На острова на бохемите

Дълги години съм слушал несъзнателно тази италианска клиширана песен по някое запазило духа си старовремско капанче и, макар и понякога да ми е втръсвало от такива песни, в този припев се крият едни много романтични въпроси : “Какво се случва с хората от морето, след като мине лятото?” или пък: "Какво се случва с тези, които летуват, привързват се към мястото и решат да запеят друга, до болка позната наша си песен “Оставаме“? По един или друг начин съм се чувствал и от двете страни на монетата и ето че вече повече от двадесет години оставам за цяло лято, а и във всеки един миг, който мога да открадна, все си идвам тук във Варвара. Наблюдавам хората в селото от дете и мога да ги разделя на три категории - местни, летуващи и така наречените “местни шопи”. Всички сме се превърнали в лирическите морски хора от песните, но никой от нас не си задава въпросите къде отива или дали остава. Поглеждам всеки един стълб в селото как е заселен от връщащите се всяко лято щъркели, после пък поглеждам към скалите и виждам вечните корморани и като че ли така сме и ние свързани със селото и сме го заселили - по щъркелски и корморански. Ние винаги сме в нашата Варвара, която по един на пръв поглед необясним начин, се е запазила в духа си от времената, когато автентичните ѝ хора - жителите, артистите, бохемите, ресторантьорите, рибарите - са я създали.

 

Този “остров на блажените“ стои толкова очевидно по главния път на крайното Южно Черноморие, а сякаш е толкова невидим и труднодостъпен. Забелязал съм, че табелите насам са малко, бусчетата нарядко, хората масово са свикнали да подминават селото, а когато съм си говорил с някои хора, те дори са се учудвали, че има плаж. Като че ли Варвара е жива и много внимателно избира хората, на които да се покаже и разкрие своите тайни. До днес сякаш тя остава като непокътната със своите легендарни пространства – Меките скали, Дарданелите, живописното плажче, Желязното дърво, служило за декор на филма “Голямото нощно къпане“, подножието на Странджа, големите поляни и всяко едно кътче, където можеш да се усамотиш или да прекараш времето на диво с любим човек и с приятели, а ако искаш  малко веселба, хубави разговори и да чуеш и създадеш истории – всичко това много лесно може да се намери в емблематичните заведения, които са тук почти от времето на кормораните. 

 

И на въпроса "Защо духът се е запазил и запазва" в моята лична интерпретация бих отговорил с това, че хората остават и предават на следващите автентичната свобода на селцето. В заведенията и къщите, освен приятните хора, днес те посрещат и децата им. Ако довчера бохемите неуморно са си създавали и разказвали историите, то днес те, редом със своите наследници, летуват и зимуват тук и така духът се препредава и диша в своето време, вероятно леко променено, но толкова, колкото пясъкът от едър е станал леко по-ситен. 

***

Веселин Геренов е преподавател по литература, един от хората зад Burgas International Film Festival, а през повечето време през лятото може да го намерите в семейната му къща “До кея” във Варвара.