Минно минало и арт бъдеще

„Винаги ме е дърпало към изкуството, като цяло не съм си представяла да се занимавам с нещо друго“, казва Яна Абрашева. Признава, че в 12-ти клас не е знаела какво точно иска да прави, така че просто кандидатства за бакалавър по графичен дизайн в Кралската академия по изкуство в Хага, където и завършва. В средата на 20-те си години, тя е част от новото поколение, на което възлагаме надежди за повече и повече кислород в българските културни среди. Вярваме, че в идните години за нея ще се чува много, така че веднага щом ни прошепнаха, че има адски интересен проект за урановите мини по времето на соца, се свързахме с нея. Иначе я познаваме с работата ѝ Through the hole in the wall we shall see в галерия „Поста“ от миналата година.

Откъде идвате и накъде отивате като артист?

Бих казала, че съм по-скоро дизайнер отколкото артист, въпреки че се е случвало да участвам в някоя и друга изложба. Но бих искала да продължа практиката си с документални филми за тежко експанзивни индустрии,какъвто всъщност е и дипломната ми работа. Харесвам също работата с архиви и теоретични проучвания и това да правя полеви проучвания, и бих искала да стана по-опитна в това и да развия някаква методология. Нещо друго, което, предполагам, доста ще бележи практиката ми, е фактът, че в КО-ОП се готвим да отворим печатница с ризопринтер и широкоформатен мастиленоструен принтер, което ще ми предостави възможност да изследвам печатната графика задълбочено, тъй като ще работя като печатар там и ще имам възможността да използвам машините и да експериментирам със собственото си творчество.

Какво е значението на социалистическото минало и наследство за вашето поколение? Обичайното клише е, че най-младите „нищо не знаят и нищо не са видели“…

Наистина не мисля, че доста от младите знаят много за социализма, включително и аз не знам. Като всяка историческа епоха, той е белязал различни аспекти от живота, включително и културния. Миналото винаги по някакъв начин влияе върху настоящето, като линеарно се прелива едно в друго или има тотално късане. Нещо, което съм забелязала, е, че много казуси от социализма, както и казусът с урановите мини, нямат официален публичен наратив. Въпреки достъпа до информация, като разсекретени досиета и налични архиви, тя продължава да е скрита. Това допълва към мистификацията на периода на социализма в България, което съответно води до неговото романтизиране и у мнозина се създава романтична и носталгична представа за него. Връщайки се на казуса с урановите мини, липсата на официален и достъпен публично източник на информация създава нещо като фолклор – в момента повечето информация, която съм събрала, е, като разговарям с различни хора, преживели този момент от историята, които ми споделят различни откъслечни факти, които могат да бъдат наредени в почти митични предания.

Какво ви вълнува като артист – разкажете ни за няколко ваши проекта?

Интересувам се от главно екология (тежко замърсителни индустрии) и спекулативно сътавяне на наративи, били те визуални, фикция или документални. Интересно ми е да разследвам реални феномени и да спекулирам как те влияят културно, социално и екологично на общността в различни креативни формати.

Завърших с документална видеоинсталация, чиято главна тема се е родила по време на периода на социализма, а именно – мините Марица в Старозагорско. Заглавието ѝ на английски е In order for this town to be destroyed, they need to move the road – цитат от интервюто ми с един от все още живеещите в Бели Бряг, дядо. Проучването ми за този проект започна съвсем случайно в Богатиня, град в Полша, който се намира на германската и чешка граница. Промъкнах се в една въглищна мина и по-късно вечерта гледах в „Гугъл мапс“ къде точно сме били и се оказа, че това е била площта на градче, което е съществувало 13 века. По-късно, при откриването на въглищни залежи там и бавното разширание на мината, то е било погълнато от нея. Единственият публичен архив в интернет, който остава след него, е групата на жителите му във „Фейсбук“, които споделят снимки и спомени за градчето. Следващата стъпка бе да „мапна“ по сателита на „Гугъл мапс“ всички унищожени градчета по света от въглищни мини, които са адски много и стигайки до България, научих за Гледачево, Малка и Голяма Детелина и Овчарци,всички унищожени по време на социализма, а хората – разселени с изключително малко обезщетение. Инсталацията изследва бавния процес, започнат от социализма досега, за обезлюдяването на две села: Бели Бряг и Трояново, за нея вече няма обективна причина, тъй като мините трябва да затворят врати до 2050 г., както беше решено в Зелената сделка. Независимо от това тези две села са почти обезлюдени, а животът на малкото останали жители в тях е изпълнен с тъга и призраците на миннодобивната индустрия.

