Поезия ли бе да я преведеш

В брой, в който изследваме възможностите пред българската литература, нямаше как да не се свържем с Габриела Манова. Тя е част от литературната резиденция в английския град Норич, обща инициатива между Фондация “Елизабет Костова” и Националния център за писане (NCW) във Великобритания. В рамките на резиденцията тя работи по превода на съвременна българска поезия и се надява в близко бъдеще проектът да се реализира като антология.

“Един от логичните варианти е да започна с публикации в англоезични издания с интерес към преводната литература. Ще се радвам и на подкрепата на Министерството на културата, на наши посолства и културни центрове в други държави”, казва Манова, родена през 1995 г. в София, авторка на стихосбирката “Навици” (2020, “Жанет 45”) и преводачка на научния труд “Covid-19: Пандемията, която не биваше да се случва, и начините да предотвратим следващата” на Дебора Макензи и романа “Изрисувано с къна” на Алка Джоши (изд. Benitorial).

Един ден в Норич, UK

Дните тук са като вълнуваща смесица от превод, разходки, събития и разговори със съквартирантката ми, Драгана Ерявшек – преводачка, писателка и журналистка от Черна гора. Преди да дойда, си представях някаква върхова продуктивност, но всъщност това нито е здравословно, нито е реалистично. Вече съм на мнение, че смисълът на преводаческата резиденция далеч не се изчерпва с това да останеш насаме с текста (което си е истински лукс). Също толкова важни са срещите с всякакви хора, писатели, преводачи, книжари. Историци, актьори, художници. Емигранти. Всеки добавя по нещо към пъзела и прави преживяването по-пълноценно. Ще перифразирам Джен Калейа, преводачка от немски: “Хубаво е да осъзнаем как преводите ни влияят на начина ни на живот, а също и как начинът ни на живот влияе на преводите ни“. И че времето, в което не превеждаш, също има значение за работата ти.

По-глобално ли звучи съвременната българска поезия

Планът ми е да превеждам поезия от края на ХХ век до наши дни, но все още избистрям подбора, затова засега не ми се ще да разкривам конкретни имена. Започнах от важни и любими за мен стихотворения, текстове, които винаги съм искала да преведа. Някой би казал: има риск от субективизъм – може би е така, но не е ли така при всяка антология?

Колкото до трудностите – всеки текст носи някаква културна обусловеност, специфични пластове, които преводачът се стреми да предаде. Това е същността на превода, не казвам нищо ново. Ако при Ботев имаш Балкана, робството, механата, при съвременните поети имаш града с всичките му познатости и потайности. В този смисъл е интересна тенденцията на съвременната ни поезия към заземяване през познати образи “Кристал“, “Света Неделя“, неназован бар в Бургас.

Да, има известна универсалност и глобалност – сега поезията ни е обърната в голяма степен навътре, и парадоксално това “навътре“ някак си се предава по-лесно “навън“, към света. “Нашият шедьовър е личният ни живот“, пише Марк Странд, в превод на Кристин Димитрова – а нашите трагедии са личните ни трагедии. Не че не пишем за обществените си проблеми, но когато го правим, в центъра е по-скоро индивидът. Не е егоцентризъм, а естествено стечение на обстоятелствата, дори народопсихологично си го обяснявам българите често се чувстваме изоставени и пренебрегнати от държавата, институциите, нерядко усещаме България като мащеха, затова е нормално да търсим революцията вътре в себе си.

Всички тези и още много казуси се съдържат в съвременната ни литература изобщо и са наистина сложни и любопитни за превод.

Фотограф: Яна Лозева

ENG > BG vs. BG > ENG

По принцип превеждам от английски, но обратният превод винаги ми е бил интересен и нерядко български текстове са провокирали прословутия преводачески сърбеж. Превеждала съм ги, за да разбера сама за себе си как се “държат“ на другия език.

Двата вида превод са трудни по различен начин. Тези дни имах среща със Стивън Уотс, поет, преводач и редактор, който ми разказа за мащабния си проект – библиография на чуждестранна поезия от ХХ век нататък, преведена на английски. С него обсъждахме този казус, дали “имаш право“ да превеждаш на език, различен от майчиния ти. Не че някой го е забранил, но бих казала, че битува тази стигма, че е препоръчително да превеждаш само на матерния си език и да не шаваш много извън това.

В крайна сметка стигнахме до извода, че добрият превод не опира до това кой от двойката езици ти е роден, тази постановка би била прекалено опростенческа. Проблемът може да се пренесе и на чисто прагматично ниво: колко са хората, чийто роден език е английският, и които ползват български свободно, искат да превеждат и биха превеждали? Няма нищо драматично в това, че сме “малък“ език, но пък така нараства личната ни отговорност да разпространим литературата и културата си в други държави. И за да се върна на библиографията на Стивън Уотс: в нея фигурират сравнително малко заглавия от български. Мисля, че няма причина да не уплътним списъка, особено в светлината на българската номинация за международен “Букър“.

Какво ново може да кажем на англоезичния читател

В тъканта на българската поезия все още се преплитат обществено важни въпроси и търсения и разнообразни наслоявания на исторически процеси, макар и попречупени през призмата на отделния човек. За мен са интересни и преживяванията на поколенията в епохата отвъд прехода – тази всеобща несигурност и нестабилност. Имам чувството, че винаги сме някак на ръба между Европа и Ориента, между крайностите и баланса, между желанието да не се отказваме от традициите си, но и да се чувстваме свързани със света. От това произлизат много интересни за читателя неща.

Да израснеш и да живееш в Източна Европа е разнолико преживяване. Всички се забавляваме на смешките за балканските бит и душевност в социалните мрежи, но мисля, че има и много дълбочина и смисъл, които са специфични за нашия район и които биха подплатили преживяването на един незапознат с България читател, биха му помогнали да види отвъд стереотипната представа за страна от тази част на света. Ние не сме перманентно обладани от носталгия. Просто търсим себе си – това отнема време, налага се да преговорим и да се помирим с миналото, но вярвам, че сме на пътя и ще се намерим. И се надявам поезията да помогне.