Има ли ново литературно поколение и за какво пише то?

Забележимо е: от началото на десетилетието, белязано от поне няколко исторически събития само за три-четири години, има все повече нови гласове в литературата ни. От друга страна, тази вълна съвпада с все по-малкото присъствие на културно съдържание в медиите, а годишните данни около това колко обществото чете и купува литература, остават не особено окуражителни. Според изследване на НСИ от септември 51,8% от хората на възраст между 25 и 64 г. не са прочели нито едно издание през свободното си време, а сред читателите се забелязва силен дисбаланс – мъжете посягат към книгите все по-малко в сравнение с жените.

Писателите и поетите, които дебютираха с книги от 2020 г. насам, носят “нещо старо, нещо ново, нещо назаем”, но как се виждат те във време, което поставя нови и нови прегради между тях и читателите?

 

Те не се страхуват да погледнат към миналото

 

“Това, което мисля, че силно отличава нашето поколение, е темата за семейството и детството”, казва 24-годишната Камелия Панайотова. “Имаме много травми, може би защото при родителите ни има много противоречия – уж промени, уж свобода, но и ясно наследство на патриархалното, което пък се сблъсква с все пак променящите се модели на възпитание.”

 

Фотограф: Боряна Пандова

 

Разговаряме с нея малко след като се връща от представяне на романа с автобиографични елементи “Ане” (изд. Жанет 45”) в Пловдив и малко преди да говори за него в новото литературно пространство в София – “Светофар”. “Ане” идва след стихосбирката “Човекът, който си тръгва” (изд. “Арс”) от 2021 г. и прави впечатление с откровения си тон по безкомпромисно болезнени теми всичко по оста на семейните травми и как човек може да обърне нова страница в живота си при липса на стабилност и средства.

В представянията на “Ане” до момента Панайотова забелязва, че читателите имат силно желание да споделят с нея собствените си житейски предизвикателства, “което е хубаво, тъй като това, което си написал, отваря разговор, случва се едно особено припознаване, но може и да е малко смущаващо понякога.”

В историята ѝ забелязваме и че това поколение на нови автори вече си взаимодейства. Панайотова определя романа “Направени от вина” на Йоанна Елми като вдъхновение да намери смелост и да завърши ръкописа си. “Преди това пишех “Ане” малко на шега. Беше ме страх от прозата.” Въпреки че не е живяла извън страната, това, че е била между различни градове – родена е в Провадия, учила е във Варна и Велико Търново, а сега е в София – я кара да припознае темата за отделянето от средата, срещането на нова такава, дистанцията. Вижда връзка между това, което я вълнува, и поезията на други млади автори като Александър Арнаудов и Боряна Богданова. И все пак за себе си тя вижда близкото бъдеще с писането на проза.

 

Камелия Панайотова, фотограф: Асен Георгиев

 

Тя е умерен оптимист за навиците на младите хора и родители. Според нея расте поколение, което активно чете и разпознава процеса като ценност именно защото осъзнава колко лесно тези навици може да бъдат изгубени.

 

Наследството на 90-те години и преодоляването на клишетата

 

“Не съм дете на 90-те, но много хора казват, че усещат атмосферата на това десетилетие в романа ми. Като че ли 90-те не напускат и нашето поколение”, казва Панайотова.

Момчил Миланов, който дебютира през 2021 г. със силно нетипичния за литературната ни сцена роман “Лято в Бурландия” (изд. “Аквариус”), долавя нещо подобно:

 

“Има едно общо желание да се превъзмогнат натрупаните клишета за последните тридесетина години и т.нар. преход, да погледнем с критично око, но и с разбиране към времето, което неусетно изтече.”

 

“Надявам се да го има това желание, защото беше започнало да става доста тягостно”, добавя той.

Миланов е роден през 1986 г. в София и извървява дълъг академичен път преди романа – той завършва международно право и международни отношения в Страсбургския университет и Колежа на Европа в Брюж, след това е докторант и асистент в Женевския университет.

 

Момчил Миланов, фотограф: Яна Лозева

 

Той вижда 90-те като тема, от която все още не можем да се откопчим. “За родените в края на 80-те това е времето на тяхното детство, формиращ период. И аз не правя изключение. Интересно ми е да знам какво усещат родените през 90-те и след това как те възприемат периода. Подозирам, че е с повече снизхождение и разбиране. Човек се опитва да приеме времето си и да го обича, защото няма право на втори шанс за първо впечатление.” Сред изданията от последните няколко години, които са го впечатлили, са философското есе “Потос” на Антоан Асенов, стихосбирките на Габриела Манова и Нели Станева.

Подобно на Камелия Панайотова, Момчил Миланов вижда, че някои тенденции на настоящето по-скоро мотивират хората да преоткриват истински ценното, отвъд скоростното и дигиталното. “С времето навиците ми се втвърдяват, не мога и не искам да се откъсна от привързаността си към хартията. Подариха ми Kindle преди години, дори не знам къде е. Надявам се един ден социалните мрежи да са изключение в живота ми, защото те в същността си са асоциални. Нищо не може да замени живото общуване.”

 

Да напишеш книгата, която искаш да прочетеш

 

“Лято в Бурландия” се развива в едноименната измислена страна, в която приказното и страшното, утопичното и антиутопичното, съжителстват. “Исках да напиша книга, която, ако вляза в книжарница, да посегна към нея, да я разгърна и да си я взема с мен”, казва Момчил. “Книга, която да уважава въображението на читателя, която събира заедно възрастни и деца, и най-вече – която да бъдеш готов да препрочетеш в мига, когато затвориш последната страница.”

