групите, които някога са им се стрували толкова далеч от тях, е сбъдната мечта.

Животът им в София съвпада с първите им запознанства с повече хора, които споделят интересите им, както и въобще с първите им по-големи концерти. И тримата казват, че в родните им места е трудно да се говори за каквато и да е сцена или възможност за изява. Формират и развиват интересите си изцяло заради достъпа до торенти. “Никога не съм ходил на концерти в Приднестровието. Всичко, което съществуваше в главата ми като музика, беше свалено от интернет.”

Въпреки по-големите възможности тук, те смятат, че е трудно да говорим за истинска сцена у нас. Всеки жанр е сам за себе си. Групите приятели често са изолирани едни от други. Под всеки ъндърграунд има още един слой, без отделните общества да имат връзка помежду си. “Веднага ни направи впечатление, че музикантите не се подкрепят, не се уважават. Засега не може да намерим това усещане за общество, което примерно съществува между хардкор групите.”

“Трудно ни е да разберем къде се намираме точно – или ние познаваме отчасти какво се случва, или нас ни познават оттук-оттам, но е трудно да говорим за някакво единство“, казва Александър Иванов, докато другите двама проверяват докъде е стигнал течът в пространството след интензивния дъжд, а саундтрак е репетицията на Savage Ravage, също със скорошен нов албум, на долния етаж.

Faceless е записан в същата репетиционна, която триото обитава от няколко години. Това също носи едно противоречие: те правят съвсем слушаем и лесно разпознаваем инди рок с шугейз елементи, но изцяло на мускули, с всичките лишения, с които живеят и работят музиканти в много по-експериментални жанрове.

Албумът започва и завършва с вплетени в музиката реплики от филма The Network на Сидни Лъмет от 1976 г., и по-точно един от пиковите моменти в него, често използван и цитиран през десетилетията в моменти, когато светът изглежда изключително хаотично място. “Виждаме албума като документален филм, предаден през музиката“, казва Дмитрий, който развива и ембиънт проект под името Sonic Ghout.

Каква част от случващото се на политическо ниво покрай войната в Украйна и винаги изглеждащата заплашена от страничните фактори Молдова е повлияло на записите през последната година? Казват, че няма песен, която директно да говори по тези теми, но според Евгений “този постсоц манталитет, с който сме израснали и с който постоянно отлагаш живота за после, не е оставил чак такива следи в хората тук, но го има при нас. Винаги си нащрек, винаги си забраняваш нещо. Тази нервозност и меланхолия мисля, че личат в албума, защото съществува у нас на подсъзнателно ниво, дали от различните кризи във времето, или от възпитанието на предишните поколения.”

Затова сега те не искат да отлагат нищо, нито да си поставят граници или стриктни очаквания. “А би ли имало смисъл?”.

Може да чуете Faceless на mazehunters.bandcamp.com, както и в стрийминг платформите. Групата ще свири на 14 юли от 20 ч. в Топлоцентралата, като част от новото издание на "Топло фест".