ДА СЪНУВАШ, ЧЕ СНИМАШ

Любов Чèреш е родена в Кишинев – столицата на Молдова. Мести се в България, когато е на девет, но често се връща там, защото градът ѝ е скъп, а и така може да се види с роднините си. Обича похапването, включително сама да го майстори, гледането на филми и рисуването. И все пак нищо не би било същото, без да бъде споделено с приятеля ѝ и техния котарак, когото кръщават Чернобил, но не на сериала. Друг успех в живота ѝ е, че успява да не запише Международни отношения. Вместо това се гмурва в интериорен дизайн, който утвърждава страстта ѝ по фотографията – област, в която все повече ще чуваме за нея.

Кога откри фотографията и какви бяха първите ти крачки в това изкуство?

Не съм сигурна, но се сещам за едно пътуване с нашите, което звучи като добро начало. Пътувахме нанякъде, купихме си фотоапарат специално за пътуването, а аз бях назначена за семеен фотограф. Бях на 12-13 години. Разказвам тази история, защото си спомням, че тогава почнаха да ми се снимат и други неща, освен усмихнатото ми семейство. И така нататък. В университета вече бях сигурна, че фотографията ми е повече от интересна. Въпреки че бях записала (и някой ден ще завърша) интериорен дизайн, ходех предимно на лекции по фотография.

Последният кадър, който не засне е...
Непрекъснато изпускам кадри, защото често не се осмелявам да вдигна фотоапарата. После ме е яд. Обикновено е нещо на улицата, което изчезва за миг или нещо, което стои достатъчно време, но сякаш ме гледа. Трудно снимам хора, които не познавам. Та сигурно последното, което не съм заснела, е някой непознат.

Какъв тип фотография те привлича?

Както в цялото изкуство, а и във всичко в живота, ми е трудно да предпочитам едно нещо или пък да го посоча, не знам. В моята работа търся съчетание между образ и абстракция и по този начин опитвам да изобразя разни работи, които трудно изразявам иначе. Ако трябва да отговоря конкретно, може би ще е наративната фотография, защото е съчетание от естетика, смисъл и почерк на твореца.

Разкажи ни някоя история от пътя си.

Може и неистинска, надявам се. Случва ми се да сънувам, че снимам. Спомням си много ясно един сън, в който се разхождам сама и съм на празен плаж, около мен има скали и всичко звучи много банално, но е изключително красиво. И там срещам още по-красиво момиче и я снимам, и всичко е страхотно, и после се будя, и снимките ги няма. Сигурно опитвам да снимам сънищата си наяве, за да компенсирам за тия кадри. Не звучи лошо.

Кои са любимите ти проекти досега?

Разни несъществуващи. Но ако бъда сериозна – обичам да снимам сестра ми. Не бих нарекла снимките, които ѝ правя “проект”, но може би са част от проект, който още не ми е хрумнал. С нея се чувствам уютно, като по-добра версия на себе си. И това после си личи в снимките. Или поне аз го виждам.

Къде откриваш вдъхновението?

Вдъхновението е обширно понятие, свързано с външния и с вътрешния ми свят.
Натрупани емоции, преживявания, които се отключват от внезапно вдъхновение или специфично безсилие и в правилен момент работят за мен. Намирам ги из далечни и странни квартали на София, села и изобщо по всички места, които все още не са напълно погълнати от новото, другото и страшното. Ако говорим за личности, завинаги в главата ми живеят Мане, Андрю Уайт, Френсис Бейкън, фотографи като Брасай, Роджър Балън. И понеже ще изпусна много, сигурно най-любимите ми даже, спирам дотук.

Какво е бъдещето на фотографията във времената на социални мрежи, на екраните, но и във времената, в които е модерно да се снима аналогово?
Първо, самата поява на фотографията е променила възприятието на човека към света, според мен към добро. В тази връзка нямам нищо против развитието на технологиите. И да, има свръхпроизводство на образи, визуален шум, с който все повече живееем и се съобразяваме. Но хубавото и истинското винаги ще си струва. И ще съществува. И ще се откроява.

Имаш ли някакви ритуали, докато снимаш или преди това?

Нямам специални ритуали, свързани със снимането. По-скоро самото то е ритуал, който ми помага да общувам със света около мен. През апарата много неща са ми по-лесни, по-разбираеми и по-близки, дори да ги държа на “безопасно” разстояние.

Какво можем да очакваме от теб в идните месеци?

Аз самата още не знам. Особено ако говорим за месеци по време на пандемия, в която времето е спряло. Имам много незавършени работи в живота си. Може би сега, след като го обявявам публично заради обществен срам, бил той и въображаем, ще взема да завърша някое от тях. То ще бъде следващото.

Повече за работата на Любов Чèреш на instagram.сom/chereshl