Самуел Финци и смекчаващите вината обстоятелства

Самуел Финци живее и работи в Германия от 1989 г. и макар да признава, че е искал да поеме по друг път, много скоро открива, че неговото естествено състояние е да действа пред публиката, било то на сцената или пред камерата. С времето се налага като един от водещите актьори в немскоезичния свят. За това говори присъствието му на водещите сцени в Берлин, Хамбург, Виена, Цюрих, както и че през 2015 г. е обявен за актьор на годината в немскоговорящите страни от престижното списание “Театърът днес”. Носител е на много отличия, между които Наградата на Берлин – получава я през 2011 г. заедно с режисьора Димитър Гочев, с когото го свързват дългогодишно сътрудничество и съвместно изследване на границите на театралното пространство, както и истинско приятелство. За последно го гледахме в “Януари”, дебюта на Андрей Паунов в игралното кино, а на 25 и 26 март го очакваме на сцената на Народния театър с постановката “Един кон влязъл в бар” по едноименния роман на Давид Гросман.

Кадър от снимачния процес на филма "Януари"

“Ние сме актьори – ние сме обратното на хората“ е реплика от пиесата „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви” на Том Стопард. Какво са актьорите? И за да не бъдем крайни като Стопард, какво ги различава от останалите хора?

Аз никога не съм се разбирал като актьор и даже и не съм се замислял какво друго мога да правя. Навремето исках да правя нещо друго и станах актьор малко по неволя. (Смее се.) Но после, както се разбра или както ми внушиха, се оказа, че май имам талант и намерих удоволствие в това да говоря чужди думи от името на други хора, което всъщност не е кой знае колко вярно, защото хората не се променят. Ние сме това, което сме. Като актьор можеш да използваш една или друга страна от това, което си, и да откриеш и извадиш от себе си неща, които не си предполагал, че си.

Какво ме различава? Може би, че малко по-нахално, по-нагло мога да застана пред другите и да съобщя нещо. Това не се случва толкова лесно, колкото звучи, но като актьор имаш право да го правиш, разрешено ти е. Правилата на играта са такива. Можеш да говориш, да подскачаш, да се движиш, да правиш каквото си поискаш. Ти си пазен. Все пак това е едно смекчаващо вината обстоятелство. Има и една друга разлика, която е по-негативна. Повечето актьори много обичат да показват, че са актьори. Свикнали сме да мислим, че те са винаги артистични, свободни, че забавляват другите и се правят на нещо, което не са. И виждаме, че те са шумни, екзалтирани и се смятат за нещо повече от останалите. Това е неприятната част на актьорското същество според мен. Иначе актьорите са хора като всички останали.

В последните 30 – 40 години едва ли има друга държава по света като Германия, в която на сцената да се наложат толкова категорично театрали от български произход – Димитър Гочев, вие, Иван Пантелеев. Как си го обяснявате?

Има ги и Иван Станев, и Жанет Спасова, Теди Москов също много работеше в Германия по едно време. Как си го обяснявам? Немскоговорящият театър е доста либерален – тук работят хора от цял свят и отношението към това какво е театъра, е наистина уникално – не непременно реализмът е водещият жанр, така че как говориш на един език няма кой знае какво голямо значение и има място за всички. Освен това, когато един театър няма нужда да се самоиздържа, си по-свободен във въображението си. Германия винаги е била отворена към влияния, към творци и артисти отвън. Не познавам добре английската сцена, но имам чувството, че тя е доста ограничена в това отношение. Във Франция имаме Галин Стоев, но такава масовост наистина няма. Ами такава е държавната политика в областта на културата.

“Дневникът на един луд”, “Дойчес театър” Берлин.

Кариерата Ви е белязана от работата и изобщо от дълбоката ви връзка с Димитър Гочев. Какво научихте от него за сцената и за живота?

Ако съм научил нещо, то това е как едно тяло се поставя в театралното пространство. Той винаги говореше за пространството. За това как езикът се разполага в пространството и как тялото на актьора се разполага в пространството. Това беше важно за него. Той имаше феноменален усет за театъра, не мога да ви обясня точно, трябва да го усетиш. Беше много топъл и едновременно много яростен и сантиментален човек, в който няма капка завист, а само радост, ако види успех в някой друг, в нещо, което му е харесало. И обратно, да се ядоса, ако някой, който е чувствал близък, се е провалил и да го направи на нищо. От обич, не от нещо друго. Респектираше всякакъв вид артисти и имаше голямо уважение, голяма обич към него. Истинска обич, не изиграна.

По какъв начин се промени професионалният ви живот с времето когато пристигате в Германия, тепърва учите езика, а днес сте един от водещите актьори в страната?

Аз, общо взето, не съм спрял да работя, откакто съм пристигнал, трийсет и две години. Дойдох заради Иван Станев, работих с първата трупа, която тогава бях съосновал, напуснах я, започнах да работя с Димитър Гочев... Амбицията ми никога не е била, че това непременно трябва да се случи. Просто следвах обстоятелствата – от едно, в следващо, в трето. В цялата работа сигурно има и шанс. Като свършиш нещо, се свързваш с някакви хора, с които решаваш, че можете съвместно да направите нещо друго. И така, стъпка по стъпка. През 90-те отидох в театър “Талиа” в Хамбург. Исках да разбера какво е да си на щат. След първия сезон исках да напусна, те ме убедиха да остана още един и напуснах след това. Пак бях свободен артист. После отидох във “Фолксбюне“.

