На обяд в “Чернобил”

“Жив град” е едно от изреченията, които най-лесно биха описали Киев през деня. През нощта столицата на Украйна моментално се опразва заради полицейския час, а ако планираното спиране на електричество съвпадне със сирените за потенциална атака от руска страна, може да няма ток часове наред: тогава генераторите стават саундтрак на вечерта, а последните часове, в които баровете и ресторантите може да работят, се прекарват на свещи.

Нормалността се преследва ревностно, разговорите за това как се е случило с близък на фронта, може да бъдат последвани от вметки къде е отворила най-добрата книжарница, къде е най-доброто кафене, къде наистина ходят местните. В тона на младите в Киев, това звучи повече като политически акт и просто различна форма на протест, отколкото делюзия. Вероятно и начин на оставяне назад моментите в историята, в която съветските репресиите са имали и директно отражение върху възможността въобще за живот (най-радикалното проявление на това е сталинисткият “гладомор” на 1932-1933). Нормалността ще се демонстрира, докато самите условия не станат напълно ненормални.

Баровете и ресторантите, особено когато токът спре и свещите започнат да се разтичат, се превръщат в територии, в които искреният разговор е единствената норма, стоицизмът дава път на сарказма и натрупаните болки. Голяма част от хората в сферата на услугите, включително сервитьори и бармани, са от окупираните територии, често от Донецк, живеят с войната не от две, а от десет пълни години.

На 134 километра има още едно място, което се опитва да поддържа нормален ритъм на живот, работа и отношения: столът на атомната централа “Чернобил”. Асоциациите ни с нея са разбираемо свързани най-вече с катастрофалните последници от аварията на 26 април 1986 г., засилени и от активната дезинформация на съветския режим. Сериалът за събитията тогава се превърна в попкултурен феномен и засили туризма към Зоната , а пълномащабната инвазия на Русия дойде в момента, в който той беше в пика си.

Централата и близкият изоставен град Припят бяха бързо окупирани от руската армия през февруари 2022 г., а това засили страховете за нова атомна катастрофа, с което старите травми и новите страхове се обединиха в едно пулсиращо цяло (част от украинските бежанци, които се насочиха към Румъния и българското Черноморие през 2022 г., го направиха заради заплахата от фатален сценарий при окупирането на атомната централа в Запорожие). В края на март 2022 г. “Чернобил” и Припят са освободени, като местната лаборатория, която изследва почвата, отчита леко завишени нива на радиация, най-вече заради спирането на всякакви дейности по време на окупацията и разрушаването на техника в самата централа.

Към 2024 г. има бавна, но постепенна вълна на хора, които се завръщат в къщите си в околността, а въпреки историите от окупацията, ежедневието в централата се движи почти тривиално. Въпреки възстановяването на работните процеси, зоната остава затворена за посетители, с което територията около централата е за втори път недостъпна. Част от сертифицираните водачи продължават да обитават Припят, дори и без туристи – с усмивка казват, че тишината и отсъствието на хора им носи хармония.

На обяд в “Чернобил”, в широко и осветено пространство, което мигновено напомня за 80-те или 90-те (и надолу по времевата спирала) всички получават едно и също от изцяло женския състав на кухнята, също облечен някак безвременно. Върху червена табла се поставят шницел, картофи, салата от зеле и червено цвекло, типов хляб. Украинските флагове в кухнята подсказват опасното настояще. Все едно то е дошло с взлом в столовата, където всичко напомня за нещо отминало, но слънцето все пак си проправя път през пердетата.