Невидимата тежест на предметите 

Има едни популярни мемета, в които скръстил краката си будистки монах се радва, че е получил за подарък любимото си нищо. Повечето хора, обратно, изпадат във възторг от нещата, които получават, купуват или намират случайно в гардероба на баба си или на улицата. И това е напълно нормално. Будизмът също приема, че материята е неразделна част от живота, просто поставя приоритетите другаде. Ако между тези две крайности съществува някаква допирна точка, то това са нещотърсачите, за които емоционалната наситеност на един предмет е в пъти по-важна от материалната му стойност. А когато нещотърсачите обичат да издирват и разказват истории, тогава се случват чудеса. 

 

"Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч", автор Екатерина Петрова, изд. "Жанет 45", корица: Люба Халева

Тъкмо такова пъстро чудо* е книгата на Екатерина Петрова** – "Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч". В нея тя изследва и разкрива емоционалния заряд, натрупал се във вещите от ежедневието. При това го прави с любопитство, навлизайки в удивителни детайли, независимо дали става дума за бутанските ботуши тшолам, стара карта на Източен Берлин, боклук от Ню Йорк или обикновен бял потник. И тъй като Петрова е живяла на ужасно много места, доста е пътувала, а и безскрупулно развежда читателя из различни години, десетилетия и векове, обиколката е впечатляваща – през Великата френска сапунена индустрия, Дървения град на Емил Костурица, по следите на френските сладкиши с Марсел Пруст, че и до Кристо, който присъства с два текста: за "Портите" в Сентръл Парк и за "Плаващите кейове". Петрова се съгласи да напише и трети текст за Кристо специално за "Виж!" за февруарския брой от 2022 г., посветен на съвременно изкуство. Този път за опакованата Триумфална арка. 

Би било безкрайно интересно, ако всеки един от нас си направи експеримент и се разрови в произхода и историята на един предмет от ежедневието си. Това може да е пишеща машина, африканска маска или дървена купичка за чай, но резултатът от проучването би бил също толкова интригуващ, ако се спрем на нещо, което ни изглежда твърде прозаично, за да си правим труда: радиатор, електрическа кана за вода или молив. Всеки артефакт е една вселена сам по себе си... Това, което го прави уникален обаче, е, че той влиза и присъства в животите ни по различен начин. И тук става дума не само за реалните предмети, но и за идеите за тях. 

Предметът ти дава възможност да вземеш със себе си спомен и отново да го извикаш във всеки момент, когато поискаш. Вероятно и затова един от първите текстове в книгата е посветен на мадлените на Пруст. Вярно, в българския език няма сладки, които да са придобили значение на отключване на паметта чрез сетивата, но всеки разполага със своите аромати на детството си, които функционират по същия начин, а това е по-важно от думите. 

Всъщност "Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч" напомня за анекдота от филма "Дим" на Уейн Уан, вдъхновен от разказа "Коледната приказка на Оги Рен" на Пол Остър. В анекдота Уолтър Рали се хваща на бас с кралица Елизабет I, че може да премери колко тежи димът на една цигара. И естествено, печели баса. За целта той иска да му донесат везна, премерва първоначалната тежест на цигарата, а после внимателно тръска пепелта на везната и накрая мери тежестта на изпушения фас. И готово, ето я тежестта на дима. Подобна е тежестта и на предметите в книгата на Петрова. 

Несъмнено всеки читател би открил свои любими истории от богатата палитра на авторката, но няма как да не спомена колко се разчувствах, когато разбрах как през 1963 г. Джон Кенеди държи реч пред германците в доста напечен исторически момент. За да им демонстрира подкрепата на САЩ, той прибягва до масовата практика да каже нещо на немски. Вие може и да сте чували, но аз досега не знаех, че Кенеди се е изправил пред германците и им е заявил в очите: "Аз съм една поничка."*** Да, Berliner означавало не само берлинчанин, а и типична местна поничка, така че Кенеди особено много трябвало да внимава с граматиката, за да не му се смеят... От друга страна, хората не му се изхилили с лошо и президентът със сигурност позатоплил атмосферата през този ден от Студената война. 

Впрочем есетата могат да послужат за пример и за нещо друго – колко важно е редакторите в медиите имат нюх и да търсят различни гласове. В тази история редакторът е Ива Рудникова, а рубриката на Петрова в "Капитал Light" беше "Нещотърсач". Трябва да се отдаде заслуженото и на Надежда Радулова и "Жанет 45". Колкото до оформлението на Люба Халева, разгърнеш ли книгата веднъж, шансът да не си излезеш с нея от книжарницата е нищожен. 

* Както метафорично, така и буквално – благодарение на корицата и оформлението на Люба Халева. 

** Екатерина Петрова се занимава с превод, есеистика и журналистика и през 2021 г. получава преводаческия грант PEN/Heim за работата си по превода на романа "Пътуване по посока на сянката" на Яна Букова. Освен че пише прекрасни есета, тя борави с бележките под линия наистина впечатляващо. 

*** Ich bin ein Berliner.