Как изглеждат българските сценични изкуства, погледнати от Западна Европа? 

С трийсет години назад, за съжаление. Вижте, това е малко преувеличено, защото има режисьори, които следят тенденциите – Крис Шарков, Явор Гърдев или кого още да вземем... Те следят какво става и се придържат към някакъв стандарт, така да го наречем, към това, което днес е важно, и към съвременната естетика на театъра. Но имам чувството, че в България все още не се е променило отношението в самите актьори. Българските актьори винаги говорят за чувства – кой се е разплакал, как се е разплакал. На сцената актьорът трябва да мисли и да действа, а не да чувства. Чувството и без това или се случва, или не се случва. Липсва всякаква конкретика или всичко е отдадено на страсти и на преживявания. Това за мен не е интересно. Аз обичам да се занимавам с това какво ми се разказва, а не как ми се разказва. Чувствата да не са в мене, а у зрителя. Много ме дразни това, че в България непрекъснато се става за аплодисменти в края на представлението. Това го нямаше преди. Това ме потриса. Това изправяне на крака – едно съвместно съпреживяване. Не са чак такива постиженията на сцената, че на всяко представление да се става на крака. Тази патетика е доста изнервяща и уморителна.

Кадър от снимачния процес на филма "Януари"

Какво могат да научат българските политици от германските си колеги за това защо е важна културата и как се провеждат културни политики?

Просто да се отнасят с респект към културата. Да се ходи на театър, концерти, кино, изложби – това възпитава духа на едно общество. Държавата ни няма да обеднее, ако културното министерство изведнъж получи пет пъти повече пари. Тогава хората, които се занимават с култура, няма да бъдат принудени да се занимават с още петдесет неща и да трябва да снимат във всеки сериал, ако говорим за актьорите, или във всяка реклама. Те не го правят само защото искат да са известни, а просто имат нужда да се препитават по някакъв начин. За да може да съществува известна хигиена в актьорската работа, трябва да има и някакви условия, в които човек да се чувства нормално. И тогава няма да обвиняваме актьорите, че се продават, че извършват халтури и т.н. Трябва да има повече респект към хората на културата. Това е важно точно толкова, колкото икономиката на една държава. По време на пандемията в Германия вместо да съкратят парите за култура, ги увеличиха два пъти – от два милиарда евро станаха четири. Културната министърка се пребори за това. За да не умрат от глад хората, които не могат да играят в театъра или да свирят концерти и т.н. Тук някой беше изчислил, доколкото си спомням, че културната индустрия носи на държавата около 100 млрд. евро на година. Да не говорим за нематериалната печалба. Българските политици преди всичко трябва да разберат, че това тупане в гърдите с българска култура е… Ами добре, дайте да инвестираме в тази българска култура, та тя най-после да се покаже.

“Един кон влязъл в бар”, Фотограф: Арно Деклер

В края на март ще играете на сцената на Народния театър спектакъла “Един кон влязъл в бар” по едноименния роман на Давид Гросман, в който един стендъп комик изнася своето последно представление. С какво ви спечели този текст и какво от себе си намерихте в него?

В този текст всеки, който малко е живял, може да намери нещо от себе си, защото той се занимава със собствените вини и с живота на всеки един от нас. Спечели ме с това, че по един много директен, много отворен, леко циничен, но също така много човечен начин, забавлявайки останалите, един герой успява да се самоунищожи и да се самонакаже. В това има нещо много общо с всеки един актьор – ти работиш, излагаш себе си, своя човешки материал пред останалите. И не само излагаш и очакваш тяхната присъда, ами през този процес осъждаш самия себе си пред всички. Като форма това ми се видя много привлекателно.

Какво ви подтикна да дебютирате в прозата с “Един автобиографичен роман – книгата на Самуел” и как се усетихте в едно толкова различно изкуство като литературата?

А, вие сте чули за тая работа? Обстоятелствата са доста банални. Един ден една литературна агентка дойде при мене и каза: “Аз съм сигурна, че можете да пишете.“ Попитах я откъде е толкова сигурна. “Като ви гледам как играете, аз съм сигурна, че можете и трябва да пишете.” Малко след това написах един текст за Димитър Гочев и го публикувах в “Ди Цайт”. Един мой приятел, прочут писател, го почете и каза: “Ти пишеш ли?”. Не. “Трябва да пишеш.” Окуражи ме, както се казва, получих договор от издателство и седнах да пиша. Трая дълго, защото аз не съм писател. Може би съм актьор, който играе писател. Казах си, че ще вляза в тази роля, пак се връщам на смекчаващите вината обстоятелства. Не че не ме е било шубе, но така е по-успокояващо. И ето на! В края на март книгата излиза. Написах я на немски и за да излезе на български, трябва да я напиша още веднъж, защото не мога да я оставя на някого да я преведе. Аз няма да мога да го направя, няма да имам време, но така става в живота. Няма значение – който ползва немски, може да я прочете.

“Един кон влязъл в бар” е на 25 и 26 март в Народния театър.