Портрети на човешкото

Ив Маршан и Ромен Мефр са едни от най-големите имена във фотографията на изоставените места. Френското дуо започва да работи заедно през 2005 г. по най-известния си проект “Руините на Детройт”, публикуван като фотокнига през 2010 г. от престижното издателство Steidl. Подходът им се отличава със задълбочени проучвания и представлява сериозно изследване на теми като ефектите на индустриализацията върху архитектурното наследство и променянето на градската среда в епохата на консумеризма. Друг техен голям проект е свързан с малкия и призрачен японски остров Гунканджима, намиращ се в близост до Нагасаки.Навремето важен център за добив на въглища, през 1959 г. той е обитаван от 5259 души. При площ от 6.3 хектара, това прави острова едно от най-гъсто населените места на планетата. През 1974 г. мините са затворени и той опустява. А в момента завършват фотосерията си за американските киносалони и театри – един епичен 15-годишен труд.

Как се срещнахте и как работите като колектив?

За първи път се свързахме един с друг по имейл през 2002 г. Работихме предимно на едни и същи места с 35-милиметрови фотоапарати до 2005 г., когато отидохме в Детройт. Обработихме снимките заедно и направихме обща изложба. През 2006 г. купихме две голямоформатни камери – по една за всеки от нас – и се върнахме за три седмици в Детройт, където се захванахме с новата си серия с американските киносалони. Оказа се, че е твърде сложно и времеемко всеки да снима със своята камера и в крайна сметка започнахме да си служим с една камера, вземайки заедно решенията за всеки кадър.


Централната гара на Мичиган, Детройт, 2007 г. 

Съвместната работа ни позволява да намерим правилните дистанция и баланс при кадрирането. Сблъскваме се с по-малко колебания и съмнения, но ни помага и за мотивацията, тъй като много от нашите фотографски серии са мащабни. Въпреки че никога няма да можем да постигнем изчерпателност, на нас ни харесва енциклопедичното усещане за документиране на многообразието. Но процесът ни е тежък: търсене на локации, размяна на имейли, изработване на списъци, създаване на контакти, самите пътувания... Всичко това ни коства изключително много време. Серията ни с американските киносалони скоро ще бъде издадена като книга, но ни отне 15 години, за да я осъществим.


Централната гара на Мичиган, Детройт, 2007 г. 

Нямате формално образование по фотография. Какви са предимствата и недостатъците от това?

Това ни позволи повече свобода в подхода ни към фотографията, защото в началото не бяхме бомбардирани с влияния. Може би така отделихме повече време да подобрим техниката си и сами да напипаме методите, които отговарят на търсенията ни, отколкото ако бяхме посещавали фотографско училище. Но умения като търсенето на локации, осигуряването на достъпност и кадрирането се учат на място.


Гунканджима, 2012 г. 

Детройт и остров Гунканджима са с противоположни мащаби? Какво е общото между тях?

И двата града са резултат на адски бързо индустриално развитие, което ги предразполага към още по-скоростно развитие на ниво архитектура. Спадът в Детройт започва през 50-те и е по-плавен, докато Гунканджима буквално е затворен през 1974 г. Те са свързани чрез динамичното си развитие и история, но архитектурните им направления са коренно различни, което е изумително. В Детройт, и като цяло в Щатите, се набиват на очи блясък и наивен оптимизъм на ранния ХХ век. В Гунканджима е заложено на ефективността на модернизма – бетонни сгради, лишени от повърхностни декорации, и идеята за колективността, отдадена на производството. Това обединява двете теми в много аспекти. Особено фактът, че двата града са до такава степен свързани с индустриалното развитие, че то изиграва огромна роля при техния упадък.

Южен изглед от дигата, Гунканджима, 2012 г. 

Каква е причината за интереса ви към “съвременните руини”?

