Йордан Тодоров, снимка: Личен архив
През есента на 2005 г., като журналист в един от големите български седмични вестници, бях изпратен да направя интервю с режисьора Андрей Паунов. Главният редактор обясни, че той е “млад кинаджия, направил филм за лудница, който е спечелил много награди”. Честно казано, тогава не знаех много за Андрей, но бях гледал “Георги и пеперудите” и приех задачата с ентусиазъм. Интервюто продължи няколко часа, през които сменихме няколко локации. Разговаряхме за почти всичко - за филмите на Хичкок и Трюфо, за гастролите му като градинар в Торонто и готвач във Вашингтон, за първия му филм “Люси цак цак” и разбира се, за Дома за възрастни с умствена изостаналост в Подгумер, където се развива действието на “Георги и пеперудите”. Тогава не подозирах, че срещата ми с Андрей ще стане причина самият аз да започна да снимам документални филми няколко години по-късно. Но това е друга история…
“Георги и пеперудите” (2004) създаде вълна, надигнала се няколко години по-рано с филми като “Животът е прекрасен, нали?” (2001) и “Веселите момчета” (2002) на Светослав Драганов. Българското документално кино стана
актуално и за него се заговори като за нещо значимо. Успехът на “Георги и пеперудите” съвпадна с възраждането на интереса към документалното кино в световен мащаб. През 2004-та, годината, в която филмът спечели наградата “Сребърен вълк” на престижния международен фестивал за документално кино в Амстердам, Майкъл Мур и неговото разследване на администрацията на Буш “Фаренхайт 9/11” стана първия документален филм, спечелил “Златна палма” в Кан след “Светът на мълчанието” (1956) на Жак-Ив Кусто и Луи Мал.
Йордан Тодоров, снимка: Личен архив
Документалното кино стана по-злободневно, но и по-креативно по начина, по който разказва истории. В номинирания за “Оскар” Super Size Me (2004) режисьорът Морган Спърлок се подложи на диета с хамбургери от “Макдоналдс”, за да илюстрира вредата от фастфуд индустрията. В отличения с “Оскар” Born Into Brothels (2004) режисьорката Зана Бриски раздаде камери на децата на проститутките в Калкута и по този начин се сдоби с материал, който не би успяла да заснеме сама. Оказа се, че е важна не само историята, но и начинът, по който тя е разказана.
Едно от най-изтърканите клишета е, че истината е по-странна от реалността. В последните години този цитат от “Дон Жуан” на Байрон придоби ново значение, благодарение на документалното кино. Границата между факт и фикция стана все по-размита и днес много често филми, независимо от жанра им, се състезават в една и съща категория.
Така например северномакедонският “Медена земя” (2019) стана първия филм, едновременно номиниран за "Оскар" в категориите “Най-добър документален филм” и “Най-добър международен филм”. Нещо повече, кинофестивали като True/False в Кълъмбия, Мисури поставят под въпрос и дори предефинират концепцията за документално кино. Впрочем линията между игрално и документално кино винаги е била размита. Британският режисьор Джон Гриърсън, който пръв използва термина “документален филм” през 30-те години на миналия век, определя жанра като “креативно третиране на реалността”.
Йордан Тодоров, снимка: Личен архив
И наистина - възможен ли е напълно обективен, “некреативен” подход към нея? Въпросът за “креативното третиране на реалността” е в основата на скандала с германския документален филм Lovemobil (2019), който разказва историите на няколко проститутки, които практикуват професията си в туристически каравани. Филмът на режисьорката Елке Леренкраус, в чиято стилизирана, неонова визия виждаме отзвук от Whores' Glory (2011) на Михаел Главогер, спечели множество престижни награди в Германия. Както се разбра впоследствие, една голяма част от филма е режисирана и с участието на професионални актьори.
Навлизането в стрийминг ерата също промени естеството на документалните филми. Заснемането често отнема години. Но днес, водени от надпреварата за актуално съдържание, стрийминг платформите, които разполагат с достатъчно средства и собствени студиа, реализират документални продукции в рекордни срокове. Минисериалът на Netflix Jeffrey Epstein: Filthy Rich беше излъчен едва девет месеца след смъртта на Епстийн (американски инвеститор, осъден за сексуална експлоатация и приближен до Доналд Тръмп - бел.ред.). За съжаление,
кратките срокове на заснемане често са свързани с компромиси в качеството. Така доста от съвременните документални продукции, въпреки добре конструираната си наративна арка и развити персонажи, приличат на разширена версия на популярния формат 60 Minutes.
Светът винаги ще има нужда от документални филми, които не просто разказват интригуваща история, а са повик за промяна. Филмът на София Тзавелла “Хотел Рай”, продуциран от HBO, е колкото лирична приказка за живота “в канавката”, толкова и изследване на причините за провала в социализацията на ромите във времето на късния социализъм и прехода. “Хотел Рай” промени живота на стотици души, след като стана причина за събарянето на опасния блок 20 в Ямбол, който е главно място на действието във филма. В други случаи документалното кино може да донесе закъсняла справедливост. След случайно изпусната реплика извън кадър по време на снимките на минисериала на HBO The Jinx (2015), милиардерът Робърт Дърст бе изправен отново пред съда и получи доживотна присъда за убийството на приятелката си през 2001 г. Дърст почина в затвора в началото на тази година на 78-годишна възраст.
Днес, 20 години по-късно, българската документална вълна, за която стана въпрос в началото на този текст, е в миналото. Но интересът към документалното кино е все така жив. Голяма част от хората, които бяха част от тази вълна, навлязоха или навлизат в нови територии. На тазгодишния "София Филм Фест" зрителите ще видят игралните дебюти на трима режисьори, започнали кариерата си в документалното кино - Андрей Паунов, Светослав Драганов и Тонислав Христов. В едно от последните си интервюта пред сп. “Кино” по повод новия си филм “Януари”, Паунов заявява: “На мен някой като ми каже как се правят нещата, обикновено ставам и си тръгвам.” Хората, които познават Андрей, знаят, че тази реплика изразява начина, по който са направени всичките му филми досега. С други думи - в правенето на документално кино, а и в киното въобще няма рецепти.
Йордан Тодоров е журналист, документален режисьор, кинокритик и преводач от немски език. В момента живее в Берлин. Тодоров е продуцент на “Пламен”, филм за починалия след самозапалване в знак на протест Пламен Горанов (2015), автор на филмите “Бетонни фараони” (2010), който разказва за най-многобройната ромска общност калдарашите, и на "Татко снима мръсни филми” (2011) за родения в Бургас и избягал в САЩ по време на тоталитаризма режисьор на еротични филми Стивън Х. Апостолоф, както и на последвалата книга за живота му (2020).