 

Емине Садкъ, фотограф: Марина Чамуркова

 

Подобен инстинкт, сам да си промяната, която искаш да видиш, движи и Емине Садкъ, която в дебютната си книга описва свят, в който "хорският срам е по-силен от женското достойнство" и "отчуждението е все по-голямо, самотата в семейството - все по-силна". 

 

“Исках да напиша роман, който липсва за Лудогорието: като важна културна и историческа част от България.”

 

Резултатът е “Керван за гарвани”, който излезе през 2022 г. от “Фабер” и оттогава постепенно, но сигурно намира своите читатели.

Според нея интересът към младите автори сякаш все повече се засилва. Това на свой ред е “добър повод да се обнадеждим, че читателите имат нужда от нов, свеж и смел разказ. Нещо повече – не само българските, но и чуждестранните читатели се опитват да научат и разберат повече за България.”

 

Бъдещето на литературата е децентрализирано

 

Подобно на Панайотова, Садкъ вижда една нова роля за българския роман: “за разлика от 90-те, през които поезията е изкачвала върховете на българския език и литература, в които всичко е било възможно, след 2020 г. прозата се опитва да направи същото и има потенциала да успее.”

От друга страна, “поколенческите капани са на всеки километър. За справка – вижте социалните мрежи и поведението на българските литературни кръгове…”.

И като стана дума за литературни кръгове,  Садкъ е писателка, която е силно отделена от обичайното формиране на авторите у нас и в дебютния си роман тя използва този по-специфичен житейски опит. Родена е в Дулово през 1996 г., отраства в Исперих и следва в Търново. Хващаме я, докато лети между Амстердам, Брюксел и Банкок. “А що се отнася до навици, никакъв читател не съм. Има дни, в които чета само за пеперудите в Кения, после – за историята на киното в Иран след революцията, в края на месеца хващам всичко, до което се добера на Мартин Валзер.”

 

Фотограф: Боряна Пандова

 

Според нея да не си израснал и да не живееш в София е предимство. “Първо, никога не съм имала авторитети, за които да се разказват градски митове и легенди, а на мен да ми треперят мартинките, когато чуя нечие име. Уважавам и се възхищавам на някои хора, но другото ми е чуждо. Второ, възможността да се срещаш с най-различни хора на най-различни места и да опознаваш страната, в която си роден, чрез техните истории, е подарък. За мен България не може да е София. И София е непосилна да разкаже България. И накрая – капсулирането в културните среди ми се струва клаустрофобично. Децентрализация, децентрализация, децентрализация. Ей така си викам от тийнейджър.”

 

Авторът като главен герой

 

Според Камелия Панайотова има осезаема липса на предизвикателни съвременни романи, особено в сравнение с огромното количество поезия, което излиза. “Като тази поезия звучи много сходно, а покрай стихосбирката ми слагам и себе си в тази група“, споделя Панайотова.

 

”Не знам дали има течение или повтаряща се формула, но в поезията си ние наистина звучим сходно.”

 

Тя намира обяснение в социалните мрежи. “Влияем се от това, което споделяме веднага, а то не винаги е чак толкова добро. Впоследствие то се приема за пример, друг си казва, че ще публикува нещо веднага и това понижава стандарта.”

 

Мария Гетова, фотограф: Боряна Пандова

 

Мария Гетова, родена в Русе през 1999 г., дебютира миналата година със стихосбирката “Полуразпад” (изд. Scribens). Тя вижда голямо разнообразие в това, което се пише днес, но е трудно то да бъде сложено под какъвто и да било общ знаменател:

 

“Има множество дебюти, но те не непременно оформят поколение.“

 

И допълва, че има късно дебютирали автори, с различен стил и почерк от по-младите поети, които за пръв път показват свои текстове.

Според Гетова някои звучат по-класически и се връщат към по-стари образци, докато други се придържат към по-съвременни примери.

Ако има тенденция, която забелязва, тя е, че често поезията в последните години не експериментира, а разчита на заученото. “Същевременно многообразието е симптоматично и показва, че днешната поезия има навика да черпи отвсякъде и че при по-внимателно вглеждане клишето, че всички нови поети звучат еднакво, се разпада.”

За нея определени вкоренени възгледи допълнително самоизолират поезията като елитарно изкуство и я правят още по-недостъпна. Това не помага, особено когато по-големите културни разриви в обществото и липсата на образователни политики също допринася за ситуацията. “Въпросът е дали проектният принцип и индивидуалните действия на отделни дейци могат да донесат достатъчно устойчивост.”

 

Фотограф: Боряна Пандова

 

Същевременно тя забелязва и че все повече се работи за отварянето на поезията към по-широката публика. Мария вижда ангажираността и полагането на усилията за разпространението като част от ролята на поетите днес.

“Не визирам крайности като качване на Tik-Tok видеа или промяна на стила с цел по-лесна достъпност, а влагане на ресурс от себе си – организацията на събитие, премиерата в още един град или препоръчване на книги на приятели. Знам, че за някои автори това е работа на самите издателства като част от пазарната икономика – и това не може да бъде отречено, – но писателите биха могли да се включват по-активно в този процес.”

Подобно на Панайотова, Миланов и Садкъ, Гетова също има усещането, че в момента сме в период, в който литературата ходи по тънък лед. “Сякаш има голямо вторачване в невидимите граници на „позволеното“, в това, което се очаква един млад автор да пише или да не пише.” Убедена е, че ако се отдадем на отъпканите пътеки, това ще бъде “нещо, от което всички ще загубим.”

Според Емине Садкъ “има вероятност от зацикляне с теми-тенденции, които могат да изморят читателите.” За нея това ще има ясно и негативно последствие: “Това означава втора вълна на разочарование и оттегляне от българската литература, което точно в момента не можем да си позволим.”