Sayonara, Ryuichi Sakamoto

Ако попитате някой откъде знае за Рюичи Сакамото (1952-2023), вероятно винаги ще чуете интересна история: до името му стои необятна дискография, рязко премиване между жанровете, приноса на пионерите на електронната музика в Япония Yellow Magic Orchestra, които показват, че музикалното визионерство не се случва само в Европа и Америка, силни попкултурни маркери като музиката му към филми като “Весела Коледа, Господин Лорънс” с Дейвид Боуи и самият Сакамото в рядка актьорска изява, “Последният император”, “Малкият Буда” и “Под небесният покрив” на Бернардо Бертолучи, “Завръщане” (The Revenant), дори темата към Олимпийските игри в Барселона (1992).

Ако сте го открили, то е защото някога сте разкодирали някои исторически и артистични взаимовръзки, били сте любопитни да разберете кой стои зад саундтрака на любим филм. Така постепенното откриване на музиката му за мен започна от общите му проекти с Дейвид Силвиан – подобно на Сакамото започнал от креативната страна на попа и стигнал до минимализъм и радикални експерименти, музиката му към The Revenant, албумът async, както и едно скорошно откритие – британската певица Вирджиния Астли, с която той работи по неизвестния, но като че ли предсказал ню ейджа и дрийм попа албум Hope in a Darkened Heart (1986), към днешен момент цитиран като вдъхновение от ключови за сегашната сцена имена като Каролин Полачек.

На 2 април се разбра, че няколко дни преди това, на 28 март, Сакамото е починал. Тъжна новина, която все пак беше очаквана: раковото му заболяване беше диагностицирано още през 2014 г., а хиперактивността му през последните години беше неговият начин да отложи смъртта. Той си отиде с нов албум – издаденият през януари и продължаващ точно час и една секунда 12, финална медитация върху живота, която тематично се вписва в линията на предсмъртните Blackstar на Боуи и You Want it Darker на Ленард Коен.

В дискусия покрай Coda, жизнеутвърждаващия документален филм на Стивън Номура Шибле за непоколебимостта на Сакамото да продължи артистичната си работа въпреки заболяването, той се опитва да намери есенцията на мисията си като композитор: “От рано ме обзе една меланхолия, когато мислех за хората, по-точно за сблъсъка между тях и природата…“ Това, което го свързва и с европейските електронни визионери като Kraftwerk и Tangerine Dream е разбирането, че напредъкът винаги е в странен танц с деструктивното.

40 години по-рано, в друг документален филм – Tokyo Melody от Елизабет Ренар, в който се проследява създаването на албума му Illustrated Musical Encyclopedia – той вижда духа на времето така: “Сезонът на политиката свършва. Хората не мислят вече за бунт, но от друга страна имат истински глад за култура. И все пак, мейнстриймът загуби своята авторитарност, носи се една плаваща представа за това какво е истински ценно. Технологията се развива от само себе си, движи се все по-бързо. Чувстваме, че някъде там има възможности, които надминават фантазиите ни…”

Музиката му ще звучи като надминаваща фантазиите ни още дълго време.