Опитваме се да направим портрет на човешкото общество чрез неговите сгради и начина, по който те еволюират. Затова сме особено чувствителни към сгради, които са запечатали цели исторически периоди. Често търсим примери за синкретична, грандиозна и понякога скандална архитектура, която въплъщава идеята за общност и колективна съдба. Това може да се открие в киносалони, гари и жилищни сгради, като тези в Будапеща. Стремим се да уловим метаморфозите на тези конструкции. Руините демонстрират човешката способност да създаваме, но и да изоставяме и унищожаваме. Когато забележиш влиянието, което оказват времето и природата върху една сграда, архитектурата става по-нежна и органична, някак сходна с човешката съдба.


Гунканджима, 2012 г. 

Какво е мястото на изоставените сгради като инструмент за изследване на историята?

Те са фрагменти, които стоят встрани от официалната, от определената за “ценна” история. Забравени от потока на колективната ни памет, изоставените сгради винаги казват нещо интересно. Те са свидетелство за алтернативна история или география, която често подрива доминиращия модел на повествование.

Живеете в Париж, но осъществявате най-големите си проекти извън Европа. Помага ли ви да бъдете чужденци?

Като чужденец е по-лесно да уловиш бързо атмосферата, да откриеш това, което местният човек вече не забелязва. Винаги е по-лесно за аутсайдер да открие с какво едно място е едновременно уникално и универсално. Когато пътуваш и станеш прекалено адаптивен към заобикалящата те среда, е време да се върнеш и да преосмислиш кадрите, които си запечатал, и да започнеш да нахвърляш първата чернова. Но завръщайки се от чужбина, също така забелязваш всичко, което прави дома ти уникален.


Метрополитън опера в Пенсилвания

От 2005 г. работите по фотосерия на американски киносалони и театри. Голяма част от тях не са в руини, а са превърнати в магазини, църкви, игрища... Бихте ли разказали повече?

Най-интересното при тези повторно използвани киносалони е идеята за приемственост вместо исторически край. Тази адаптация е противоположна на обичайния романтичен или апокалиптичен декаденс, който проектираме в “истинските руини”, нямащи друга функция, освен да бъдат руини. Така се образува една композиция на ежедневието ни: супермаркети, магазини, складове и т.н... Тези хибридни руини понякога ни се струват почти като форма на демистификация на “класическите руини”, или като класически поглед върху съвременните руини, радващи се на изключително голяма популярност през последните 10 години, включително в интернет пространството. Това ни грабва, надхвърля очакванията ни, подтиква ни към размисъл, задейства въображението ни и поставя под въпрос представите ни за упадък, морал и естетика.


Театър "Месерол", Бруклин, Ню Йорк, 2016 г.

На какво могат да ни научат американските кина за епохата, в която живеем?

Тези затворили кина са финален резултат от над стогодишна индустрия, която промени лицето на света. Тя изигра огромна роля при оформянето на колективната ни идеология и при създаването на масовата култура, основно чрез повсеместното разпространение на американски филми. Ние бяхме захранени с този наратив. Тръгнахме от големите киносалони с 3000 места, за да минем през телевизията и стигнем до комфорта да носим навсякъде мобилно устройство с екран. Всъщност киноиндустрията съдържа в естеството на своята възпроизводимост факторите, които в крайна сметка ще доведат до колапса на кината. За съжаление, това може да бъде приложено към твърде много неща.


Кино "Парамаунд", Бруклин, Ню Йорк, 2008 г.

Държавният театър в Уест Ориндж, Ню Джърси, 2009 г. 

Намираме се в 2070 г. Млад фотографски колектив, вдъхновен от вас, току-що е публикувал книга с изоставени сгради от началото на ХХI век. Какви са мислите ви, докато я разгръщате?

Зависи от това дали са сгради или град, с които сме свързани. Ако е така, основното ни
усещане би било смесица от шок и носталгия. Подобно на това, което живелите в Детройт
са изпитали при срещата си с нашите серии.

Повече за проектите на ще отриете на instagram.com/marchandmeffre и marchandmeffre.com