Когато пустинята е информационна, жаждата е за новини

В някои територии новини няма не защото нищо не се случва, а защото няма кой да ги запише, провери и направи обществено достояние. Върху тази география на отсъствието стъпва понятието news deserts, или информационни пустини, което описва територии с липсващи или изчезващи местни медии. В изследването Uncovering news deserts in Europe на LM4D от 2024 г., България

се очертава като една от най-неравномерно “осветените“ медийни карти в Европейския съюз. Регионалната журналистика – тази, която адресира вътрешните проблеми на общностите в малките и големите градове – е силно разредена, неустойчива и зависима от местни икономически и политически властови центрове. Обречена ли е тя или има възможни решения?

Истории отвъд новината и видимостта

Преди дните му да са заети с платформата ДЕН и фондация “Документалисти”, Александър Николов завършва фотожурналистика и документална фотография в University of the Arts в Лондон. По време на магистърската програма Е-Европа в Софийския университет се запознава с Димитър Панайотов. Двамата са ангажирани с фондацията “Документалисти“, подкаста за ежедневен обзор на новините ДЕН, към днешен момент развит и в платформа за задълбочена мултимедийна документална журналистика.

В нея с текст, снимки, видео, подкасти и визуални формати и заедно с автори като Мария Черешева, Димитър Кенаров и Емине Садкъ на терен откриват и разказват истории от тъмните коридори на болничните отделения, каменистите, сухи пътища на безводния Североизток, гъсталака на Странджа, обезлюдената Добруджа или невидимата Владайска река. “Най-важен е социалният ъгъл и личната мотивация“, казва Александър Николов и обобщава: “Общо взето намираме средства на авторите и фотографите да сбъдват мечтаните си истории в дълбочина.“

С Александър разговаряме веднага след връщането им с Димитър от снимки в квартал “Надежда“ в Сливен. Там попадат на многопластов разказ – за ежедневието в ромската махала, за дискриминацията на пазара на труда, като успяват да обхванат и скорошните изборни процеси. Разговаряме, докато им предстои нов етап на теренна работа: как оцеляват местните медии у нас. Димитър Панайотов ще изследва бизнес моделите им, докато Александър Николов ще се насочи върху видимостта на съдържанието от обществен интерес в българската медийна среда.

Снимка от проекта “По Йовковата Добруджа“ на платформата ДЕН. Фотограф: Александър Николов

Технологичният капан

“Съдържание от обществен интерес съществува“, казва Александър. “Проблемът е, че то не достига до хората.“ Накратко, проблемът е в остарелия фокус на регулациите. Докато Европейският съюз се опитва да гарантира видимост на този тип информация чрез традиционните медии, светът вече е другаде. Потреблението на телевизия се срива (от 80% на 60% за десетилетие), а младите консумират новини единствено през социалните мрежи. Там обаче платформите изземват рекламния пазар и разпространението, без да носят отговорност за истинността на съдържанието.

За малките регионални медии този дигитален преход е фатален. Те са принудени да функционират във формати, подобни на one man show – в екипи от по един или двама души, които са едновременно репортери, оператори, фотографи, монтажисти, счетоводители, пиари, шофьори и прочее. 

“Тези хора обикновено са опозиционни на властта по места, нямат никакво финансиране и капацитет да се борят за видимост в алгоритмите, които приоритизират емоционалното съдържание пред фактите“, коментира Александър. Той възнамерява да покаже какви са реалните им нужди чрез извадка, която няма да претендира за изчерпателност, но ще обхваща медии от различен вид – такива с широк обхват като “Дневник“ и Offnews, през регионални центрове, както и медии от съвсем малки населени места. Понякога моделът е “който както си го направи”: “В един град знам за журналист, който се финансира от свой приятел във Великобритания – той му праща пари, за да поддържа сайта и да прави съдържание в локалния контекст.“

Александър иска не само да посочи проблемите, но и да предложи решение, например възможен AI-базиран инструмент, който да анализира съдържание, формати и добри практики и да дава насоки как те могат да бъдат приложени локално. Друга по-провокативна стара негова идея е, че на места в България голям успех би имала медия, която да говори на езика на аудиторията в съответния град, без да прави компромис с фактите.

