Поредната бъркотия на Edgar Gomez

Едгар Гомез е с бразилски корени, роден е в Лисабон, но през последните повече от 20 години е жител на Пловдив, където е познат на местните и като създател на галериите “Seven” и “Art Reality“ в “Капана“. Зад това име обаче стои изключително богата и любопитна история на художник, който умело смесва похватите и внушенията на уличното изкуство, като ги пренася върху живописните си платна.

Noah wears trousers by CHANEL, масло върху платно, 96 x 114 cm.

Изкуството го вълнува още от дете, защото по думите му е единственото, което му дава истинска увереност, но макар винаги да е искал да стане художник, никога не е вярвал, че това някога ще бъде възможно. Преминал през обучение във Филаделфия, както и през Университета за изящни изкуства в Лисабон, в началото на 90-те години Едгар се озовава в България, където не просто се появява на сцената на съвременното изкуство, а буквално се блъска в нея. В началото гради кариера като интериорен дизайнер на култови клубове като “Червило“ в София и “Комикс клуб“ във Варна. Той самият казва, че предпочита изкуството му да говори за него повече, отколкото думите, но успяваме да го хванем за разговор малко преди първата му голяма самостоятелна изложба в София от доста години насам, която предстои през октомври в “Чистилището“.

HOWL, 2023

Кои са темите, които Ви вълнуват най-силно като артист?

През последните години насищам картините си със сурова, лична емоция, която не може да бъде пренебрегната. Те сякаш изразяват пряка конфронтация с нашето колективно страдание, превръщайки объркването, изтощението и болката в образи, които говорят с оглушителна сила. Показвам емоциите на хората, за да припомня, че човешкият дух съдържа безупречна красота в своето несъвършенство.

Страхотното произведение на изкуството те кара да чувстваш. Кара те да се чувстваш човек, когато го гледаш. Да имаш различни емоции, отекващи от една творба, винаги е късмет, тъй като тя може да комуникира на различни нива. Не искам изкуството ми да е предвидимо. Искам на картините ми да се гледа като на същества. Да имат присъствие и усещане за актуалност. Мисля, че силата на изкуството е да противопоставя представите ни за това какво сме и какво разбираме.

Follow me into my happiness, 2023

Пътували сте и сте работили по цял свят. С какво се отличава според Вас артистичната сцена в България?

Мога да говоря само за себе си. Мисля, че целта е да се опитам да уловя нещо, което предизвиква чувства. Изкривяването е начин да се каже нещо, без да е твърде буквално. Позволява пространство, където можете да бъдете двусмислени, без да се раздавате твърде много. Не виждам смисъл да рисувам нещо, което е твърде буквално, тъй като просто ме кара да се чувствам сякаш преминавам през старата земя. Изкривяването и абстракцията позволяват на произведението да бъде свързано със самата среда и боята, както и с обекта. Изкуството винаги е било моето бягство.

Saint Youth, 2023 / Smiling Saint Death, смесена техника върху дърво, 2023

Как се озовахте в Пловдив и беше ли трудно да свикнете с живота в България, да намерите приятели и колеги?

Аз съм безкрупулен индивидуалист, затова нямам много приятелства с български художници. Опитвам се да остана възможно най-изолиран от това, което се случва в този свят. Искам всичко, което правя, да бъде в най-истинската му форма.

Появих се на българската арт сцена през 1993 г., но не с картини и скулптури, а с интериорен дизайн. Това бях учил във Филаделфия. Направих едни от най-великите клубове в България по онова време като “Червило”, “Комикс клуб“, “B52’’, “Underground’’, “Fly’n’Hy” и много други арт места.

Основното нещо, което научих, е, че да си артист е свързано с това, което правиш, а не с това, което казваш. Това важи особено за художника.

Кога започнахте да рисувате и как изкуството Ви се промени с времето?

Рисувам още от 8-9-годишен. Мисля, че всички добри артисти, на които се възхищавам, се променят по пътя на кариерата си. Виждам подобен преход в собствената си работа. Дори никога да не сте мислили да поемете по пътя на артиста, чрез развитие, упорит труд и открития стигате дотам. Това е като да откриете нови пътеки в позната гора, които ви отвеждат до места, за които никога не сте подозирали. Това е едно от истинските удоволствия да си художник, което те изненадва всеки път.

Follow me into my happiness, 2023

Защо решихте да основете собствена галерия и пред какви предизвикателства ви изправи това през годините?

Наистина е интересно да имаш арт галерия. Мисля, че всичко е свързано с използването на средата. Самият процес на излагане на арт е доста хаотичен, но и много потапящ и медитативен. Цялото изживяване се движи като пъзел, който едновременно се топи и всеки импулс, който създадете, поставя друг такъв на стената на галерията. Така че това е доста органичен процес. Искам произведенията, които показвам,  да са нещо повече от картини. Искам да носят усещане, което наистина да присъства и едва след като се отдръпнете и погледнете подреденото от дистанция, да получите тези мигове на размисъл.

Sometimes it happens, 2022

Вашите творби са силно повлияни от уличното изкуство. Спомняте ли си някои от първите прояви на графити културата през 90-те у нас? Как оценявате факта, че през последните години уличното изкуство започна да влиза в галериите?

Намирах го за истински вълнуващо. Наричали са ме уличен артист, но истината е, че никога през живота си не съм излизал навън да правя това. Представете си колко време ще отнеме стена с моя творба! Ще изглежда сякаш някой току-що е повърнал върху нея.

За мен целта на изкуството е да се опита да бъде отражение на живота. Мисля, че велико е онова изкуство, с което чувстваме човешка връзка с живота. С графитите също е така.

Появата на новите технологии като AI и тяхното повсеместно навлизане в ежедневието ни ще заличи работни места, хората ще се заменят с алгоритми и роботи. Следващото поколение трябва да бъде още по-креативно и динамично в мисленето си. Но не мисля, че живописта някога ще изчезне.

Кои са художниците, които са оказали най-силно влияние върху стила Ви?

Има толкова много. Много силни са Микеланджело и Белини. Франсис Бейкън е просто гигант. Франк Ауербах и Лусиан Фройд. Да не забравя и Джулиън (Шнабел).

The Raging Bull, смесена техника върху дърво, 96 x 118 cm. 

Кои според Вас са най-големите постижения на визуалните изкуства у нас от 90-те насам – виждате ли повече публика, възможност за показване, интересни художници, които следите?

Да, всичко това се случва днес. Има голяма разлика в сравнение с 90-те. Аз постоянно имам идеи, но ще вървя по своя път. Идеите понякога падат в главата ми като слайдове, дори докато гледам рекламите преди филм. Понякога това ми действа толкова силно, че си мисля как искам да нарисувам това или да направя онова, преди да съм го забравил. Винаги се вълнувам силно от идеи, но просто нямам достатъчно ръце, за да нарисувам всичките. Като човек съм напълно дезорганизиран. И макар да ми се иска да бъда малко по-организиран, в някои отношения това е начинът, по който създавам изкуството си.

Надявам се само в бъдещето, на някой Starship Enterprise, да имат Леонардо (Да Винчи), който няма да е реплика или някакъв вид 3D модел. Надявам се да е истинският.

Изложбата на Едгар Гомез може да бъде видяна от 19 до 26 октомври в “Чистилището“. Откриването ще бъде отбелязано и с концерт на Les Animaux Sauvages.

Материалът е реализиран с подкрепата на OCB и PADRE AZUL.

Прочети повече по темата в новия брой: