Как Марин Петков пренася първия в България фестивал на светлинното изкуство Lunar в София през май.
Как се зароди този интерес към светлините и тяхното съчетание с технологии и архитектура?
Страстта ми към визуалните ефекти се появи когато бях в гимназията и за първи път гледах филма Blade. Има мигове, които могат да променят живота на човек и този миг при мен се оказа филм. Гледах създадените от Алън Маккай ефекти на разпадане на вампирите в една от началните сцени и да - това промени всичко. Дадох си сметка, че това искам да правя занапред.
Започнах да експериментирам с осветяване на малки обекти, след като през 2004 г. видях за първи път малка и доста проста, но изключително ефектна светлинна инсталация. Впечатлявах се от това как изображението променя повърхността на обекта, а и от това как релефът допринася за възприемането на творбата.
Фестивал на светлините в Лайпциг, 2021 / Снимка: MP-STUDIO
Кои са най-големите предизвикателства в "оживяването" на една сграда и съобразяването с нейния релеф и особености?
Да създаваш творба за фасада означава да не спираш да си даваш сметка за релефа, дълбочините, материала, структурата, цвета, заобикалящата среда, функциите, историята и задължително - за гледната точка на зрителя. Взимайки всички тези неща предвид и добавяйки доза креативност, накрая физическото измерение се смесва с виртуалното и се създава една нова реалност.
Има ли сгради, върху които не може да се разкаже конкретна история или всяка може да бъде "бяло платно" за артистичната визия на автора?
С повече креативност може да се твори за почти всякакви сгради, с изключение на модерните, изцяло стъклени такива, които пропускат светлината през прозорците си. Когато говорим за сгради, които често сами по себе си са произведение на изкуството, е много важно да се съобразим с елементите на архитектурата, които да допринесат за творбата, която ще се появи върху тях, но и не бивa да забравяме да отдадем почит и към нейната история, предназначение и дори среда, от която е заобиколена. Когато авторът има предвид всички тези елементи, историята която разказва, става многопластова, вълнуваща и значима.
Проект на MP-STUDIO върху телевизионната кула в Берлин през 2020 г.
Телевизионната кула в Берлин е такъв пример. Тя има доста специфична структура - площта, върху която може да се проектира, е с височина 248 метра и е много тясна. Това прави създаването на съдържание за нея доста предизвикателно, защото случващото се в 3D мапинга трябва да има логика на възприемане, доста различна от тази, на която сме свикнали. Първия път, в който създадох 3D мапинг за нея, беше през 2016 г., но към момента имаме 6 спектакъла, реализирани върху нейната фасада и всеки път експериментираме все повече.
В началото този похват беше твърде непознат и се налагаше дълго да обясняваме какво ще се случи на дадена фасада.
Имаме късмет, че в голяма част от случаите инициатори на подобен тип проекти са именно институции и различни партньори. И често дори такива, които човек не би предположил - например абатства, катедрали и т.н. Винаги съм се възхищавал на смелостта и размаха, с които се отнасят този тип партньори към това, което правим и на уважението към виждането на автора и свободата, която получаваме от тях.
Мисля, че по-трудният процес е, когато ние сме инициатор на даден проект. Дори в момента, покрай организирането на LUNAR, осъзнаваме че, въпреки че в България ние, а и много други колеги, са реализирали светлинни проекции, форматът все още не е твърде познат. Понякога е трудно да намерим съмишленици, които разбират нашето изкуство, но вярваме че фестивалът ще бъде стъпка в тази насока и надяваме се - превръщането му в традиционен формат, ще спомогне много за популяризирането му в България и за позиционирането на страната ни на своеобразната карта на светлинно изкуство в Европа.
Едни от технически най-трудните проекти, които сме имали са били в Холандия и Белгия. През 2016 г. трябваше да създадем проекция за сграда, към която нямахме директна видимост и трябваше да използваме огледала от съседна сграда. Беше доста объркващо, но се получи много добре. Другият технически сложен проект, отново в Амстердам, все още може да бъде видян в Северната църква. Той е 360-градусово шоу, което носи заглавието “Винсент среща Рембранд: Неразказaната история” и ще бъде там до 2026 г. Там имаме 32 проектора, които са позиционирани в изключително сложна перспектива, покривайки цялата вътрешна архитектура.
Вашите творби са като късите разкази - дълго се работи по тяхното създаване, но продължителността на изживяването им е кратка. Откъде идва удовлетворението за артиста?
Времето, което влагам в изграждането на всеки елемент, ми помага да го осмисля и понякога да го подобрявам до безкрай. Но най-вече - когато видя реакцията на публиката и партньорите ни. Обичам да бъда сред хората, когато наблюдават нашите творби - не винаги е възможно, защото често се налага да се погрижа за някои технически детайли, но най-смислените моменти за мен са именно тези, в които виждам как публиката се възхищава на дадена творба. Това е истинската оценка за нашата работа и усилия.
Как подбирате историите, които разказвате с проектите си? Какво ви вдъхновява и трябва ли темите винаги да са актуални и общодостъпни?
Всеки път е различно - понякога темите сами ни намират, а друг път ние имаме тема, която е назряла в съзнанието ни. Често се налага да представяме сложни теми по близък до аудиторията начин, да я накараме да разбере, но и да се замисли. Това е страхотното на нашето изкуство - съдържа в себе си огромна сила да въздейства и да предава послания. Не винаги творим по темите на деня, обичаме да фантазираме и да създаваме светове, обекти, създания, да поставяме въпроси и да сблъскваме реалности. Каквато и да е насоката обаче, за мен винаги е било важно съдържанието да не е просто красиво само по себе си, а да има смисъл, да разказва история, да носи послание, да комуникира с публиката, да я вълнува.
Oberbaumbrücke, Берлин, 2021 г./ Снимка: MP-STUDIO
Имате опит от много и различни държави. Различни ли са и реакциите на публиката? На какво се дължи това?
Публиката винаги има своята реакция към това, което вижда. Мисля си, че по-скоро има разлика в това какво можеш да си позволиш да ѝ покажеш. Все още има места, на които се налага да бъдем малко по-предпазливи с начина, по който представяме дадена тема. В Белгия, Германия, Франция, Холандия, които имат постоянен допир до нестандартно изкуство, не само 3D мапинг, но и всякакъв друг вид изкуство - там можем да си позволим да сме изключително провокативни. Например, едно от последните ни участия беше в Bright Festival в Лайпциг, където създадохме един от най-щурите си спектакли до момента и публиката го възприе изключително добре (дори местният вестник публикува кадър от него на първа страница).
На други места сме по-внимателни - дали във връзка с възприятието и традициите или досега с изкуство, които имат те. Всичко това изисква различен подход към темата, защото крайната цел е тя да бъде възприета. Това не означава, че не провокираме, когато искаме, просто границата е на друго място и нашата роля е да знаем къде и с колко искаме да я прекрачим.
Новите книги, филми и събития, които показват, че осмислянето на годините на прехода е все още актуална тема
Поредица от лекции в Културния център на СУ разглеждат какво ни казват литературата, киното, театърът за изминалите над 30 години
В самостоятелната си изложба Думисани Карамански не дава еднозначни отговори и задава нееднозначни въпроси за това кой е маминото синче