Друг проект, за който се сещам и се вписва в темата за миналото, е сравнително скорошната ми изложба във витрината на галерия „Поста“, с куратор Бояна Джикова. Целта на тази работа бе да изследва индустриални призраци, тяхната декомпозиция и причините за това.

    Част от изложбата Through the hole in the wall we shall see в галерия „Поста“, с куратор Бояна Джикова

Ще ни разкажете ли за проекта, по който работите в момента. Какво ви грабна в историята на урановата минна индустрия?

Намерих едно списание на улицата до САМСИ, докато бях на някакво откриване. И започнах да чета една статия в него за опасността при добиването на уран в България. Впоследствие, след като малко се разтърсих в интернет и видях в кои зони на България се е случвал уранодобивът, осъзнах колко голяма е била тази индустрия, за която аз нищо не зная. Нещо, което много ме впечатли, е, че единствената информация в интернет за нея, до която стигнах,е изключително незадълбочена и просто предложена в няколко итерации в различните източници. Тъй като още съм в най-началните стъпки на проучването си и не искам да говоря неинформирано, ще спра дотук.

Какво историята на урановата минна индустрия може да каже за миналото и настоящето ни?

Фактът, че тя е била засекретена през цялото време, в което е съществувала, отново говори за липсата на достъп до информация по време на социализма. Мисля, че чрез напредването на изследванията ми по тази тема ще мога да кажа нещо по-конкретно. Това, до което съм стигнала като заключение досега, е, че за някои аспекти от социализма се говори от уста на уста с почти фолкорен маниер.

Уранът като феномен бива хиперобект (бел. ред. хиперобект е истинско събитие или феномен, който е толкова обширен, че е отвъд човешкото разбиране). Интересно ми е дали по време на социализма се е осъзнавало напълно неговото влияние върху околната среда, градоустройство, човешко здраве и т.н. Като всяко друго полезно изкопаемо, което носи печалба, а и енергия, то е формирало всичко около себе си. Без него нямаше да ги има предприятията „Бухово“, „Тракия“ и „Възход“, нито пък дружеството „Редки Метали“, давало работа на 13 000 работници, които са проучвали, добивали и изнасяли уран. Хората от Бухово нямаше да се шегуват, че ако тампадне атомна бомба, няма да дадат нито една жертва, защото имат железен имунитет. И нямаше да я има спекулацията, че суровината от Бухово е била от изключителна важност за съветската ядрена програма.

Защо е важно изкуството, в което се използват документални материали? Ще ни разкажете ли за любимите си примери в това отношение?

Изкуството е не само начин за рефлексия върху теми и казуси по декоративен начин. То има функцията активно да осмисля и преосмисля човешката природа и заобикалящите я феномени. От една страна, изкуството, което се базира на документални материали, може да разкрие конкретна проблематика или вече съществуваща информация, или знание, които да станат по-достъпни и да ангажират широката публика. То успешно повдига наболели въпроси и заявява критични позиции.

В каква посока искате да се развивате и какво ви предстои?

Засега нещата, които ми предстоят, са дългосрочният проект за уранодобива, както и самостоятелна изложба в галерия „Пунта“, за която мисля, че ще е живопис, пак на тема архитектурни призраци и тяхната декомпозиция. Също се вълнувам за печатницата в КО-ОП – винаги ми е било мечта да работя задълбочено с ризопринтер, който досега не беше много достъпен в България.