Снимка от проекта “По Йовковата Добруджа“ на платформата ДЕН. Фотограф: Александър Николов

Когато няма медии, демокрацията е илюзия

Един от журналистите, който от години работи в разгара на тези процеси е Спас Спасов. Като кореспондент на “Дневник“ и “Капитал“ във Варна, той системно проследява обществени поръчки, инфраструктурни проекти и практики на разпределение на ресурси. През годините работата му е отличавана с редица награди, сред които е “Златен ключ“ от 2016 г. за разследване на финансирането на частни медии през бюджети в десет български общини и потенциалното влияние върху тях на местно ниво. По-късно той създава и платформата за регионална разследваща журналистика “За истината“. Тя директно се занинава с проблема за т.нар. информационни пустини и успяват да влязат на места като Вълнари, Никола Козлево, Каолиново, Дряново, Доспат, Неделино, в които в 90% от случаите медии никога не е имало. “А когато няма медии, демокрацията се превръща в илюзия“, казва той.

В районите, определяни като новинарски пустини, местната власт е установила близки до феодални отношения. “Хората зависят от кмета за магазина, за дървата за огрев, за социалната помощ, дори за уличното осветление. Това не са метафори – страхът е материален механизъм за контрол. Може да те накажат, като ти спрат лампите на улицата. В големия град това звучи абсурдно, но там е напълно реално.“

Когато с екипа на “За истината“ са на място, реакцията срещу тях е светкавична: заповеди за недопускане в сградите, инструкции към чиновниците да мълчат и кампании за очерняне в социалните мрежи. Но за Спас това е доказателство, че работата им има смисъл: “Най-големият успех е не е само да осветиш “тъмните места“, а когато местните хора преодолеят страха, започнат да те търсят и осъзнаят, че не са сами.“

Журналистът Спас Спасов. Снимка: личен архив

Експерти по неволя и на инат

Регионалната журналистика не е избор на удобство, а състояние на духа, което той нарича “експертност по неволя“ и изисква почти детективски инат. Докато в някои столичните редакции все още съществуват ресорни репортери, то местният журналист всеки ден е принуден да навлиза в непозната материя. “Днес това може да е общински бюджет, утре – обществена поръчка, вдругиден – замърсяване на околната среда. Трябва да можеш да четеш документи и прессъобщения като шифрограми – не заради това, което казват, а заради онова, което премълчават.“

Всичко започва с любопитството, което Спасов описва като “фатално привличане веднъж щом видиш какво има зад новината, връщане назад няма“. А интуицията му, натрупана с годините, го води към “скритите картинки“: малките суми и дребните договори, които често са част от много по-голям механизъм. “Медиите с национални аудитории често пропускат и човешката цена на местната корупция. Докато в София един регионален казус може да изглежда дребен, в малката общност той често има непосилна тежест. Може да означава липса на конкуренция, страх, мълчание, контрол върху изборите, върху бизнеса, контрол върху ежедневието ти.“ Затова правилният филтър на националните медии не трябва да бъде само размерът на прахосания публичен ресурс или шумът около дадена тема, който генерира повече кликове. “Правилният филтър трябва да бъде общественият ефект на безобразието. Въпросът е: какво променя една публикувана история в живота на хората?“

One-man show на ръба на оцеляването

За Спас Спасов мотивацията да продължава идва от убеждението, че журналистиката може и трябва да променя света, в който живеем. “Победите невинаги са големи и шумни. Понякога са в това, че някой се осмелява да говори, че някой е принуден да отговаря на въпроси, които никой никога не му е задал. Но и трудните моменти са много. Най-тежкото е, когато виждаш, че неморалното често е напълно законно. Това обезкуражава.“ Той потвърждава и усещането за one-man show, но го обяснява със средата: “С единични изключения местните медии са на общинска хранилка. Администрациите отделят около един процент от бюджета си, за да купуват влияние. Резултатът е фалшива картина. В такава среда няма нормална конкуренция, защото другите са част от механизма.“

Да се откаже не е решението за него, а координираните атаки най-силно показват смисъла от тази битка за истинa. Финансовото оцеляване също е трудно често на ръба, защото разходите по едно задълбочено проучване обикновено надхвърлят многократно хонорара за готовия материал. Единият начин за справяне с това са даренията и абонаментите, другият – проектните финансирания, но най-вече “прозрачността и устойчивата подкрепа“. “И особено разбирането, че независимата журналистика струва пари. Не защото някой “яде грантове“, а защото трябва да пътува, да проверява, да пита, да документира и да носи отговорност за всяка своя дума.“

Повече на dokumentalisti.bg, den.fm и zaistinata.com.